Да откраднеш, за да се нахраниш, когато не можеш да платиш, не е престъпление

Правни новини и анализи от www.Advocati.org  

(12.05.2016) V Наказателен състав при Върховния съд на Италия произнесе своята оправдателна Присъда №18248 срещу украинския бездомник Роман Остряков, който през 2011 г. в гр. Генуа, в пристъп на глад прибрал в джобовете си няколко парчета наденица и сирене на обща стойност €4,07, и опитал да излезе от хранителния магазин, без да ги плати на касата. Охраната на магазина обаче го спряла на изхода и Остряков бил предаден на полицията. Формално деянието е опит за кражба, но италианските Върховни съдии приемат, че „положението на подсъдимия и обстоятелствата, при които е осъществена кражбата, доказват, че той е взел това малко количество храна, защото е бил в състояние на необходимост и е предприел това, тъй като се е нуждаел от храна“. Според висшите магистрати опитът за извършване на кражба при тези условия „не може да се смята за престъпление“.
Валерия Фацио, прокурор на Генуа, протестирала постановената срещу Остряков осъдителна присъда от 12.02.2015 г. на Апелативния съд в гр. Генуа, с надежда наложеното наказание от 6 месеца „лишаване от свобода“ и глоба от €100 да бъдат намалени – тъй като той е опитал да открадне при крайна нужда за удовлетворяване на насъщните му потребности. Върховните съдии обаче приемат, че подсъдимият „изобщо не трябва да бъде наказван“ за действията си – тъй като „от никого не [може да] се очаква да направи невъзможното“ (в т.ч. не може да се очаква да не открадне храна, когато умира от глад). Правната недопустимост някой да бъде преследван заради това, че не е направил „невъзможното“, е изтъкната още от римския юрист Публий Ювентий Целс (Publius Iuventius Celsus), живял между 67 и 130 г. сл. Христа, и дал някои от основните принципи в съвременното право.
Маурицио Белакоза, преподавател по наказателно право: „Магистратите рядко използват института „в състояние на необходимост“ – например в дела, при които „корабокрушенец се е сбил с друг корабокрушенец за последния сал, който трябва да спаси живота му“. Когато обаче става въпрос например за кражба на храна, извършена от бедни хора, „съдът обикновено ги определя като „маловажни престъпления“, тъй като се смята, че престъпленията, както и бедността, могат да бъдат предотвратени чрез подкрепа от социалната система“. Решението по делото срещу Роман Остряков утвърждава „нов принцип и може да доведе до по-често прилагане състоянието на необходимост, свързано със случаи на бедност“.
Масимо Грамелини, редактор във в. „Ла Стампа“: „За върховните съдии правото на оцеляване надделява над правото на собственост. (...) В Америка би било богохулство, а в Италия конформистите ще започнат да говорят за узаконяване лишаването на пролетариата от собственост“. Грамелини си спомня в тази връзка как през 70-те години на ХХ в. Италия е разтърсена от разикално ляво движение, при което екзалтирани младежи „плячкосваха супермаркетите безнаказано „в името на трудовата класа“, но тогава те крадяха хайвер и шампанско. (...) Сега обаче хората не крадат заради идеал, а за да напълнят корема си“.
Гофредо Бучини, коментатор във в. „Кориера дела сера“: „Настоящата ситуация прилича на времето веднага след Втората световна война, когато италианската икономика е в руини. Тъй като законът не е нищо повече от кутия, която определя съвместното ни съжителство, немислимо е съдебната практика да не се съобрази с реалността“. По данни на Италианската търговска асоциация „Конфкомерсио“, цитирани от Бучини, „кражбите заради глад са се увеличили през последните години. В много италиански градове се е увеличил и броят на бездомниците“.
Герардо Коломбо, бивш Върховен съдия: „Решението по случая „Остряков“ е правилно. Според италианската Конституция и Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) всеки има право на достойнство. Ако не можеш да се храниш, тъй като нямаш пукната стотинка и не можеш да издържаш, без да вземеш нещо, което не е твое, в този случай италианският наказателен съд оправдава тази кражба“.
Пред аналогичен случай миналата година бяха изправени магистратите във Великобритания, които се видяха принудени да оправдаят Пол и Кери Бейкър, също заловени да крадат храна. Те били принудени да постъпят така, тъй като в резултат на тежки житейски обстоятелства трябвало да живеят с £8 на седмица. „Как се очаква да живеят така?“, питат риторично британските съдии, мотивирайки оправдателната присъда.
Във връзка с цитирания случай е уместно да се спрем на два института от българското наказателно право – „малозначителността“ по см. на чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК) и „крайната необходимост“ по чл. 13, ал. 1 от НК.
Съгласно чл. 9, ал. 2 от НК, „не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна“. На пръв поглед този институт би следвало да обясни задоволително случая с Роман Остряков и юридическите основания той да бъде оправдан. В контекста на утвърдения още от римско време принцип, обаче, според който е недопустимо някой да бъде преследван заради неизвършване на „невъзможното“, подобно обянение е проява на откровено бездушие.
Фактът, че един човек не е можел да се нахрани и единственият начин да задоволи глада си е бил да се опита да открадне, изобщо не е „малозначителен“. Може би по-близът към цитираната проблематика е институтът на „крайната необходимост“, който в чл. 13 от НК. Според цитираната норма обаче „не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените“. Ал. 2 от същата разпоредба пояснява, че „няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление“.
Във връзка с цитираните норми възникват следните въпроси: (1) Докато изнася хранителните продукти от магазина, спасява ли гладният крадец свои лични блага от непосредствена опасност? (2) Могъл ли е гладният крадец да избегне непосредствената опасност (ако такава изобщо съществува) по друг начин? (3) Причинените от деянието вреди по-малко значителни ли са от предотвратените? (4) Отбягването на евентуалната непосредствена опасност само по себе си съставлява ли престъпление? В зависимост от отговора на тези въпроси можем да определим проява на „крайна необходимост“ ли е опитът на гладния бездомник да открадне няколко парчета храна.
1) Докато изнася хранителните продукти от магазина, спасява ли гладният крадец свои лични блага от непосредствена опасност? Една от основните характеристики на европейската цивилизация е хуманизмът, човеколюбието. Задоволяването на насъщните потребности е условие за добруване на човешкото същество. Без съмнение нахранването на гладния е благо, което бива застрашено от липсата на средства за купуването на храна. Спорно е дали заплахата е непосредствена – доколкото няма конкретно насочено срещу дееца застрашаване, което той да избегне при условията на крайна необходимост. В замяна на това обаче е налице общото тягостно състояние на невъзможност (например невъзможност да се намери работа), довеждащо до застрашаващ глад. Можем ли да обвиняваме човека заради това, че не може да си намери работа? Обективно той няма средства за съществуване и това довежда до крайната му нужда.
2) Могъл ли е гладният крадец да избегне непосредствената опасност (ако такава изобщо съществува) по друг начин? Доколкото липсата на средства за задоволяване на насъщните потребности може да се избегне по много начини (намиране на каквато и да било работа, ползване на социално подпомагане, събиране на хранителни остатъци от боклука), вероятно опасността е могла да бъде избегната по някой от тези начини. Факт е обаче, че Роман Остряков не се е справил по никой от цитираните начини и е прибекнал в крайна сметка до опита да открадне храна. Доколкото мотивите към постановената от Върховния съд присъда все още не са публикувани, за нас остава неизвестно дали Остряков е опитвал да си намери работа, да ползва социално подпомагане и т.н. В крайна сметка го намираме гладен и без пари, а по рафтовете в магазина има храна.
3) Причинените от деянието вреди по-малко значителни ли са от предотвратените? Безспорно с опита си да открадне продукти, извършителят ощетява собствениците на хранителния магазин. Правото на собственост (в т.ч. и на хранителните продукти в магазина) е абсолютно – в смисъл, че никой не може да препятства неговото упражняване – включително и този, който е гладен. Кое от двете блага обаче е по-важно? В правото няма „по-задължителни“ и „по-малко задължителни“ норми. Същевременно обаче, когато се сблъскат различни интереси и ценности, е необходимо да се помисли за някаква йерархична подредба на тези интереси и ценности. Ако се допусне да посегнем на собствеността, защото някой е гладен, сме изправени пред опасността армии от хора, които просто предпочитат да не работят, да подкопаят с паразитното си поведение цялата система от обществени отношения. Същевременно обаче не можем да противопоставяме собствеността срещу насъщните нужди на човешките същества – не и в базираната на хуманизма европейска цивилизация!
4) Отбягването на евентуалната непосредствена опасност само по себе си съставлява ли престъпление? Да отбегнеш това да не бъдеш гладен със сигурност не е престъпление. Нещо повече – колективно престъпление на съвременното общество е това, че допуска да съществуват условия, при които определени човешки същества са поставени (допуснато е да се поставят) в състояние на глад, който не могат да удовлетворят по законно допустим начин. Това засяга не само системите за социална сигурност, но също така съвременните индустриални отношения, равенството и основните човешки права.
Във връзка с последното е уместно да цитираме чл. 22 от ВДПЧ, според който „всеки човек, като член на обществото, има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културни права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност“. В същия смисъл и чл. 25, ал. 1 от ВДПЧ, според която „всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. Tой има право на осигуряване в случай на безработица, болест, инвалидност, овдовяване, старост или други случаи на лишаване от средства за съществуване по независещи от него причини“.


Последни позиции:

§ Правнуците на Райна Княгиня призовават ДПС да целуне Знамето заедно с тях

§ Да откраднеш, за да се нахраниш, когато не можеш да платиш, не е престъпление

§ Противодействие на „патентните тролове“ чрез генериране на мними изобретения

§ ДЕОС ще се управлява чрез електронни системи със свободен софтуерен стандарт

§ Автоматично оспорване на наказателните постановления чрез web-сайта DoNotPay

§ „Приватизация“ на боклука – отнемане на последното препитание за най-бедните

§ Защо съотношението между квотите във ВСС е толкова важно за Съдебната реформа