Архивни позиции (2012)


§ Банка бе осъдена заради едностранно увеличаване на лихвите по ипотечен кредит


(27.12.2012) „УниКредит Булбанк“ АД беше осъдена от Русенския окръжен съд (РОС) по дело №706 по описа за 2012 г., заради неправомерно събрани лихви по ипотечен кредит, които са резултат от едностранно извършена от банката промяна в методиката за изчисляване на лихвения процент. Решението на РОС е постановено на 26.10.2012 г. и е окончателно. С него „УниКредит Булбанк“ АД е осъдена да възстанови на кредитополучателя и ищец по делото Пламен Стоянов надвзетите лихви в размер на 4677,68 лева ведно с разноските по делото в размер на 360 лева. Въпреки постановеното от съда окончателно решение обаче, „УниКредит Булбанк“ АД не само не бърза да възстанови неправомерно надвзетите суми, но изнудва Стоянов да приеме новите едностранно наложени от банката условия или да върне наведнъж оставащата част от получения кредит като „предсрочно изискуема“.
Кредитополучател Пламен Стоянов е сключил на 12.03.2007 г. Договор за ипотечен кредит №1782 с „УниКредит Булбанк“ АД, като се е задължил да изплати получената сума от €43'000 на равни месечни вноски до 05.03.2022 г. Било е договорено, че лихвата по кредита ще се определя от два компонента – базовия лихвен процент и твърда надбавка. При сключване на договора базовият лихвен процент се е равнявал на 6-месечния EURIBOR (средния лихвен процент, при който банки в еврозоната си разменят срочни депозити) и сумиран с надбавката, е давал окончателна лихва в размер на 7%.
5 месеца след получаване на кредита обаче (през август.2007 г.) с допълнително споразумение към договора за ипотечен кредит банката променя методиката за изчисляване на лихвата, като драстично намалява тежестта на EURIBOR. След промяната лихвата вече се формира на база 1-месечния EURIBOR, при което се променя и размерът на надбавката – тя достига 2,899%. Така годишната лихва по кредита се запазва 7%, въпреки чувствителното понижаване равнищата на EURIBOR.
С последващи допълнителни споразумения банката променя още няколко пъти методиката за изчисляване на лихвите. В края на 2008 г. EURIBOR се понижава още повече, но лихвите по договорения ипотечен кредит – благодарение манипулирането на методиката – не се понижават. За да гарантира нивата на своите печалби, банката включва едностранно с решение на своя Управителен съвет и нов компонент в методиката – т.н. „премия“, която изобщо не е договаряна със Стоянов при отпускането на кредита.
Кредитополучателят Стоянов е категоричен, че липсва правно основание за подобно едностранно променяне на методиката за изчисляване на лихвата по получения от него кредит. Според него лихвата е трябвало да се понижи пропорционално с понижаването на EURIBOR, но това не се е случило. Пред съда ищецът Стоянов оспорва текста от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията при „УниКредит Булбанк“ АД, които дават право на банката да увеличава едностранно годишния лихвен процент по кредитите, без да е ясно дефинирано при какви условия може да става това.
Съдът постановява, че клаузата е неравноправна и я отменя ведно с причинените от нея последици – в случая надвзети суми под формата на лихви по кредита с общ размер 4677,68 лева ведно с разноските по делото в размер на 360 лева. Съдът мотивира решението си с това, че следваната от банката лихвена политика поставя клиента в неравностойно положение спрямо банката – той не е можел да влияе по никакъв начин върху определянето на методиката. Съдът се позовава и на решение на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), според което, „ако банката може едностранно да променя условията, и клиентът би трябвало да може едностранно да прекрати договора поради несъгласие“.
„По делото е безспорно установено, че банката самоволно на основание т. 11.1.1.1 от Условията [за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията при „УниКредит Булбанк“ АД] е нарушила тази уговорка, като е променила начина на изчисляване на годишния лихвен процент чрез включването на нов компонент при определяне на БЛП с цел запазване стойността на годишния лихвен процент по кредита. Вследствие на това, макар 1-месечният EURIBOR да е намалял в сравнение с нивото му по последния подписан от страните анекс, банката е получила 4677,68 лв. повече в сравнение със сумата, дължима съобразно споразуменията между страните. Нищожната клауза по т. 11.1.1.1 не поражда действие и не обвързва страните, поради което размерът на дължимата от ищеца лихва за процесния период следва да се определи съобразно определената по взаимно съгласие на страните методика по т. 4.1а, т.е. като сбор от 1-месечния EURIBOR и надбавката, а получената в повече сума като платена при липса на основание подлежи на връщане“, аргументира решението на председателствания от нея състав окръжен съдия Наталия Георгиева.
Независимо от постановеното окончателно решение обаче, банката остава равнодушна и не бърза да изпълни своите задължения. В отговор на въпрос на журналисти по повод постановеното съдебно решение, позицията на банката е представена от Магдалена Иванова, специалист „Комуникации“: „Цитираното дело е единичен частен случай и не е основание за промяна на Общите условия. Независимо дали сме съгласни с него, дължим уважение към решението на съда. Това решение не е относимо по никакъв начин към отношения на банката с други клиенти. За сравнение „УниКредит Булбанк“ АД има над 1,3 милиона клиенти, които ползват ипотечни или потребителски заеми, кредитни карти, получават лихви по депозити от нас и т.н.“ Не става ясно за какво „сравнение“ говори служителката Иванова и по какъв начин нейните P.R.съобщения кореспондират с третирания от съда въпрос.
Следващата стъпка на „УниКредит Булбанк“ АД е още по-драстична: в свое официално писмо до кредитополучателя и ищец по цитираното дело Пламен Стоянов, банката изисква от него или да върне цялата оставаща сума от получения от него кредит като предсрочно изискуем, или да продължи да плаща месечните си вноски както досега, без да предявява каквито и да било по-нататъшни претенции към банката. С други думи, банката отказва да признае, че едностранните промени на методиката за изчисляване на лихвата след сключване на договор за кредит са определени от съда като незаконни и са отменени.
В писмото до Стоянов, подписано от М. Фезлийска, директор управление „Правно и регулативен контрол“, четем: „...тъй като между страните няма влязло в сила решение, което със силата на присъденото нещо да установява нищожността на която и да е точка, съответно клауза от Договор за банков кредит №1782 от 12.03.2007 г. и приложимите към него Общи условия, то дължимият от Вас размер на лихвите и погасителните вноски остава такъв, какъвто е договорен за лихвите – в подписания от вас Анекс №5 от 11.09.2009 г., който обвързва както Вас, така и Банката, а именно годишна лихва от 7,03%, а за месечна анюитетна вноска по т. 4.1.б от Анекс №6 от 30.12.2009 г. – в размер на €250,16, на основата на който е формиран и двустранно подписаният погасителен план. (...) Предвид изясненото по-горе, както и изразеното от Вас в хода на делата нежелание да заплащате на Банката така договорената цена, съответно волята и готовността на „УниКредит Булбанк“ АД за доброволно изпълнение на съдебното решение, Ви предлагаме в срок до два месеца от датата на настоящото писмо да възстановите на Банката получените на основание Договора за банков кредит №1782/12.03.2007 неиздължени суми по кредита [около €20'000 – бел. www.Advocati.org], след като си приспаднете присъдените Ви от „УниКредит Булбанк“ АД с Решение №881/11.05.2012 по дело №7244/2011 на РРС вземания и разноски, както и присъдените Ви разноски с решение №706/29.11.2012 на РОС.
Ако приемете предложението ни за посочения в предходния абзац двумесечен срок, „УниКредит Булбанк“ АД няма да начислява и събира установените в Договора за банков кредит №1782/12.03.2007 лихви.
Невъзстановяването на дължимия кредит в посочения срок в пълния размер на непогасената му част удостоверява, че занапред приемате да изпълнявате задълженията си по договор за кредит така, както са установени с него, без да ги оспорвате, а в случай на оспорване поводът и причината няма да е в Банката и няма да претендирате разноски от нея, които ще бъдат на Ваш риск и за Ваша сметка.“

Позицията на „УниКредит Булбанк“ АД е арогантна. Освен че в нея няма никаква правна издържаност, тя разкрива прекомерно засилилата се напоследък склонност на кредитни институции да тълкуват закона само и единствено в своя полза, отстъпвайки по този начин от основни правни и морални принципи. „Аз съм направо шокиран от факта, че „Булбанк“ не приема решението на съда, а служителите й се правят, че не са го разбрали в смисъла, в който всички останали са го разбрали. Натискът за предсрочна изискуемост си е направо изнудване“, коментира Пламен Стоянов.
Независимо от демонстрираното отношение обаче, постановеното от съда решение в полза на кредитополучателя Стоянов е законно и подлежи на изпълнение. Нещо повече – такова решение в българската правна система може да провокира завеждането на огромен брой дела от кредитополучатели, лихвите по кредитите на които са били променяни от банките многократно в нарушение на постигнатите между страните договорености – включително и чрез залагането на неправомерни клаузи в Общите условия на банките, които „позволяват“ кредитната институция да променя едностранно и въз основа на мъгляви причини лихвените проценти по вече договорени кредити.

стари архивиактуални позиции


§ Джулиан Асандж: За пръв път ощетените от историята са тези, които я пишат


(21.12.2012) Джулиан Асандж, основателят на сайта за разследваща журналистика WikiLeaks, който беше обвинен заради публикуването на стотици хиляди секретни документи на световната дипломация и предизвика по този начин серия от разкрития и скандали, направи коледно изявление към насъбралите се хора от балкона на еквадорското посолство в Лондон, където през лятото намери политическо убежище от своите противници. Изявлението му съдържа редица правни, обществени и политически аспекти, поради което го представяме в пълнота тук.
(Асандж излиза на балкона с няколко листа в ръка; зад него се спуска бяла завеса) Добър вечер, Лондон! (намества микрофона си, вглежда се пред себе си и се усмихва) Каква гледка за уморени очи! (пауза) Хората ме питат какво ми дава надежда? Е – отговорът е точно тук! (показва с ръце пред себе си; отдолу питат: „Джулиан, може ли да говорим с теб?“) О, Боже! (възкликва, връща се към написаното в листовете) Преди шест месеца, преди 185 дни аз влязох в тази сграда. Тя [сградата на еквадорското посолство в Лондон] се превърна в мой дом, мой офис и мое убежище. Благодарение на екипа на еквадорското правителство и на подкрепата им, аз съм защитен в това посолство и мога да говоря с вас. И през всеки изминал ден, през всичките 185 дни, хора като вас са бдели над това посолство – в дъжд и в жарко слънце; всеки изминал ден. Аз дойдох тук лятото – сега е зима. Аз бях поддържан от вашата солидарност. И съм благодарен за усилията на хората по целия свят, които подкрепят работата на WikiLeaks, които подкрепят свободата на словото, свободата на пресата – основни елементи на всяка демокрация. И докато моята свобода е ограничена, поне имам възможността да комуникирам тази Коледа – за разлика от 232-мата журналисти, които са в затворите тази вечер; за разлика от Готфрид Свартхолм [един от създателите на сайта за споделяне на съдържание The Pirate Bay, обвинен за нарушаване авторските права на продуцентски компании – бел. www.Advocati.org] в Швеция, тази вечер; за разлика от Джеръми Хамънд [политически активист и предполагаем лидер на хакерската група LulzSec, обвинен за разбиването на корпоративни и правителствени сайтове, и публикуване на класифицирана информация от тях – бел. www.Advocati.org] в Ню Йорк, тази вечер; за разлика от Набийл Раджаб [опозиционен лидер и вицепрезидент на неформалната група „Бахрейнски център за човешки права“, обвинен заради публикации в Twitter – бел. www.Advocati.org] в Бахрейн, тази вечер; и за разлика от Брадли Манинг [аналитичен специалист от американската армия, обвинен по донос за разкриването на секретна военна информация, включително записи със зверства на американски военнослужещи спрямо мирното население в Ирак – бел. www.Advocati.org], който навърши 25 години тази седмица – един млад човек, запазил достойнството си, след като повече от 10% от живота си е в затвора, без процес; част от това време – в клетка, гол и без очилата си. За разлика от толкова много други, чиито беди са свързани с моята собствена. Отдавам чест на тези храбри мъже и жени. Отдавам чест на журналистите и публикациите, които продължават да следят съдбите на тези хора; и на журналистите, които продължават да публикуват истината пред лицето на гонения, съдебни преследвания и заплахи; които приемат журналистиката и публикациите насериозно. Защото от разкриването на истината следва всичко останало.
Нашите сгради биват толкова високи, колкото е силата на тухлите им. Нашата цивилизация е толкова силна, колкото са истински идеите й. Когато нашите сгради са издигнати от корупцията, когато циментът им е примесен с кал, когато чистата стомана е заменена със скрап – те не са сигурни за живеене. И когато медиите ни са корумпирани, когато академиците ни са плахи, когато историята ни е пълна с полуистини и лъжи – нашата цивилизация никога няма да бъде справедлива; никога няма да достигне небесата. Нашите общества са интелектуални коптори. Нашите убеждения за света и за другите са създадени от същата система, която ни лъже в преповтарящи се войни, избили милиони. Не може да се построи небостъргач от пластилин. И не може да се строи цивилизация от невежество и лъжи. Ние трябва да се образоваме един-друг; трябва да отдаваме чест на тези, които разкриват истината и да изобличаваме тези, които тровят способността ни да разбираме света, в който живеем. Качеството на нашите разговори е единственият лимит за нашата цивилизация. Но това поколение стъпи на краката си и революционизира начина, по който виждаме света. За пръв път в историята, хората, ощетени от нея, са тези, които я пишат. Колкото до другите „журналисти“ и публикации – работата ви говори сама за себе си, както и за военните ви престъпления. Отдавам чест на тези, които признават свободата на медиите и правото на обществото да знае – застъпени във Всеобщата декларация за правата на човека, застъпени в Първата поправка
[в Конституцията] на Съединените щати. Трябва да признаем, че те [правата, поправката] са в опасност и имат нужда от защита както никога досега.
WikiLeaks е под продължаващо разследване на Министерството на правосъдието
[на САЩ] и този факт бе правилно признат от Еквадор и правителствата на Латинска Америка като заплаха за моя живот и моята работа. Убежище не се дава по каприз, а по факти. Разследването е заведено под клетва в съдилищата на САЩ и признато от Министерство на правосъдието, както и публикувано във Вашингтон Поуст преди четири дни от Областния прокурор на Вирджиния, като факт. Призовки се обжалват от нашите хора в щатските съдилища. Пентагонът потвърди заплахите си срещу мен през септември и постанови, че самото съществуване на WikiLeaks е продължаващо престъпление. Моята работа няма да бъде сплашена. Но докато това неморално разследване продължава и докато австралийското правителство отказва да защити журналистиката и публикациите на WikiLeaks, аз трябва да остана тук. Въпреки това вратата е отворена и винаги е била отворена за всеки, който иска да говори с мен. Като вас, аз не съм обвинен в престъпление. А ако някога видите подобен намек, признайте тази корупция в журналистиката и отидете на justice4assange.com за всичките факти; кажете истината на света и кажете кой ви излъга.
Въпреки ограниченията, въпреки банковата блокада, обкръжаваща WikiLeaks – подобно на кубинското ембарго, въпреки безпрецедентното криминално производство и кампанията за унищожаване на моята организация, 2012-та беше велика година. Ние разпространихме близо един милион документа: документи, свързани с разрастващата се война в Сирия; изобличихме масовото наблюдаване в хиляди документи от частни разследващи компании; публикувахме информация за отношението към задържаните в Гуантанамо и на други места – символ на корупцията в господстващото законодателство на Запада и отвъд. Спечелихме срещу неморалната банкова блокада в съдилищата и в Европейския парламент. След две годишна битка даренията към WikiLeaks преминаха от блокада и повсеместен отказ от обслужване към освобождаване за целия Европейски съюз и САЩ. А през последната седмица информацията, разкрита от WikiLeaks, беше витална и цитирана в отсъждането и обясняването за това какво действително се е случило на Ел Масри – невинен европеец, отвлечен и измъчван от ЦРУ.
Догодина ще сме също така заети. WikiLeaks разполага вече с повече от един милион документа, които се подготвят да бъдат публикувани – документи, които засягат всяка страна по света.
(натъртва) Всяка страна в този свят. И в Австралия неизбраният сенатор ще бъде заменен с избран. През 2013-та ние ще продължим да се опълчваме на хулиганите. Правителството на Еквадор и правителствата на Латинска Америка показаха чрез сътрудничество и споделени ценности как правителствата се изправят срещу насилието и подкрепят свободата на волята. Тези правителства не заплашват никого, не атакуват и не пращат безпилотни дронове* на никого. Вместо това се извисяват силни и независими. Уморените жалби на вашингтонските брокери за икономически санкции срещу Еквадор, само защото защитават правата ми, са неправомерни и грешни. Президентът на Корея с право каза: „Принципите на Еквадор не се продават.“ Ние трябва да се обединим и защитим смелостта на хората от Еквадор, да ги защитим от намеса в икономиката им, както и от намеса в изборите им догодина. Силата на обединените, комуникиращи и непримирими хора ужасява корумпираната и недемократична власт. И дотам, че обикновените хора тук, на Запад, са вече врагове на правителствата си – врагове, които биват наблюдавани, обеднявани и контролирани.
Истинската демокрация не е Белият дом. Истинската демокрация не е Канбера
[столицата на Австралия – бел. www.Advocati.org]. Истинската демокрация е съпротивата на хората, въоръжени с истината срещу лъжата – от Тахрир до тук, до Лондон. Всеки ден обикновени хора ни учат, че демокрацията е свободното слово и несъгласието. Защото – ако само веднъж ние, хората, спрем свободната си реч и несъгласие; ако се разсеем или примирим; ако веднъж обърнем гръб на ближния – губим свободата си. Защото истинската демокрация е сумата – сумата на нашата съпротива. Ако не проговориш; ако откажеш това, което е уникално твое като човешко същество; ако предадеш съвестта си, независимостта си, чувството си за справедливост; с други думи – без да подозираш може би – ще станеш пасивен и контролиран, загубил способността да защитиш себе си и хората, които обичаш.
Хората често питат: „Какво мога да направя?“ Отговорът не е толкова труден. Научи как работи света. Оспори изявленията и намеренията на тези, които искат да ни контролират зад фасадата на демокрацията или монархията. Обединете се във всеобща цел и всеобщи принципи; проектирайте, стройте, документирайте, финансирайте и защитавайте. Учи. Оспорвай. Действай. Сега.
(махва с ръка няколко пъти; кима; завесата на прозореца зад него се отмества, той влиза в сградата и се затваря зад гърба му)
____________
* безпилотeн дрон – летателен апарат, подобен на самолет, който се управлява от земята; обикновено с научноизследоветлски или военноразузнавателни цели

стари архивиактуални позиции


§ Протестиращите от Орлов мост бяха почетени като „Човек на годината“ за 2012


(10.12.2012) Днес, на специална церемония по повод Международния ден на правата на човека, обединеният образ на хилядите протестирали хора от Орлов мост, които излязоха на улицата и се опълчиха в серия демонстрации от средата на юни.2012 г. срещу опитите на властта да прокара спорни промени в Закона за горите (ЗГ) и гласът им отекна чак до западния край на Европейския съюз, принуждавайки по този начин управляващите „да се съобразяват с улицата“, беше почетен от Българския хелзинкски комитет (БХК) с голямата награда „Човек на годината '2012“ – за принос към правата на човека и правозащитността.
Протестиращите от Орлов мост бяха номинирани чрез официалната електронна страница на наградите „Човек на годината“ от Вера Гоцева, със следните мотиви: „Протестиращите на Орлов мост не излязоха на улицата само заради поправката „Цеко Минев“, а заради прелялото отвращение от едно правителство, злоупотребяващо с тях, потъпкващо правата им всеки ден, лъжещо ги в очите, крадящо от джоба им; протест срещу едно управление, лишено и от минимални наченки на морал и съвест; управление, надничащо от малоумни телевизионни екрани и самозабравили се институции; управление, жонглиращо със законите единствено в полза на свои приятели в медии, банки, бизнеси, политика. В този болезнен фарс гражданите на Орлов мост казаха ясно „Стига!“. Те поискаха честни отношения и нормално функционираща среда. „Протестиращите на Орлов мост“ не са анонимен „Х“ и не са „еколози“ – етикет, залепен им от продажни медии с цел да се омаловажи истината. Те са граждани с лица – студенти, журналисти, дизайнери, писатели, адвокати, скиори, преводачи, лекари, архитекти, пънкари, хипстъри, майки, бащи, деца, ветеринари, хетеросексуални, хомосексуални, спортни фенове, фенове на операта… твои приятели, мои приятели, хора с морал, човеци. „Протестиращите на Орлов мост“ сме ние самите и промяната идва от нас. Това са лицата й“. Дадената в номинацията препратка към една от многобройните facebook-групи на „протестите от Орлов мост“ не работи – може би в отражение на отчаяните опити избухналото в летните месеци недоволство да не се случи – включително и чрез изтриването на някои от по-големите и значителни групи.
Адв. Маргарита Илиева, директор на правната програма на БХК и председател на журито на „Човек на годината“: „Протестиращият от Орлов мост е Човекът на тази година. Той се мобилизира срещу едно държавно управление, което злоупотребява с обществената власт в частни интереси и злоупотребява със своя суверен – гражданите, като си позволява да взима политически и законодателни решения от негово име, не в негов интерес, и така опорочава самия базис на представителната демокрация – приеманите от нас, народа, чрез парламента ни, закони. Протестиращият на Орлов мост показа на това нечестно управление, че Законът не е негова играчка – инструмент за търгуване с богатите, а нашият стълб срещу израждането на политическата система в експлоатация на общите блага от страна на малцинство институционално и финансово овластени играчи, лишени от морално уважение към правопорядъка – за сметка на всички нас. Протестиращият на Орлов мост припомни на самозабравилите се, предполагащи се безнаказани временни обитатели на нашите институции, че властта произтича от нас“.
С втора награда беше почетена Асоциацията на европейските журналисти – България (за дейността й в защита свободата на изразяване и медийната независимост) и природозащитникът Тома Белев, лидер на Федерация на природозащитните сдружения „Зелени Балкани“, член на Коалиция „За да остане природа в България“ и директор на Природен парк „Витоша“ до февруари.2012 г. (определен като един от най-дейните природозащитници от Орлов мост и един от най-категоричните гласове в дебатите срещу прокарваните изменения на ЗГ).
Три специални награди бяха връчени на журналистът Росен Босев от в. „Капитал“ (за цялостен принос към защитата и утвърждаването на правата на човека в България), кореспондентът Спас Спасов от гр. Варна за в.в. „Дневник“ и „Капитал“ (за проявена журналистическа доблест), и на Радослав Стоянов (обявен за „Активист на годината“).
Специална грамота „За лична правозащитна смелост“ беше връчена на майката Бояна Петкова, която поведе битка срещу действащото българско законодателство, третиращо мъртво родената й втора дъщеря Мери като „биологичен отпадък“ и предаващо я на изгаряне в екарисаж заедно с други болнични отпадъци.
Втора специална грамота „Защитници на най-уязвимите“ беше връчена на осиновителката Сюзана Мюсър и на нейната адвокатка Тони Владимирова, които доведоха до край битка с институциите за осиновяване и спасяване на момиченце от Дома за медико-социални грижи в гр. Плевен, родено със синдрома на Даун и изоставено на 10-дневна възраст.
С най-много гласове от проведеното on-line гласуване, Наградата на публиката беше връчена на Сайта за разследваща журналистика „Биволъ“ (www.Bivol.bg), който събра 1'200 от общо 7'500-те подадени гласа.
Наградите „Човек на годината“ са морални и нямат финансово изражение. Според правилата всеки гражданин може да номинира човек, група от хора или българска организация, стига номинираните да не са постоянни сътрудници на БХК или членове на журито. Номинацията трябва да бъде мотивирана с осъществена конкретна правозащитна дейност (постъпка или практика) от последната година – „дейност, която е насочена към утвърждаване и защита на основните човешки права, като изхожда от предпоставките на човешкото достойнство като абсолютна стойност и на справедливостта“. Дейността трябва да отговаря поне на един от следните критерии: (1) да е прецедент в правозащитната сфера; (2) да има значителен градивен/ обединяващ потенциал; (3) да има значителен потенциал за предизвикване на обществено развитие/ растеж; (4) да се отличава с доблест/ сърцатост (професионална, гражданска); (5) да е новаторска/ оригинална/ творческа. Съществува общо изискване правозащитната дейност да е била полезна за хората в България (независимо от гражданството им) и цялостната дейност на номинирания човек, група или организация да не противоречи на общия правозащитен дух на наградата. Не се допуска никаква дискриминация и не се търси непременно представителност при награждаването от гледна точка на определени защитени признаци – въпреки, че се приветства издигането на номинации от всякакви общности, които да осигурят максимална представителност на кандидатите. Преценката за допустимост на номинациите и класирането им обаче се подчиняват само на критериите за стойност и не се обвързват с принадлежността към определени защитени признаци.
Тази година допуснатите номинации бяха 32, а събраните гласове за тях – близо 7'500 (при общ брой посетители на официалната страница и асоциираните профили във facebook за 2012 г. над 183'000). Миналата година посещенията достигнаха 150'000 при получени за 2009 г. 15'000 посещения, което говори за нарастващия авторитет на наградите и утвърждаването на тяхната значимост.
Повече за наградите „Човек на годината“ може да се види тук:
http://humanoftheyear.org/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ БХК официално „против“ номинацията на съдия Сотир Цацаров за главен прокурор


(07.12.2012) Днес на осн. т. 2 от Раздел II на приетите от Висшия съдебен съвет (ВСС) Процедурни правила за избор на кандидати за (...) главен прокурор, Българският хелзинкски комитет (БХК) внесе свое официално становище против номинацията на съдия Сотир Цацаров за главен прокурор. Според авторите на становището, подписано от адв. Маргарита Илиева, Правен директор на БХК, „в качеството си на съдия и председател на Пловдивския окръжен съд той [Цацаров] е известен с, по негови думи, „по-твърдата наказателна политика на съдилищата в Пловдив“, отстоявана от него (вж. интервю на Цацаров за в. „24 часа“ от януари.2012 г.). Тази „политика“ на съдията и председател на съд Цацаров е незаконна и противоконституционна. Съдът не е политически орган и той политика не може да има. Единственото, което съдът може да има, е независимо и безпристрастно вътрешно убеждение, основано само на доказателствата по делото и закона. Съдът съществува, за да решава дела, като прилага към тях закона, а не своята преценка за целесъобразност. Политиките са преценки и основани на тях практики по целесъобразност. Съд, който действа по целесъобразност, не е съд, а орган за произвол, който отговаря за тежка злоупотреба с правото на хората на правосъдие, т.е. на справедлив процес пред безпристрастен и независим съд“.
„Фактът, че господин Цацаров не разбира и/ли не зачита това – продължават авторите на становището – го прави лош юрист. Пристрастността към държавното обвинение прави господин Цацаров не само несправедлив съдия. Тя го прави негоден и за прокурор, още повече – главен, защото го лишава от съзнание за законност и право, в това число правото на човека на справедлив процес. Не може да бъде главен прокурор човек, който не е осъзнат относно основите на правосъдието и закона“.
По-нататък в становището се изтъква как „Цацаров, в качеството си на председател на окръжен съд, е известен с редовните си съвещания с местни ръководители на полицията и обвинението, за постигане на „институционално единодействие срещу престъпността“. Фактът, че той, като съдия, целенасочено и рутинно единодейства с държавата по делата, които по закон му е възложено да реши, независимо от нея, като безпристрастен арбитър, означава, че той няма понятие от равенство на страните и справедлив процес, нито от основите на правото. Ако, напротив, има понятие, но нехае за него, това не прави качествата му на юрист по-добри. Прави ги по-лоши. Съдия, който осъзнава какво прави, когато се сговаря с полицая и прокурора как заедно да постигнат осъждане на хората, които прокурорът и полицаят посочат, е много лош правист. Неговите „професионални“ качества нямат нищо общо с правото“.
БХК изтъква Цацаров в качеството му на председател на окръжен съд като „известен с това, че системно злоупотребява с властта си да разрешава използване на специални разузнавателни средства (СРС) срещу гражданите, в нарушение на закона и основното гражданско право на неприкосновеност на личния живот. Той открито заявява, че не спазва закона в това отношение: „Не съм привърженик на тезата, че СРС-та трябва да се използват в краен случай“. Следователно, господин Цацаров е съдия, който се счита над закона и смята, че му е позволено да го нарушава. Това не е добър юрист“, заключават от БХК. Пак във връзка с прилагането на СРС, авторите на становището цитират представената от Цацаров концепция за промяна в начина, по който се отчита използването на СРС, от където е видно предложението му „статистически показател да бъде вече не броят на разрешенията за СРС, а само броят на засегнатите лица и броят на ВДС – така че цифрите да са по-малки и обществото да не се тревожи толкова, че злоупотребяват с правата му. Това е лъжовен прийом и не подхожда на главен прокурор. Господин Цацаров не подхожда за главен прокурор, защото дори в официалната си концепция предлага манипулиране, подвеждане на обществото относно степента на вмешателство в правата на хората, т.е. предлага убягване от обществения контрол за законност. Пак казваме, че прокуратурата е орган за законност, а не орган за „продаване“ на обществото на нарушенията на правата му“.
От БХК припомнят, че „Съдията Цацаров е системно рекламиран от премиера и вицепремиера като юрист, който им харесва“. И двамата са посочени като ноторно известни „с дълбокото си неразбиране и тежко незачитане на върховенството на закона и конституционните принципи и права. Тяхната положителна оценка за господин Цацаров, като юрист, говори, по значим начин, зле за неговите професионални качества. На второ място, тази публична положителна оценка означава, че господин Цацаров е полезен, върши работа за премиера и вицепремиера. Това вече говори много зле за неговите професионални качества. Тези двама не просто са представители на правителството, на което един съдия няма работа да бъде полезен. Както казахме, Борисов и Цветанов са представители на изпълнителната власт, които са ноторни със своето грубо незачитане на принципите на правосъдието и, въобще, на правилата на правовата държава. Фактът, че господин Цацаров се харесва на такива „лица и хора“, означава, че той няма качества на правист; още по-малко – изискуемите високи такива“.
Приложеният от БХК неизчерпателен „списък на основания, на които считаме, че господин Цацаров не следва да стане главен прокурор“, завършва с разбирането, че „близостта и публичните хвалби на съдебен началник от министъра на полицията и неговия началник, са немислими в правова държава. Фактът, че е участник в тях, прави господин Цацаров силно неподходящ за длъжност в съдебната система, още повече – длъжността на главен прокурор. Както знаем, прокуратурата е орган за законност, а не за нелегитимна интимност с полицията“.
Изготвеното от БХК становище против номинацията на съдия Сотир Цацаров за главен прокурор е представено на осн. т. 2 от Раздел II на приетите от Висшия съдебен съвет (ВСС) Процедурни правила за избор на кандидати за (...) главен прокурор, според която „магистрати и юридически лица с нестопанска цел, регистрирани за осъществяване на общественополезна дейност, висши училища и научни организации в 14-дневен срок (...) [от представяне концепцията на кандидатите за работата им като бъдещи административни ръководители], но не по-късно от 7 дни преди изслушването, могат да представят становища за кандидата, включващи и въпроси, които могат да му бъдат поставени преди изслушването. Анонимни становища и сигнали не се разглеждат“. Това означава, че посочените лица и институции могат да депозират свои неанонимни становища и въпроси за номинираните кандидати за нов главен прокурор пред ВСС до 13.12.2012 г., тъй като самото изслушване на Сотир Цацаров, Борислав Сарафов и Галина Тонева е насрочено за 20.12.2012 г., когато ще бъде произведен и самият избор. Представените в срок становища и въпроси ще бъдат обобщени от Комисията по правни въпроси при ВСС и изпратени в зависимост от съдържанието им за разглеждане от Комисия „Професионална етика и превенция на корупцията“ или от Комисията по предложенията и атестирането. Съгласно т. 4 от Раздел II на Процедурните правила, „Комисията по правни въпроси осигурява възможност на кандидата да отговори и да представи доказателства преди изслушването, ако това се налага за изясняване на факти и обстоятелства“. Въпросите и становищата, както и получените от кандидатите отговори и обяснения следва на осн. т. 5 от Раздел II да бъдат публикувани на официалната страница на ВСС в срок до 3 работни дни след постъпването им.
Страницата на ВСС се намира на следния адрес:
http://vss.justice.bg/
Оригинално становището на БХК може да се види тук:
http://www.bghelsinki.org/media/uploads/stanovishte.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ГЕРБ ограничи достъпа на независими граждански наблюдатели до изборния процес


(29.11.2012) Днес с гласовете на ГЕРБ през Комисията по правни въпроси към Народното събрание (НС) бяха прокарани предложения за изменения и допълнения в Изборния кодекс (ИК), според които като независими наблюдатели на изборите ще могат да се регистрират само лица, които са членове на представляваните от тях неправителствени организации (НПО). Това автоматично изключва фондациите от възможността да регистрират свои политически независими наблюдатели, тъй като те по дефиниция не могат да имат членове. На дискриминационното решение неуспешно се противопоставиха народни представители от БСП, ДПС и Синята коалиция. „Една неправителствена организация се създава лесно и после може да се опита да компрометира вота“, коментира народният представител от ГЕРБ Димитър Лазаров. Остава открит въпросът колко по-трудно е например фиктивното набиране на членове от вече създадена неправителствена организация, което да мотивира ГЕРБ при вземането на такова решение. Председателят на Комисията по правни въпроси Искра Фидосова беше още по-категорична, като отсече, че „темата няма нужда от дискусия, защото е ясно, че опозицията и управляващите са на различно мнение“.
Антоанета Цонева, председател на Института за развитие на публичната среда окачестви ограничението спрямо възможността за регистриране на независими наблюдатели като сериозна пречка за обективно наблюдение на изборите. На нейния въпрос: „По каква причина застъпниците на партиите да не са техни членове, а наблюдателите на неправителствени организации – да са?“, Искра Фидосова отговори лаконично и неразбираемо: „Понеже наблюдателите са независими“. Димитър Лазаров допълни отговора с пример, според който на последните избори в гр. Калофер близката до БСП организация ГИСДИ регистрирала 22-ма независими наблюдатели в 4 избирателни секции и „те ходели със списъци и отмятали червени гласове“. Народният представител Мая Манолова от БСП цитира становище на „Прозрачност без граници“, от което е видно, че организацията няма членска маса и това ще я възпрепятства да наблюдава изборите. Димитър Лазаров от ГЕРБ репликира остро: „Всички знаем на кого са неправителствените организации...“, но изказването му остана недовършено, може би давайки си сметка, че министърът на правосъдието Диана Ковачева, която също е от ГЕРБ, беше изпълнителен директор на българския клон именно на „Прозрачност без граници“ преди да бъде поканена в кабинета на Бойко Борисов миналата година.
От некоординираните, необосновани и произволни обяснения на народните представители на ГЕРБ може да се направи извод, че те всъщност нямат сериозна аргументация за прокарване на новото ограничение в избирателното законодателство. При всички положения обаче намаляването на възможностите за осъществяване на независимо наблюдение е обезпокоителен сигнал за евентуални бъдещи опити да бъде подменен вотът и да бъде ограничен кръгът от хора, които ще могат да се противопоставят на такъв опит.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Да се премахне лишаването от свобода до края на живота без право на замяна


(28.11.2012) Заместник-президентът Маргарита Попова призова в рамките на конференцията „Помилването – репресия и хуманност в съвременните наказателни политики“ за отпадне на най-тежкото наказание по българското наказателно право – „доживотен затвор без замяна“ по смисъла на чл. 37, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Според цитираната разпоредба „за най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мярка се предвижда доживотен затвор без замяна“. Формулировката „временна и изключителна мярка“ е остатък от по-старата редакция на текста, в която се предвиждаше смъртно наказание – в израз на господствувалата по онова време доктрина на историческия материализъм, според която социалистическата система води по естествен начин до отпадане на необходимостта от престъпления и до отмиране на наказателно-репресивната система. „Временната и изключителна“ мярка на смъртното наказание беше окончателно заменена едва през 1998 г. с наказанието „лишаване от свобода до края на живота без право на замяна“ (погрешно формулирано в НК като „доживотен затвор без замяна“).
Чл. 38, ал. 1 от НК доразвива уредбата на „доживотния затвор без замяна“, като постановява такова наказание да се налага „само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и посочените в чл. 36 цели не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание“. Целите по чл. 36 от НК разкриват изобщо смисъла на наказателната репресия и оправдават проявяването на насилие спрямо човек, извършил престъпление. Според ал. 1 на цитираната разпоредба, „наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави; 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления; и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото“, като ал. 2 пояснява, че „наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство“.
Лишаването от свобода до края на живота е очевидно неприложимо спрямо целта „да се поправи и превъзпита осъденият“ и спрямо целта „да се въздействува предупредително върху него“ – цели, свързани с осъзнаване на вината и приобщаване към уважение спрямо обществото. Смисъл в лишаването от свобода до края на живота може да се търси единствено в лицето на целта „да се отнеме възможността [на осъдения] да върши други престъпления“ и целта „да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото“. Тези цели са свързани с отнемане физическата възможност за извършване на престъпления и с всяването на страх у потенциалните извършители.
Стремежът за приобщаване към ценностите на обществото, за постигане на вътрешно разбиране и желание да бъдат спазвани законите е в основата на съвременните наказателноправни тенденции и разкрива принципната несъстоятелност на лишаването от свобода до края на живота. На фона на тази хуманна тенденция, която е насочена преди всичко към превенцията и към поправянето на човека, лишаването от свобода до края на живота без възможност за замяна (наказанието „доживотен затвор без замяна“ по чл. 37, ал. 2 от НК) разкрива още по-тежко несъответствието на българското наказателно право със съвременните разбирания за ценността на живота. Както можем да видим от чл. 38а, ал. 1 от НК, „доживотният затвор е принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода“. Ал. 3 от същата разпоредба дава възможност „доживотният затвор (...) да бъде заменен с наказание лишаване от свобода за срок от 30 години, ако осъденият е изтърпял не по-малко от 20 години“. Макар и огромен за мащабите на един човешки живот, срокът от 20 или 30 години все пак дава някаква надежда на осъдения. Наказанието по чл. 37, ал. 2 от НК отнема именно тази надежда, тъй като е „без замяна“. На това отнемане на надеждата се противопоставят всички съвременни наказателноправни системи, които отричат всяването на страх или отмъстителното причиняване на страдания като средство за борба с престъпността.
Маргарита Попова: „Предлагаме наказанието „доживотен затвор без замяна“ да бъде премахнато от системата на наказанията в българското наказателно право (...) като репресивно, нечовешко, конкуриращо се само със смъртното наказание“. Бившият министър на правосъдието припомни и по-стари предложения в тази посока, включително внесен в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение на НК, който обаче не се внася за разглеждане. „Наказателното право предвижда едно наказание, за което няма надежда, човекът не се отчита като ценност, няма цели на наказанието, които могат да бъдат постигнати и не могат да се поставят такива цели, защото на човека му се налага наказание доживотен затвор без замяна – липсва перспектива. И ние се питаме това ли е модерното, хуманно общество, което да дава шанс на човека, който стои в центъра на живота и който е единствената и най-важната ценност. (...) Не е ли време по-европейски и хуманно да кажем, че няма място в наказателноправната система наказанието доживотен затвор без право на замяна?“, запитва риторично Попова и приканва към дебат относно възможностите за провеждане на единна европейска наказателна политика.
„В Европа се акцентира върху превантивните политики, в България по-развити са репресивните. А репресията не е отговор нито на първоначалното престъпление, нито на превръщането му в рецидив“, допълва позицията Ива Пушкарова, председател на Комисията по помилването при Президента, която изнесе в рамките на конференцията доклад относно най-тежките наказания, налагани в България, включително – лишаването от свобода без замяна – и отношението на тези наказания към нститута на помилването. „Има опити да се търсят различни видове наказания и един от основните въпроси е какво да се прави с доживотните затвори без право на замяна. В Европа това е изживян исторически етап. Обществото не е добре информирано. Българинът е в дълбоката си същност с човечен национален характер и е по-ориентиран към това да върне прегрешилия в обществото, отколкото да упражнява репресия, която произвежда озлобени към обществото личности“, аргументира позицията си Пушкарова.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Съдийска организация имитира наименованието на Съюза на съдиите в България


(26.11.2012) Лоялни към властта съдии прекръстиха своето сдружение „Съдии за единна Европа“ и направиха наименованието на своята организация неразличимо на английски език от името на придобилия известност със своите критики към властта и с непримиримите си предложения за реформи в съдебната система Съюз на съдиите в България (ССБ). Новото име на Сдружение „Съдии за единна Европа“ е „Българска съдийска асоциация“, което – идентично с наименованието на ССБ – на английски език се интерпретира като „Bulgarian Judges Association“. От официалната страница на бившите „Съдии за единна Европа“ четем зле обоснованото съобщение: „Скъпи колеги, вече сме Българска съдийска асоциация! С решение от 23.11.2012 г. Софийски градски съд вписа приетите от нас на Общото събрание от 16 и 17 ноември в Стара Загора изменения в Устава на Сдружението. Бяха променени наименованието, седалището и Управителните органи“. Сред промените в състава на управителните органи е и освобождаването като съпредседател на върховна административна съдия Венета Марковска, която не сполучи поради маневрите на президента Плевнелиев да положи клетва като конституционен съдия и се пенсионира.
Истинският ССБ използва наименованието „Bulgarian Judges Association“ още от самото си създаване през 1997 г. Преди няколко седмици съдийската организация беше приета под наименованието „Bulgarian Judges Association“ и като пълноправен член на Международната асоциация на съдиите (МАС), която функционира като консултативен орган към ООН и към Съвета на Европа. Тъкмо МАС застана твърдо зад позициите на ССБ и отправи остри критики срещу арогантните опити на вътрешния министър Цветанов и министър-председателя Борисов да се намесват в дейността на съда и в работата на конкретни магистрати.
Преименуването на Сдружение „Съдии за единна Европа“, което досега не е излизало с нито една позиция относно натиска от страна на изпълнителната власт срещу магистрати, прави до голяма степен невъзможно чуждестранните организации, следящи процесите в България, да направят разлика между становищата на критичния ССБ и на „политически коректното“ (както го определят редица наблюдатели) Сдружение „Асоциация на съдиите в България“. Журналисти присмехулно сравняват прекръстването на Сдружението с така наречените „таксита-копърки“, които буквално имитират имената на утвърдени компании-превозвачи и лъжат най-вече чуждестранни туристи и възрастни хора със завишените си тарифи.
„Общото събрание взе решение да се преименуваме на „Българска съдийска асоциация“, защото искаме да подчертаем, че това сдружение е на български съдии“, коментира градска съдия Богдана Желявска, която запознати сочат като близка приятелка на председателя на Софийски градски съд (СГС) Владимира Янева. Според съдия Желявска при създаването си през 2006 г. учредителите на Сдружение „Съдии за единна Европа“ искали чрез наименованието на своята организация да изразят отношение към европейското бъдеще на България. „Искаме да сме в крак с времето“, обобщава съдия Желявска, която вероятно от 2007 г. насам избистря новата концепция за Сдружението, след като България вече 5 години е член на Европейския съюз. „Не смятам, че може да стане объркване, защото 'съюз' и 'асоциация' са две различни неща... В решението си не сме записали превод на английски“, добавя още съдия Желявска, според която понятието „съюз“ е интерпретирано некоректно като „association“ в международната идентичност на ССБ.
„Това определено ни създава неудобство, защото сме член на няколко международни организации, в които от години се представяме с това име“, коментира преименуването новоизбраният председател на ССБ районна съдия Таня Маринова, която замени наскоро градска съдия Мирослава Тодорова. Според съдия Маринова съвпадението в английския превод на имената на две толкова различни съдийски организации „смесва самоличността“ им. Макар да не се изтъква изрично, съмнителното променяне на наименованието – така, че да се преведе идентично на английски език с наименованието на друга организация – нарушава и фундаменталния правен принцип „първият по време е първи и по право“. Според този принцип, който първи заеме определено благо, се ползва с предимство от него спрямо всеки следващ претендент. В продължение на този принцип, ако една организация използва едно наименование, не е редно друга организация да използва същото или сходно наименование – особено ако това може да въведе в заблуждение трети лица за идентичността на въпросната организация. Съдиите от Фирмено отделение при СГС, утвърдили регистрацията на Сдружение „Българска съдийска асоциация“, познават много добре тези правни концепции.
Бившото вече Сдружение „Съдии за единна Европа“ беше учредено към края на 2006 г., като единствена алтернатива на ССБ. Учредяването му стана успоредно с провеждането на Първата национална конференция на магистратите в гр. София от 17.11.2006 г., а сходството на концепцията за наименованието му с тази на политическа партия ГЕРБ („Граждани за европейско развитие на България“) е очевидно. Сред учредителите на Сдружението могат да се посочат освен съдиите Венета Марковска и Богдана Желявска, също бившият председател на СГС Светлин Михайлов, бившият председател на СРС и бивш член на Висшия съдебен съвет (ВСС) Иван Колев (известен с неприкритата си враждебност към ССБ) и други.
В българското право няма механизъм, който да определи като недопустимо паралелното съществуване на наименованието „Българска съдийска асоциация“ с наименованието „Съюз на съдиите в България“, доколкото двете се различават съществено на български език. Идентичната интерпретация на английски език като „Bulgarian Judges Association“ не е основание по българския закон за оспорване на наименованието. Въпреки това, за ССБ остава „правото на първия“ съгласно изложения по-горе принцип да се ползва от заетото наименование – доколкото понятието 'association', противно на твърденията на съдия Желявска, може да се интерпретира коректно на английски език и като „съюз“ по смисъла на дружественото право. За ССБ остава това – да отграничава ясно своята идентичност от идентичността на организацията-„менте“ и да се противопоставя на всеки опит от страна на тази организация да встъпва в правоотношения с международни организации под наименование, заето по-рано от ССБ на законно основание. В това се изразява защитаваното от законите на всяка цивилизована страна право на име и идентичност.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ВСС промени по съмнителни причини правилата за избора на нов главен прокурор


(09.11.2012) Висшият съдебен съвет (ВСС) промени ненадейно с 14 гласа „за“ при 9 „против“ и 1 „въздържал се“ правилата за избиране на главен прокурор и председатели на върховните съдилища. Съгласно новата процедура номинациите трябва да бъдат гласувани от ВСС по реда на тяхното постъпване, а не по азбучен ред, както е било винаги досега. Веднага след приемане на промяната беше внесена и първата номинация за нов главен прокурор, което й осигури съгласно току що приетите правила да бъде гласувана преди всички останали. Внасянето на първата номинация очевидно е било предварително подготвено и това даде повод в публичното пространство да се заговори за предопределяне на предстоящия избор.
Първият номиниран за нов главен прокурор на България е Сотир Цацаров, председател на Пловдивския окръжен съд (ПОС), известен със своите тесни връзки с ГЕРБ (и по-специално – с вътрешния министър Цветанов, обявил го през 2010 г. за „един от може би най-стабилните съдии в България“). Цацаров е известен с честите си участия в заседания на правната комисия по съдебни законопроекти, откакто ГЕРБ пое властта, а така също – с изключително обвинителния уклон в своята съдебна практика. Повереното му съдилище отчита невероятно висок процент осъдителни присъди (95-98,5% от всичките внесени обвинителни актове, при средна норма за повечето европейски съдилища от около 80%). Може би не е случайност обстоятелството, че повечето осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу българската държава са именно заради присъди на ПОС. По неофициални твърдения на магистрати МВР и прокуратурата използват ПОС и за даване на разрешения за прилагане на специални разузнавателни средства (СРС), когато в София е постановен отказ.
Номинацията на Цацаров е внесена с подписите на Каролина Неделчева (ГЕРБ), Магдалена Лазарова-Проданова (ДПС), Соня Найденова (ГЕРБ), Светла Петкова (ГЕРБ), Ясен Тодоров (АТАКА), бившия заместник-главен прокурор Михаил Кожарев и съдия Галя Георгиева (известна с близките си отношения с Цацаров). Всичките изброени участваха и в налагането на новите процедурни правила, които осигуряват на Цацаров да бъде гласуван преди останалите претенденти. Запознати с баланса на силите във ВСС сочат като поддръжници на Цацаров също председателя на Върховния административен съд (ВАС) Георги Колев, бившия депутат от ГЕРБ Юлиана Колева, Мария Кузманова (ГЕРБ), Милка Итова (съдебна квота), Димитър Узунов (РЗС) и Васил Петров (ДПС). Това са общо 13 от членовете на ВСС.
Промяната на критерия за определяне поредността на гласуването се определя и като насочена срещу смятаната за фаворит за поста главен прокурор Галина Тонева (досегашен заместник-главен прокурор), която се ползва с доверието на представители от съдебната квота във ВСС. След като бившият главен прокурор Борис Велчев стана конституционен съдия, Тонева получи подкрепата на Калин Калпакчиев (съдебна квота), Камен Иванов (съдебна квота), Румен Георгиев (следовател), Галина Карагьозова (съдия, БСП), Румен Боев (прокурор), Камен Ситнилски (прокурор) и Юлия Ковачева (съдебна квота). Очаква се Тонева да бъде подкрепена и от председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лазар Груев.
Съгласно новите правила, гласуването ще се провежда по отделно за всеки следващ кандидат и ще се преустанови в момента, в който някой от кандидатите получи 17 или повече гласа (поне 2/3 от общия брой гласове). Това облагодетелства номинациите, които са внесени преди останалите, защото при набиране на необходимия минимум гласове те ще изключат изобщо от участие в избора внесените по-късно номинации – независимо, че са внесени в срок и по принцип имат право да участват в избора. При действалата до момента процедура се провеждаше гласуване с интегрална бюлетина, едновременно за всичките кандидати, а резултатите се установяваха накрая, след като е гласувано за всички. Така ставаше виден броят получени гласове от всеки номиниран, докато сега за част от кандидатите изобщо няма да може да се гласува.
Друга, също толкова озадачаваща част от новите правила е разпоредбата гласуването да се проведе по електронен път – въпреки настояването на председателя на ВКС Лазар Груев за гласуване с бюлетини на хартиен носител, както е било до момента. Въвеждането на електронно гласуване не разкрива някакъв стремеж към подобряване на оперативността или намаляване разходите за произвеждане на избора. Единственият изтъкнат аргумент – че „вече сме в 21 век и трябва да се въвеждат електронни технологии“ – не издържа, тъй като действащите към момента членове на ВСС, които ще участват в гласуването, са едва 24 на брой и подготвянето на такъв брой бюлетини с последващото им преброяване на ръка не представлява затруднение. Напротив, използването на софтуер за произвеждане на избора създава съмнение за евентуално манипулиране на вота, което при изписани на ръка бюлетини върху хартия би било доста по-трудно и в контекста на един малочислен избирателен орган, какъвто е ВСС – лесно проследимо. Лобито на ГЕРБ в лицето на председателя на ВАС Георги Колев стигна до там да се отрече от практиката на собственото си съдилище, което в редица случаи е указвало на ВСС, че гласуването с бюлетини е най-безспорният инструмент за провеждане на таен вот – въпреки утвърдената съдебна практика Колев непреклонно застана зад налагането на електронно гласуване.
Лазар Груев: „Гласуването с бюлетини позволява на обществото да разбере колко гласа е получил всеки кандидат. При този тип вот ВАС може и по-лесно да реши дело, ако има обжалване на процедурата. За мен беше непонятно защо колегите избраха електронното гласуване. (...) Демокрацията и публичността имат два компонента – правилата и състоянието на духа. Правилата формално гарантират публичност. Тук правилата говорят за нещо различно, защото е неприемливо обществото да не знае всеки от кандидатите колко гласа е получил.“
След крайния срок за номиниране на кандидати, последните ще трябва да представят в 7-дневен срок своите концепции за евентуалната им работа като главен прокурор. По-нататък ще бъдат поставяни въпроси, на които кандидатите да отговорят и ще се проведе изслушване. Процедурата завършва с гласуването, което се очаква да се проведе към средата на декември.2012 г.
От личността на новия главен прокурор ще зависи до голяма степен начинът на функциониране на съдебната система през следващите години и степента, в която „ще си позволява“ да бъде „критична“ спрямо евентуални беззакония от страна на настоящите управляващи след произвеждане на парламентарните избори догодина. Поставянето на „подходящ“ главен прокурор би гарантирало разкриването и преследването, респективно – омаловажаването и потулването на корупция и престъпления по високите етажи на властта, което с наближаването на парламентарните избори по правило става твърде актуален въпрос. Ето защо критици на действията на новосформирания ВСС виждат в изненадващото променяне на процедурата за избор на нов главен прокурор опит управляващите да „бетонират“ своите действия за времето след парламентарните избори, когато може би ще загубят позициите си в държавния апарат и вероятно ще бъдат подложени на засилен натиск от своите политически противници – включително чрез търсенето на отговорност за извършвани престъпления.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Смъртта на Патриарх Максим е изпитание за способностите на Църквата да избере


(06.11.2012) Тази нощ, малко преди 04:00 ч. в Университетска болница „Лозенец“ е починал патриарх Максим – дългогодишен първосветител на Българската православна църква (БПЦ) и старейши предстоятел между всичките патриарси-глави на Поместните православни църкви. По думите на приближени до Негово Светейшество, патриархът е издъхнал в ясно съзнание, с трезва мисъл, отправяйки последен благослов към всички свои чада в родината и извън нейните предели.
Патриарх Максим, чието светско име е Марин Минков, е роден на 29.10.1914 г. в с. Орешак, Ловешко. Основното си образование получава в родното си село и едва 12-годишен постъпва послушник в Троянския манастир „Св. Успение Богородично“. Прогимназията завършва с отличен успех и от 1929 до 1935 г. учи в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“, която също завършва с отличие. Между 1938 и 1942 г. следва в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През последната година на следването си, на 13.12.1941 г. приема в параклиса на Богословския факултет монашеско пострижение от Ловчанския митрополит Филарет. От тогава носи името Максим в чест на св. преп. Максим Изповедник (светия от VII в., прославен със силната си вяра и православна изповед).
На 19.12.1941 г. Максим е ръкоположен в храма на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ за йеродякон от Врачанския митрополит Паисий, а в края на 1942 г. е назначен за учител-възпитател. На 14.05.1944 г. в Черепишкия манастир, където комунистическата власт интернира Софийската духовна семинария, митрополит Паисий го ръкополага в йеромонашески чин. На 12.07.1947 г. в Разград йеромонах Максим става архимандрит, а три години по-късно е назначен за предстоятел на Българското църковно подворие в Москва. Висока оценка за служението на архимандрит Максим дава руският патриарх Алексий I. След завръщането си в България (между 1955 и 1960 г.) архимандрит Максим заема поста „Главен секретар на Светия Синод“, като на 30.12.1956 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ е ръкоположен в епископски сан. На 30.10.1960 г. ловешките епархийски избиратели единодушно посочват Максим за свой архипастир и на 20.ноември той е утвърден за Ловчански митрополит. На 07.03.1971 г. земният път на патриарх Кирил приключва и на 04.юли същата година като нов патриарх на България е интронизиран Максим.
Въпреки, че Комисията по досиетата със свое Решение №298 от 17.01.2012 г. обяви принадлежност към структурите на Държавна сигурност (ДС) по отношение на 11 от 15-те члена на Светия Синод и между тях името на патриарх Максим не фигурираше, за широката общественост остана съмнение за неговото агентурно минало. „Единодушното“ избиране на Максим като Ловчански митрополит, а след това и като патриарх (при нарушаване на действалия по онова време църковен Устав) силно напомня нагласяваните през комунистическия режим „избори“ за всички ключови позиции в страната. В подкрепа на горното се явява Решение №145 на Политбюро при ЦК на БКП от 08.03.1971 г. (само ден след кончината на патриарх Кирил), от което в прав текст четем: „За глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим. Възлага се на председателя на Комитета по църковните въпроси към МВнР др. Михаил Кючуков да извърши необходимата подготовка за осигуряване избора на митрополит Максим за патриарх на БПЦ“. Решението, което носи подписите на Тодор Живков и на Милко Балев, стана обществено достояние през 1997 г., в драматичните дни на църковния разкол. Както е видно от архивите, предложението формално е направено от председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, съученик на Максим. Протекции митрополит Максим черпи и от тогавашния министър на отбраната (армейски генерал Добри Джуров), с когото са били съученици в Семинарията. В тази връзка дъщерята на генерал Джуров – проф. Аксиния Джурова – си спомня: „Татко ни е разказвал, че с други семинаристи, които са били членове на РМС, са криели позивите под дюшека на дядо Максим, понеже е бил много кротък и са знаели, че никой няма да се усъмни в него“.
Ролята и почеркът на БКП си личат на много места във връзка с избирането на бъдещия български патриарх. След смъртта на патриарх Кирил Светият Синод трябва да бъде оглавен от наместник-председател, който да е старши митрополит (т.е. с дълъг митрополитски стаж). Такъв става Неврокопският митрополит Пимен. Обаче само 6 дни по-късно синодалните архиереи сменят митрополит Пимен и на негово място – в противоречие с църковния устав – избират младшия митрополит Максим. Като наместник-председател той се оказва в позицията да организира собственото си избиране за патриарх. От 101 делегати, взели участие в гласуването на 04.07.1971 г., 98 са за митрополит Максим. Повечето бюлетини – по думите на участници и свидетели на избора – са писани с еднакъв почерк.
След демонтирането на комунистическия режим начинът, по който патриарх Максим е избран за глава на БПЦ, стана една от причините за църковния разкол в България. На 18.05.1992 г. митрополитите Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Русенски, Калиник Врачански и Йоаникий Сливенски излизат със следното свое изявление: „Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св. Синод, който да поеме председателството до избирането на патриарх“. На 25.05.1992 г. юристът Методи Спасов, назначен за директор на новосформираната от кабинета на Филип Димитров Дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет, подписва Акт №92, с който в противоречие на всякакви закони и църковни правила обявява за „нелегитимен и незаконен досега действуващия състав на Св. Синод като ръководен орган на БПЦ“ и „създава“ ново църковно ръководство, като „назначава“ временен „Свети Синод“ с наместник-председател Неврокопския митрополит Пимен. Цитираните действия според Апостолско правило №30 са от естеството духовниците сами да се отлъчват от Църквата: „Ако някой епископ си послужи със светските власти, за да получи епископска власт в Църквата, да бъде низвергнат и отлъчен, както и всички, които се съобщават с него“. Междувременно, със свое Решение от 11.06.1992 г. Конституционният съд обявява за противоконституционен действалия до тогава Закон за вероизповеданията.
През април.1993 г. за директор на Дирекция по вероизповеданията е назначен проф. д-р ист.н. Христо Матанов, който отменя Акт №92 от 25.05.1992 г. и признава БПЦ за юридическо лице. Окупацията от страна на алтернативния „синод“ на Синодалната палата, започнала на 01.06.1992 г., е прекратена. Въпреки това и в нарушение на църковния Устав, проф. Александър Янчулев (кмет на София от 1991 до 1995 г) „регистрира“ Иван Стоянов Петров като „Софийски митрополит Инокентий“. В последствие, на 01.07.1996 г. като алтернативен „патриарх“ е интронизиран в софийската черква „Св. Параскева“ митрополит Пимен (за когото по-късно щеше да се разбере, че е донасял за ДС още от 50-те години на миналия век с псевдонима „Патриарх“). Успоредно с това към края на 1996 г. назначеният от правителството на Жан Виденов като директор на Дирекцията по вероизповеданията д-р о.з. подполковник Бончо Асенов регистрира Светия Синод на патриарх Максим. С идването си на власт през март.1997 г. обаче правителството на Иван Костов отменя (?) Решение №130 на Върховния административен съд (ВАС) за регистрацията на Светия Синод на патриарх Максим, а Дирекцията по вероизповеданията регистрира алтернативния „синод“ на „патриарх“ Пимен, пред когото Петър Стоянов полага своята клетвата си като президент.
В следствие на горните събития, между 30.09 и 01.10.1998 година в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ се провежда Разширен, Надюрисдикционен Всеправославен събор, в който участие вземат предстоятели и представители от всички автокефални и автономни православни църкви. Вселенският патриарх Вартоломей (свикал и председателстващ Събора), Антиохийският патриарх Игнатий VI, Руският патриарх Алексий II, Александрийският патриарх Петър VII, Сръбският патриарх Павле и Румънският патриарх Теоктист потвърждават легитимността на патриарх Максим и призовават падналите в разкол клирици да принесат покаяние и да се завърнат в единството на каноничната Българска църква. По „крайно снизхождение“ Съборът приема разкаянието на пребиваващите в разкол и поради това приема обратно низвергнатите от Св. Синод митрополит Калиник (възстановен като Врачански митрополит) и „патриарх“ Пимен (останал на разположение на Светия Синод с титлата бивш Неврокопски митрополит). Приети в църковно общение са и неканонично ръкоположените епископи, свещеници и дякони, и извършените до момента други неканонични свещенодействия са обявени за благодатни (такива, които действително изразяват предавания през поколенията Свети Дух).
В отговор на това, на 09 и 10.10.1998 г. в Софийската опера е проведен „Извънреден църковно-народен събор“, организиран и изцяло финансиран от правителството в лицето на вицепремиера Веселин Методиев, председателя на Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов и „Привременен съборен съвет на БПЦ“ под председателството на проф. Иван Денев. Сред участниците са 11 архиереи от алтернативния „синод“, 384 свещеници и 730 миряни, на които държавният бюджет покрива всичките дневни, пътни и квартирни разходи, за да гласуват „освобождаването“ на патриарх Максим и „приемането“ на нов църковен Устав. (Директор Младенов и вицепремиерът Методиев обявяват предварително, че ще регистрират новия „Устав“ независимо дали архиереите на патриарх Максим участват в приемането му.) Две години по-късно със свое Определение №6300 от 18.10.2000 г. ВАС обявява регистрацията на Светия Синод за нищожна и допуска „втора“ Църква със същото име, като се мотивира така: „Върховният административен съд намира, че в Република България съществуват две религиозни общности с наименование Българска православна църква (…) Щом като в Република България има граждани, които не желаят да бъдат в църковно общение с патриарх Максим, те имат суверенното право да се отделят от религиозната общност, ръководена от този патриарх, и да образуват самостоятелна църква като религиозна общност със свой устав и ръководни органи“. Съдът, изхождайки от своите демократични възгледи, по никакъв начин не съобразява църковните установления и апостолски правила, които никога не са имали за свой предмет каквито и да било „суверенни права“ за образуване на „самостоятелни църкви“.
Независимо от позицията на съда, през 2001 г. Симеон ІІ и Георги Първанов полагат клетва като министър-председател, респективно – като президент пред патриарх Максим. Година по-късно деканът на Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски“ доц. Иван Желев е назначен за директор на Дирекцията по вероизповеданията и още с встъпването си в длъжност признава регистрацията на патриарх Максим, извършена през 1996 г. от тогавашния директор Бончо Асенов. Малко по-късно, на 16.07.2002 г. жалба на алтернативния „синод“ срещу мълчаливия отказ от страна на Министерски съвет да регистрира решенията на проведен през 1996 г. „църковен събор“ е отхвърлена от ВАС. С това се утвърждава, че съществуването на две религиозни общности с наименованието „Българска православна църква“, с два устава и две ръководства е незаконно. Същевременно, на 26.07.2002 г. СДС завърта на 180° позицията си относно алтернативния „синод“ – в своя декларация обявява, че „на Всеправославния събор през 1998 г. на разкола е сложен край (...) Църквата ни е единна и неделима (...) [и обещава] да не подкрепя повече процеси на разцепление“.
На 02.01.2003 влиза в сила новият Закон за вероизповеданията, който признава ex lege (по силата на самия закон, без да е необходима някаква допълнителна регистрация) Светия Синод на патриарх Максим. Съгласно §3 от Преходните и заключителните разпоредби на закона „лицата, които към влизане в сила на този закон са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на утвърдения по установения ред неин устав, не могат да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество“. Алтернативният „синод“ на „митрополит“ Инокентий, ако желае да съществува, трябва да се регистрира с ново, различно наименование към съответния Окръжен съд и да предаде обратно всичките имоти, които принадлежат на БПЦ.
През юни.2003 г. СДС изисква неофициално експертиза на Закона за вероизповеданията от Съвета на Европа (СЕ). В свое официално писмо от 06.06.2003 г. до българското Народно събрание СЕ изпраща експертизата на закона, с която определя същия като „значителен напредък в защитата на религиозните права и свободи и в изпълнение на международните норми“. Специално е споменато, че „няма никакви пречки Българската православна църква да бъде призната за традиционна религия, тъй като в световната практика има случаи и на признаване на държавни религии. Напр. в православните Гърция и Кипър и протестантските Великобритания (Англиканската църква) и в скандинавските държави (Лютеранската църква) по конституция са официална държавна религия и тяхното ръководство не подлежи на съдебна регистрация“.
През септември.2003 г. „митрополит“ Инокентий прави опит да регистрира в Софийски градски съд (СГС) своя алтернативен „синод“ като единствен. Съдът отхвърля искането да се впише като „Българска православна църква“ синодът на Инокентий, защото молбата за вписване не е подадена от лице, което представлява въпросната Българска православна църква. Решението е съобразено със Закона за вероизповеданията, който изключва възможността трети лица да използват името на БПЦ и да предявяват претенции към имуществото й. При положение, че се регистрират в съответствие със закона (всяко вероизповедание с изключение на съществуващата ex lege БПЦ трябва да се регистрира в съда), законът не оспорва правото на което и да било вероизповедание да съществува и последователите му да се обединят в свои религиозни общности. Софийският апелативен и Върховният касационен съд потвърждават решението на СГС със свои решения от 04.11.2003 г и от 08.01.2004 г.
На 22.07.2004 г. софийският прокурор Бойко Найденов издава разпореждане свещениците на алтернативния „синод“ да бъдат изведени от завзетите от тях близо 250 храма, параклиси и манастири, както и от синодалната свещоливница в кв. Илиянци в София. В следващите три дни разпореждането е приведено в изпълнение, включително и с прилагането на сила от полицията. На 23.07.2004 г. Върховната касационна прокуратура (ВКП) образува по разпореждане на главния прокурор Никола Филчев следствено дело срещу „синода на Инокентий“ по подозрение за извършени престъпления по смисъла на чл.чл. 206 и 274 от Наказателния кодекс (НК) – за самоуправство, за обсебване и за незаконно използване на църковно имущество, документи, печати и наименованието на БПЦ.
През септември.2004 г. в свое заявление до правителствата на страните-членки на НАТО и ЕС, 41 свещеници молят на тях и на семействата им „да бъде предоставено политическо убежище“, с твърдението, че се нарушава правото им на религия и изповедание. В Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург са заведени в тази връзка искови молби срещу българската държава и срещу патриарх Максим. В началото на 2005 г. алтернативният „синод“ завежда още един иск в ЕСПЧ срещу българската държава, с който претендира обезщетение от €200'000'000 за „неправомерното [им] изгонване от храмовете“.
Междувременно, на 12.04.2005 г. в Софийския районен съд (СРС) е внесен обвинителен акт и на 01.02.2006 г. е даден ход на дело против „митрополит“ Инокентий за самоволното подписване и подпечатване от него на 439 документа от периода 02.01.2003 г. – 06.07.2004 г., в които се е представял като „Наместник-председател на Светия Синод и Софийски митрополит“, какъвто не е (престъпление по чл. 274, ал.1 от НК). Заедно с това тече и дело за обсебване на църковно имущество в особено големи размери.
На 22.01.2009 г. ЕСПЧ оповести решението си относно исковете на алтернативния „Св. Синод на Българската Православна Църква (Митрополит Инокентий)“, с което на осн. Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) от 1950 г. приема единодушно, че „българските власти са нарушили чл. 9 (свобода на мисълта, съвестта и религията), като са оказали натиск върху разделената Православна религиозна общност да се обедини под едното от двете съперничещи си ръководства; на просителите не е накърнено правото на справедлив съдебен процес (чл. 6), правото на защита на собствеността (чл. 1 от Протокол 1) и правото на ефективно средство за защита (чл. 13); Съдът намира иска на жалбоподателите за непълноценен и неясен, но постановява българската държава да ги овъзмезди общо с €8'000 за разноските им по процеса“. ЕСПЧ дава срок от 3 месеца двете страни да представят свои забележки и да уведомят съда за постигнати споразумения, след което ще обяви решението си относно иска на жалбоподателите за €680'000'000 материални щети (сред които стойността на 107 храма и други сгради, и загуба на трудово възнаграждение на служители и свещеници на „митрополит“ Инокентий от 2004 г. досега), както и за €2'000'000 нематериални щети.
В свое изявление Светият Синод на патриарх Максим характеризира претенциите „митрополит“ Инокентий и неговите служители като несправедливи и необосновани, а решението на съда – като „намеса в делата на самоуправляемата Българската православна църква. Светият Синод подчертава, че никой съд или организация не може да се произнася по каноничните въпроси на нашата църква, която има свое едно единно канонично ръководство. Светият Синод призовава правителството да обжалва решението на съда“. В България се вдигна силна съпротива срещу решението на ЕСПЧ, а действащият по онова време президент Георги Първанов дори ходатайства пред руския патриарх Кирил да се намеси в полза на БПЦ. От своя страна правителството атакува решението на ЕСПЧ пред Голямата камара, но жалбата беше оставена без уважение. На спорещите страни се даде нов срок за споразумение – до 05.09.2009 г., но такова отново не беше постигнато.
В крайна сметка ЕСПЧ произнесе на 16.09.2010 г. и своето второ решение по делото, с което, признавайки българските власти да са извършили нарушение по чл. 9 от ЕКЗПЧОС, „като са оказали натиск върху разделената Православна религиозна общност да се обедини под едното от двете съперничещи си ръководства“, присъжда обезщетение за неимуществени вреди в размер на €50'000 на името на „митрополит“ Инокентий. Искът в частта за имуществените вреди се отхвърля, а българската държава се задължава да измени Закона за вероизповеданията от 2002 г. така, че да позволи „православните вярващи, които не се доверяват на синода на патриарх Максим (...) да имат възможност да се регистрират отделно и да уредят имуществените отношения между двете спорещи страни допълнително по гражданскоправен ред“. (В действителност, Законът за вероизповеданията никога не е ограничавал вярващите, които не се доверяват на синода на патриарх Максим, да регистрират свое отделно вероизповедание, като използват за целта наименование, различно от това на БПЦ.)
В цялото това време на унищожителен партиен атеизъм, а след това и на брутални „демократични“ антагонизми, патриарх Максим устоя повече от 40 години като мълчалив и самотен предстоятел на Българската православна църква, описван от своите приближени като кротък, търпелив и прощаващ. Независимо от вероятните му връзки с комунистическия режим, той опази Църквата от възможното й поголовно унищожаване по съветски образец, а след това – от реалната опасност да се разпокъса и погине под напора на безскрупулни частни интереси, като вместо това съхрани до голяма степен нейното единство и нейния международен авторитет. Без да можем да бъдем категорични за качествата и личността му, можем със сигурност да посочим, че той управлява Българската църква в един от най-трудните и опасни периоди от нейното хилядолетно съществуване и дори малкото, което е успял да принесе, ще се зачете за много. Вероятно измъчван от сложните евквилибристики, към които е бил принуждаван по време на своето служение, той често признаваше, че е грешен, но компромиси с вярата никога не е допускал. Бог да прости!
Съгласно чл. 41 от действащия към момента Устав на БПЦ, новият Български патриарх и Софийски митрополит трябва да бъде избран от Патриаршески избирателен църковен събор (което е различно от Църковния събор, определен от чл. 27 от Устава като „законодателна власт“ в Църквата). Патриаршеският избирателен църковен събор се свиква само за една функция – да избере новия Български патриарх. Съборът се състои от архиереите (митрополити и епископи) на Софийска, Варненска и Великопреславска, Великотърновска, Видинска, Врачанска, Доростолска (в Силистра), Ловчанска, Неврокопска (в Гоце Делчев), Плевенска, Пловдивска, Русенска, Сливенска и Старозагорска епархия, а така също – епархиите за САЩ, Канада и Австралия (в Ню Йорк) и за Западна и Средна Европа (в Берлин); по 3 клирици (духовници) и по 2 миряни (вярващи) от всяка епархия (за Софийска епархия – 6 клирици и 4 миряни); по 1 представител на ставропигиалните монастири (Рилския „Св. Иван Рилски Чудотворец“, Бачковския „Св. Богородица“ и Троянския „Св. Успение Богородично“); по 1 монах и 1 монахиня, определени от съответния епархийски митрополит като представители на епархийските монастири; по 1 представител на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ и Пловдивската духовна семинария „Св.св. Кирил и Методий“. Общо това прави 15 архиереи, 3 представители на ставропигиалните монастири, 30 представители на епархийските монастири, 2 представители на духовните семинарии, 48 клирици и 32 миряни (всичко 130 делегати).
На осн. чл. 42, ал. 2 от Устава, клириците и миряните-представители на съответната епархия се избират за Патриаршеския избирателен църковен събор между имената от списъка с достоизбираеми клирици и миряни (съставен от управляващия митрополит и включващ имената на 15 клирици, съответно 8 миряни от епархията). Изборът се провежда с тайно гласуване, при кворум 2/3 от епархийските избиратели по чл. 101 от Устава и с мнозинство повече от половината от присъстващите. Епархийските митрополити на осн. ал. 5 от цитираната разпоредба трябва да определят монасите и монахините-представители на съответните епархийски монастири, а на осн. ал. 4 игумените на ставропигиалните монастири и ректорите на духовните семинарии трябва да определят представителите на поверените им монастири и семинарии. Разпоредбите на чл. 41, т. 3 и чл. 43, ал. 4 от Устава не са прецизно формулирани и е възможно да предизвикат противоречие, тъй като първата определя представителите на ставропигиалните монастири да бъдат избрани „от съответния монастирски събор“, докато втората възлага на Светия Синод да разпореди „игумените на ставропигиалните манастири (...) да изберат по един свой представител“. Възможно е така посоченото противоречие да послужи като основание за някои представители на духовенството да атакуват избора на бъдещия патриарх като незаконен.
Съгласно чл. 45 от Устава, поне 7 дни преди определения ден за избор на Български патриарх, Светият Синод ще трябва да избере с тайно гласуване и мнозинство 2/3 от членовете си 3 епархийски митрополити, които да бъдат предложени като кандидати за патриаршеския престол. Кандидатите трябва да отговарят на изискванията по чл. 40 от Устава – да са епархийски митрополити в БПЦ, на възраст поне 50 години, да са управлявали епархия като митрополити поне 5 години и да се отличават „с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред“. Към настоящия момент изискуемата възраст и митрополитски стаж имат Врачанският митрополит Калиник, Сливенският митрополит Йоаникий, Видинският митрополит Дометиан, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, Западно- и Средноевропейският митрополит Симеон, Великотърновският митрополит Григорий, Русенският митрополит Неофит, Неврокопският митрополит Натанаил, плевенският митрополит Игнатий, Старозагорският митрополит Галактион и Ловчанският митрополит Гавриил. Пловдивският митрополит Николай няма изискуемата възраст и стаж, а Доростолският митрополит Амбросий няма изискуемия стаж. Във връзка с горното е възможно в следващите 4 месеца да бъде форсирано изменение на Устава, за да се разшири кръгът от потенциални кандидати за патриаршеския престол и в него да бъде включен например Пловдивският митрополит Николай, който се отличава с голяма упоритост в домогването към властта. Друга особеност, която може би ще повлияе при определяне на кандидатите за нов български патриарх, е огласената неотдавна принадлежност на 11 от 15-те члена на Светия Синод към структурите на ДС. Извън списъка освен покойния патриарх Максим попадат митрополитите Гавриил, Николай и Амвросий.
Светият синод в изпълнение на чл. 46 от Устава трябва да свика Патриаршеския избирателен църковен събор в Синодната палата на ул. Оборище №4 и да произведе избора за новия български патриарх в срок до 4 месеца от кончината на патриарх Максим (до 06.03.2013 г.). Патриаршеският избирателен църковен събор е законен, ако присъстват поне 3/4 от делегатите (98 души) или при условията на падащ кворум – ако присъстват поне 1/2 от делегатите (65 души) час по-късно. Първата задача на събора е след принасянето на молитва към Бога да избере с явно гласуване от членовете си двама клирици и двама миряни, които сформират Избирателно бюро под председателството на наместник-председателя на Светия Синод (избраният митрополит, който управлява Църквата до интронизацията на новия патриарх).
Съгласно чл. 47 от Устава, наместник-председателят обявява имената на определените от Светия Синод трима кандидати за патриаршеския престол. Кандидатът, получил поне 2/3 от гласовете на присъстващите избиратели се обявява от наместник-председателя за канонично и законно избран Български патриарх и Софийски митрополит. Ако никой от кандидатите не е получил необходимия брой гласове, се провежда балотаж между двамата кандидати с най-много гласове. Патриаршеският избирателен църковен събор се закрива с благодарствен молебен, след който Светият Синод извършва интронизацията на новоизбрания патриарх, като името му се съобщава на предстоятелите на Поместните православни църкви, на президента, председателя на Народното събрание, на министър-председателя и се оповестява пред обществеността.
Съгласно чл. 38 от Устава, патриархът служи пожизнено със седалище в гр. София и изпълнява паралелно длъжността Софийски митрополит. Той представлява БПЦ на основание чл. 39 от Устава и от името на Светия Синод влиза в отношения с Поместните православни църкви с органите на държавната и местната власт, с чужди държави и техни дипломатически представителства, с международни организации и други вероизповедания в страната или извън нея. Съгласно чл. 49, ал.ал. 2 и 3 от Устава, българският патриарх се ползва с първенство по чест пред всички архиереи и носи достойнството „Светейшество“, а името му се споменава по време на богослужение от епархийските митрополити и свещенослужителите в ставропигиите (монастири и храмове с особен висшестоящ статут). Правомощията му са разписани в ал. 1 от същата разпоредба, според която патриархът председателства заседанията на Църковния събор, Архиерейския събор и Светия Синод в пълен или намален състав; контролира своевременното и точно изпълнение на влезлите в сила решения на изброените църковни органи и свиква решение на Светия Синод техните заседания; приема писма, молби и жалби до Светия Синод и ги разпределя за разглеждане и решаване; със Светия Синод ръкополага епископи на БПЦ и освещава св. Миро; контролира запазването на църковната дисциплина и ред, а при нарушения внася въпроса в Светия Синод за вземане на мерки и за търсене на отговорност; дава отпуски на епархийските митрополити и разрешения да идват в столицата; отправя от името на Светия Синод послания към клира и миряните по повод празници, юбилеи и актуални проблеми.
Смъртта на патриарх Максим и необходимостта да бъде избран нов предстоятел на Българската църква е сериозно изпитание за съвременното духовенство. От една страна може да се посочи общата летаргия и откъснатост, която за Църквата продължи и след края на комунистическия режим, лишавайки я от възможност да се прояви като духовен водач и покровител на българския народ. От друга страна доверието и уважението на миряните и честните свещенослужители беше подкопано още повече, когато Комисията по досиетата обяви принадлежност към структурите на ДС за 11 от 15-те митрополити-членове на Светия Синод и това, освен че не доведе до каквито и да било думи на разкаяние или поне обяснение, предизвика у някои архиереи крайно нагли и арогантни реакции. И на трето място – всеобщото разложение на ценностите в българското общество, което не остави незасегната и Църквата – прониква с все по-очевидни и мащабни злоупотреби с църковно имущество и позиции на власт – включително и от страна на потенциални претенденти за патриаршеския престол. Евентуален неподходящ избор на патриарх – включително чрез манипулиране на Устава и/ли опорочаване на избирателната процедура – може в още по-голяма степен да лиши Българската патриаршия от достойнство и да предпостави десетилетия на бездействие и духовен упадък.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Полицията опитва да състави списъци с лицата, лекуващи се от наркозависимост!


(01.11.2012) Кабинети и центрове в София, в които се лекуват наркозависими, са посещавани през последните две седмици от представители Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) с императивно искане лекарите да предоставят в писмен вид пълен списък с имената и ЕГН на пациентите, които се лекуват от наркозависимост по метадонови програми:
„Във връзка с разследване по досъдебно производство ЗМ 214/2012 г. по описа на СДВР за извършено престъпление по чл. 198 от НК и на основание чл. 159 от НПК, моля да ни бъде изготвена и предоставена писмена справка относно следното:
Трите имена и единния граждански номер на лицата, които са записани в програмата за метадоново лечение.
Изготвената справка моля да бъде изпратена на СДВР за ОР И. Халкин, сл. тел. 9820242.
Моля за вашето съдействие!
Началник:
02 Сектор ОКПК –ви България под „засилено наблюдение“ заради неизпълнени решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Страната ни СДВР
Гл. инсп. И. Илиев“

Очевидно става дума за разследване на грабеж (чл. 198 от Наказателния кодекс). Съгласно цитирания в искането на полицията чл. 159 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), „по искане на съда или на органите на досъдебното производство всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани са длъжни да запазят и предадат намиращите се у тях предмети, книжа, компютърни информационни данни, включително за трафика, които могат да имат значение за делото“. Органите на полицията пропускат да цитират и чл. 161 от НПК, според който подобни искания могат да се отправят „с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд (...), по искане на прокурора“. От представеното полицейско искане не става видно да е било отправено искане на прокурор до съответния първоинстанционен съд и същото да е било разрешено от съдия.
Освен, че полицията си позволява едно опасно своеволие, искането на подобна информация за всичките над 1'000 пациенти, които се лекуват в 15-те столични кабинети и центрове по метадонови програми, е безпрецедентно. Такова искане не е правено дори от органите на Народната милиция от комунистическия период. Не случайно Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) определя като най-рискови и подлежащи на най-висока степен на защита именно данните за здравословното състояние на лицата. Не случайно Законът за здравето (ЗЗ) изрично вменява на лекарите професионална лекарска тайна, която им забранява – подобно на адвокатите, свещениците и други доверени професии – да разгласяват информация за здравословното състояние и лечението на своите пациенти. Противното би тласнало нуждаещите се лица вън от ползваните от тях услуги, защото без изграждането на доверие между лекар и пациент, предоставянето на подобни услуги е невъзможно.
Съставянето на списъци с данните на лица, които страдат от наркозависимост и се лекуват по метадонови програми, съмнително напомня на съставяните в различни тоталитарни общества картотеки на населението по признак „вероизповедание“, „политически убеждения“, „сексуална ориентация“ и други, улесняващи администрирането и контролирането на хората – включително чрез подлагането на различни репресии, интерниране и т.н. Във връзка с горното може би не случайно преди близо година изтече информация за „таен списък на лица с хомосексуална ориентация“, съставян първоначално от Държавна сигурност (ДС) при комунистическия режим, а след това – поддържан и допълван до ден днешен (!) от МВР – въпреки утвърдените конституционни и международноправни стандарти, забраняващи категорично подобни списъци. Документът, заверен от МВР „Вярно с оригинала“, беше представен като доказателство пред Софийски градски съд (СГС) по делото срещу независимия депутат Владимир Кузов за хомосексуални действия с малолетни. Подобен факт, който не породи никакви последици след огласяването му, е демонстрация на грубото несъобразяване от страна на МВР с основни човешки права и със забраната да бъдат картотекирани лица, които не са неизвършили престъпления.
След неколкократни неуспешни опити на журналисти да получат повече информация по случая с изискваната от софийските лекари информация, от СДВР най-сетне представиха обяснение по случая, според което „във връзка с издирван неустановен извършител на въоръжен грабеж на аптека в София, разследващ полицай от СДВР постановява да бъдат направени отделни процесуално-следствени действия. В резултат на това постановление е изпратено писмо до центровете за метадоново лечение. (...) Те [списъците] ще послужат само за евентуалното установяване на извършителя и след законово установения срок ще бъдат унищожени“.
Даденото обяснение е правно недопустимо, по няколко причини. Първо, събирането на подобна информация профилира засегнатите лица като априори „заподозрени“, единствено на основание здравния им статус (тяхната наркозависимост), без каквито и да било други данни. Това е пряка дискриминация, защото стигматизира една цяла категория лица без оглед на тяхното индивидуално поведение. На следващо място, със съставянето на подобни списъци се таргетира селективно една колективно „виновна“ по презумпция категория лица и се допуска непозволено вмешателство в личния им живот и недопустимо погазване на процесуалните им права. И не на последно място, като злоупотребява със своя „авторитет“ на силова институция, полицията се опитва да принуди по незаконен начин една цяла група хора (съсловието на лекарите, които между другото са особено близо до най-чувствителни моменти от личния живот на пациентите) да нарушава законите, като съучаства в полицейския произвол, предавайки личните данни на вече и без друго особено уязвимите хора, лекуващи се от наркотична зависимост.
На фона на всичко казано до тук, особено обезпокоително изглежда все по-задълбочаващото се обсебване на правосъдието и законността от страна на МВР: императивната безнаказаност на вътрешния министър при публично отправяните от него клевети срещу съдии, смазването на професионалната кариера на юристи, дръзнали да изразят несъгласие, поръчковите назначения на служители от системата на МВР по все по-голям брой ключови позиции в съдебната система, напоследък – включително и в редиците на Конституционния съд, съчетани с почти нулева разкриваемост на престъпления, окачествили страната ни – по думите на самия министър Цветанов – като „рай за престъпността“. Крачката от тук до установяването на тоталитаризъм става все по-малка.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Наказателни присъди срещу сеизмолози, които не са предвидили земетресение


(22.10.2012) Днес първоинстанционният съд в гр. Акуила, Италия, произнесе осъдителни присъди срещу седем учени и експерти в областта на сеизмологията, по обвинение, че не са оценили опасността от тежкото земетресение, което сполетя през април.2009 г. градчето Акуила в Централна Италия и отне живота на 309 души. Осъдените са членове на Националната комисия за рискове от бедствия. Сред тях попадат и някои от най-известните в Италия и международно признати сеизмолози и геоложки експерти, включително Енцо Боски, бивш директор на Националния институт по геофизика и вулканология.
Сеизмолозите са признати за виновни в това, че са подавали „неточна, непълна и противоречива информация“ за това дали малките трусове, усещани в Акуила в продължение на няколко седмици преди фаталния 06.04.2009 г., са предвестник на голямо земетресение. Жители на гр. Акуила са отправяли многобройни запитвания дали е необходимо да се евакуират и Комисията е заседавала на 31.03.2009 г., но е преценила, че към момента няма причина за евакуация. По този начин според съда учените и експертите са причинили смърт по непредпазливост, като неадекватно са подценили рисковете от продължаващите трусове и не са предупредили гражданите за предстоящата опасност.
Всеизвестен факт от областта на сеизмологията е, че земетресения не могат да се предвиждат. Трусовете връхлитат внезапно и непредвидимо. Проявяването на слаби трусове може да бъде предвестник на по-голямо земетресение, но може и да не бъде. В този смисъл е трудно учените да бъдат държани отговорни за предвиждането на факти, за чието предвиждане науката все още не е разработила сигурна методология. Съдебният процес се следи отблизо от световната общност на сеизмолозите и някои учени по света вече заклеймиха произнесената присъда, определяйки процеса като своеобразен „лов на вещици“. Учените предупреждават, че е прецедент да се инкриминира научна прогноза. Подобно отношение заплашва да откаже експертите да се занимават занапред с подобни изследвания и да търсят начини за сигурно предвиждане на земната активност.
Произнасянето на подобна присъда само по себе си е отрицание на един от основните принципи на наказателното право, разглеждащ различните форми на вината: умисъл – наличие на ясна представа за негативните последици и желание те да настъпят или безразличие спрямо тяхното евентуално настъпване; непредпазливост – възможност и задължение негативните последици да бъдат предотвратени, и неполагане на дължимата грижа, в следствие на което последиците настъпват. В конкретния случай макар да има задължение Комисията да положи всички възможни усилия за предугаждане на евентуално земетресение и да огласи незабавно известните й факти, няма утвърден научен способ, които да й даде неоспоримата възможност да направи предугаждане. От тук формирането на вина в наказателноправния смисъл на думата става невъзможно, следователно – не може да бъде налице и престъпление. Вероятно второинстанционният съд ще съобрази това обстоятелство и ще поправи грешката, допусната от първата инстанция на италианското правосъдие.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Удивително: 25 обикновени исландски граждани пишат проект за нова Конституция


(21.10.2012) Вчера в Исландия се проведе национален референдум за установяване мнението на народа относно проект за нова Конституция, написан от 25 обикновени исландски граждани. Последните не са свързани с никоя политическа партия, а са избрани чрез пряко гласуване измежду 522 кандидата. Избраните 25 „представители“ сформираха безпрецедентен „Конституционен съвет“, който състави проекта на Основния закон, като комуникира дейността си чрез социалните мрежи в internet. Това позволи всичките желаещи граждани на Исландия да участват в обсъжданията и да спомогнат за изготвянето на проекта, който беше представен в Народното събрание на Исландия през месец юли.2011 г.
Проведеният на 20.10.2012 г. национален референдум включва следните 6 въпроса, на които гласоподавателите трябваше да отговорят с „да“ или „не“ (публикуваме и получените резултати):
1. Искате ли предложенията на Конституционния съвет да формират основата на проект за нова Конституция? („да“ 66,3% и „не“ 33,7% от гласовете)
2. Искате ли природните ресурси, които не са частна собственост, да бъдат обявени за национална собственост в новата Конституция? („да“ 82,5% и „не“ 17,5% от гласовете)
3. Искате ли да има разпоредба в новата Конституция, установяваща национална църква в Исландия? („да“ 57,5% и „не“ 42,5% от гласовете)
4. Искате ли в новата Конституция да има разпоредба, която да оторизира преизбирането на индивиди в парламента повече от колкото се предвижда в момента? („да“ 77,9% и „не“ 22,1% от гласовете)
5. Искате ли в новата Конституция да има разпоредба, която да дава еднаква сила на гласовете, подадени във всички части на страната? („да“ 63,2% и „не“ 26,8% от гласовете)
6. Искате ли в новата Конституция да има разпоредба, която да дава право на определен брой от електората да изисква дадени проблеми да се решават с референдум? („да“ 72,2% и „не“ 27,8% от гласовете)
Предвидено е Народното събрание на Исландия да обсъди резултатите от референдума, без да е ясно дали дебатите ще приключат преди изборите, насрочени за април.2013 г.
Процесът за фундаментални реформи в Исландия започна към 2008 г., когато правителството се срина заедно с икономическия колапс на северната островна страна. Сегашното правителство, съставено от социалдемократи и ляво ориентирани „зелени“, дойде на власт в началото на 2009 г. Едно от основните предизборни обещания беше да бъде променена Конституцията, която действа от 1944 г. (когато е обявена независимостта на Исландия от Кралство Дания) и която се смята от все повече граждани за твърде остаряла.
Макар да не е налице пряко написване на Конституцията от народа (текстовете на Основния закон все пак ще бъдат прецизирани от юристи и утвърдени от Народното събрание), в произведения вчера референдум виждаме особен правно-социален експеримент. Истинският носител на суверенитета в едно демократично общество – народа – се произнася по основните положения на Конституцията и участва пряко в нейното формулиране, при това – чрез комуникационните възможности на социалните мрежи в internet. На този фон изглеждат смешни и крайно остарели опитите на българските власти да „търгуват“ пред своите избиратели вече няколко поредни мандата въпроса за изграждане на Българско електронно правителство.
Проектът за нова Конституция на Исландия може да се види тук:
http://stjornlagarad.is/other_files/stjornlagarad/Frumvarp-enska.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Електронни справки за състоянието на длъжника и електронни запори от догодина


(19.10.2012) Камарата на частните съдебни изпълнители (КЧСИ) пуска в действие електронен Регистър на длъжниците, в който може да се правят справки срещу такса от 10 лв. за това дали конкретно лице има задължения, за чието събиране е образувано дело за принудително изпълнение. Информацията ще бъде полезна при установяване състоянието и благонадеждността на контрагенти, доставчици, изпълнители. Досега регистърът позволяваше справки да бъдат правени само за собствените на проверяващото лице задължения.
От 01.01.2013 г. ще могат да се налагат и запори на банкови сметки по електронен път, чрез изпращане на едно единствено електронно запорно съобщение едновременно до всичките действащи в България търговски банки, срещу такса от 15 лв. Към настоящия момент, за да се запорират всичките банкови сметки на един длъжник, кредиторът трябва да разходва 540 лв., за да изпрати отделно запорно съобщение до всяка една от 30-те банки, които оперират в България и е възможно да имат при себе си разкрити сметки на името на длъжника.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Абсолютно“ не означава абсолютно нищо, ако го казва министър Цветан Цветанов


(18.10.2012) Днес беше постановена оправдателна присъда срещу министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов, по заведеното от съдия Мирослава Тодорова наказателно дело от частен характер (НЧХД) №1601/2012 на ХIХ наказателен състав при Пловдивския районен съд, с обвинение за клевета, разпространена от министъра чрез средствата за масова информация. Районен съдия Екатерина Роглекова не представи своите мотиви към произнесената присъда, с обещанието същите да бъдат изписани в законовия едномесечен срок.
Делото е образувано от освободената неотдавна от своята длъжност с решение на Висшия съдебен съвет (ВСС) съдия Мирослава Тодорова, по повод на многократните остри изявления на министър Цветанов срещу съдебната система и конкретни съдии (в частност – съдия Тодорова). Конкретен повод са дадените от Цветанов интервюта пред в. „24 часа“ на 22.01.2012 г. и пред „бТВ“ на 23.01.2012 г., в които изразява съмнение, че съдия Тодорова „покровителства организираната престъпност“.
От страниците на в. „24 часа“ от 22.01.2012 г., в статия със заглавие „Шефката на съюза на съдиите бави дело срещу наркомафията“ четем: „Точно този съдия, който трябва да олицетворява морала и да е за пример поради поста, който заема, допуска професионална небрежност и нехайство в професионален план. Започваме да си задаваме въпроса дали това не е в услуга на организираната престъпност. (...) С поведението си Тодорова и хора като нея биха могли да създадат благоприятна среда в полза на организираната престъпност. В този смисъл можем да предполагаме схемите за функционирането на така наречения Октопод в съдебната система“. Впоследствие се оказа не само, че съдия Тодорова не е забавила посочените от Цветанов дела, но напротив – част от тях са били забавени фатално от подчинените на министъра ведомства в системата на МВР.
На следващия ден (23.01.2012 г.) от ефира на „бТВ“ в предаването „Тази сутрин“ Цветанов продължава своите атаки срещу съдия Тодорова. На въпрос на водещата Ани Цолова дали поддържа думите си от страниците на в. „24 часа“: „Вие я обвинихте, че покровителства едва ли не престъпността, организираната престъпност и мафията?“, министър Цветанов възкликва: „Абсолютно, абсолютно. Има подходи, които се прилагат в съдебната система от подобни съдии, които всъщност са в услуга не на обществото (...), а всъщност те подкрепят точно организираната престъпност“. По-нататък Цветанов директно заявява: „Аз съм убеден, че тя [съдия Тодорова] като една интелигентна жена не е разговаряла с Васил Маникатов, за да каже, че ще му забави мотивите. Но има механизми, с които тя е предприела тези действия и тук има умисъл. И това или е професионална небрежност, което е много лошо за председател на Съюза на съдиите, или е в услуга на организираната престъпност“.
Тези изявления са достатъчни за съдия Тодорова, за да повдигне обвинение срещу министър Цветанов по смисъла на чл. 147, ал. 1 във вр. с чл. 148, ал. 1, т.т. 1-4 и ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Според цитираните разпоредби „който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета...“. Съставът на престъплението се смята за квалифициран (клеветата се смята за по-тежка), ако е нанесена публично или е разпространена чрез печатно произведение или по друг начин, или е отправена от/срещу длъжностно лице или представител на обществеността, или от нея са настъпили тежки последици. На практика в атакуваното деяние на министър Цветанов могат да се проследят всичките квалифициращи елементи на клеветата.
В защита на министър Цветанов пред съда се яви адв. Десислава Добрева, според която нейният подзащитен никога не е твърдял, че Мирослава Тодорова „покровителства организираната престъпност“. Според нея единственото, което Цветанов е изразил в своите интервюта пред в. „24 часа“ и в ефира на „бТВ“, е „становище по наболял за обществото проблем, а именно – забавянето на дела“. (Адв. Добрева явно не обръща внимание на обстоятелството, че отправените конкретни нападки от министъра срещу съдия Тодорова се оказаха напълно неверни.) Според защитата министърът не бил виновен за интерпретациите в медиите, нито бил отговорен за заглавията на публикациите, които се поставят от журналистите. Медиите, които през цялото време цитират това като ясно и недвусмислено твърдение на министъра, са били според адвокатката „дълбоко заблудени“. Съдия Мирослава Тодорова също била заблудена: „Всъщност тъжителката третира собствения си прочит на изразеното от моя клиент становище“. Според адв. Добрева нито в изявлението на Цветанов пред в. „24 часа“, нито в това пред „бТВ“ се съдържа израз, който директно да говори, че Тодорова покровителства мафията; навсякъде той само критикува работата на съдия Тодорова. „Защитавайки обществения интерес – продължава адв. Добрева – е нормално Цветанов да е критичен към съдебната практика“. В подкрепа на това свое твърдение защитата на Цветанов се позова на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), според която „границите на приемливата критика са по-широки по отношение на публични лица“. Такава несъмнено се явява и съдия Тодорова. Според адв. Добрева от тъжбата по делото не става ясно с кое свое изявление конкретно Цветанов е оклеветил съдия Тодорова и с какво точно я клевети. Според нея всичко се дължи на погрешното субективно възприятие на Тодорова, а репликата „абсолютно, абсолютно“ всъщност не означава абсолютно нищо (!).
В качеството си на процесуален представител на съдия Тодорова, адв. Даниела Доковска се позова на утвърдения в съдебната практика доказателствен стандарт, който в случая изисква или министър Цветанов да докаже истинността на твърдените от него позорни обстоятелства (което означава да бъде оправдан на основание чл. 147, ал. 2 от НК), или да се приеме, че той е излъгал. (Тъй като изявленията на министъра са отразени от медиите, не може да става и дума за оспорване на тяхното действително извършване.) Доковска акцентира, че в качеството си на министър на вътрешните работи Цветанов разполага с информация за организираната престъпност и знае кой я покровителства. Тя специално посочва изложените факти около делото „Маникатов“, от които става ясно, че – противно на твърденията на Цветанов – не съдът е „толерирал“ и „покровителствал“ видния наркобос (съгласно твърденията на вътрешния министър), а прокуратурата и изпълнителната власт в лицето на полицията и затворническите власти: докато е в затвора, Маникатов се разхожда свободно по улиците на града и даже става възможно да бъде отвлечен; прокуратурата не му повдига всичките обвинения, за които е имало данни в ГДБОП, нито навреме сезира съда за налагане на мярка за неотклонение. Адв. Доковска коментира и евентуалните мотиви на Цветанов за оклеветяването на Тодорова, което според нея е съзнателно извършено, доколкото министърът възприема председателката на Съюза на съдиите в България (ССБ) като свой основен критик. Адв. Доковска цитира множество критични становища на ССБ по повод конкретни действия и изявления на министъра. Констатациите в тези становища се подкрепят и от становищата на редица международни институции – Консултативния съвет на европейските съдии, комисаря по човешките права Томас Хамерберг и др. Самият министър Цветанов нееднократно е признавал, че възприема Тодорова и ССБ като свои основни критици – това той изтъква и в атакуваните негови интервюта за в. „24 часа“ и за предаването „Тази сутрин“ на „бТВ“, станали повод за образуване на делото.
Въпреки липсата на каквото и да било доказване на разпространените неколкократно от министър Цветанов позорни твърдения обаче, Пловдивският районен съд произнесе (засега при неясни мотиви) оправдателна присъда. Адв. Доковска е категорична, че ще обжалва присъдата.
Интервюто от в. „24 часа“ може да се прегледа тук:
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1197447
Интервюто от „бТВ“ може да се прегледа тук:
http://vbox7.com/play:e7d2b17428&start=88&r=emb
Оправдателната присъда може да се прегледа тук:
http://legalacts.justice.bg/ShowAct.aspx?actId=2524531

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Дела срещу премиера Борисов се засекретяват, „за да няма медиен шум по тях“


(12.10.2012) Насроченото за днес заседание по делото, образувано от журналиста Явор Дачков и редактор на в. „Галерия“ срещу министър-председателя Бойко Борисов за отправено му от трибуната на Народното събрание обвинение в лъжа и манипулация, неочаквано се оказа „засекретено“ и се проведе при закрити врати. Делото е образувано заради обвинението, че журналистът е манипулирал събраните със специални разузнавателни средства (СРС) и изтекли чрез в. „Галерия“ записи на телефонни разговори между премиера Бойко Борисов, директора на Агенция „Митници“ Ваньо Танов и неговия заместник-директор Антоний Странджев от месец февруари.2010 г. във връзка с отнемането на лиценза на междувременно починалия при мистериозни обстоятелства пивовар Михаил Михов (Мишо Бирата). Записите, на които ясно се чуват гласовете на Борисов, Танов и Странджев, изобличават министър-председателя в нерегламентирани връзки и незаконно покровителстване на определени бизнес-интереси.
Разразилият се скандал доведе до това група депутати да искат обяснения и тогава министър-председателят заяви от парламентарната трибуна, че „записите са монтаж и манипулация“, и той (премиерът) не се срамува от нито едно свое действие. Премиерът обвини Явор Дачков, че нарочно му се е обадил вечерта преди избухването на скандала, за да бъдат записани думите му и след това монтирани. Междувременно обаче се оказа, че записите са направени от Специализирана дирекция „Оперативно-технически операции“ при МВР (отговорна за използването на СРС) и версията за монтиране на разговора заприлича на неистина. Същото беше потвърдено от Танов и Странджев, които признаха, че разговорите действително са проведени. Междувременно стана обществено достояние и това, че записите са извършени по поръчка на заместник-директора на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) Иван Драшков, който е назначил прилагането на СРС спрямо мобилния телефон на Ваньо Танов. За подслушването със сигурност е знаел и министърът на вътрешните работи Цветанов, тъй като без негово позволение СРС не би трябвало да могат да се прилагат. По-късно записите от телефона на Танов са изчезнали именно от ДАНС, където е трябвало да стоят на съхранение и са били доставени качени на флашка от неизвестно лице в редакцията на в. „Галерия“. Вероятно обаче е подслушван и телефонът на самия Борисов. Това е видно например от първия запис, в който се чува шумът от помещението, където е Борисов, сигнал „свободно“ от неговото позвъняване и след това – гласът на Танов от другата страна.
Българската прокуратура започна разследване във връзка с изтеклите записи, но го спря, тъй като не успя да открие откъде точно са изтекли записите (това беше и единствената задача, която прокуратурата си постави по този случай, вероятно лишена от интерес към престъпните схеми, разкрити в самите записи). Експерти от Българска академия на науките (БАН) близо половин година опитваха да установят истински ли са записите и действително ли на тях са записани Борисов, Танов и Странджев, или е налице „манипулация и монтаж“, както твърдеше премиерът, но категоричен отговор не беше огласен. Междувременно в. „Галерия“ изпрати копие от записите за извършване на техническа експертиза и във френската криминалистична лаборатория „Липсадон“, където за 4 дни и хонорар от €7'000 експертите потвърдиха категорично, че материалите са автентични. Според френските експерти „записите на телефонните разговори не съдържат следа от звукова манипулация – монтаж, презапис, добавяне или изтриване; записите са хомогенни, линейни и достоверни“. Не бяха установени никакви акустични манипулации, освен извършването на презапис на звука от компютър чрез записващо устройство.
Може би поради така установените факти последващите коментари на министър-председателя относно записите станаха значително по-меки, като той започна да признава, че СРС срещу Танов са използвани, че разговори между двамата действително са провеждани и разпространените от в. „Галерия“ записи съдържат автентични негови изказвания. Откровената „манипулация и монтаж“ незабележимо се трансформира в „изрязване“ думите на премиера, чието изваждане от оригиналния им контекст трябвало да изглежда като уличаващите в престъпление записи. „Аз си спомням много добре как казах няколко нецензурни думи, които ги нямаше в записа, свързани с това, че президентът ми се обади. Ето, че с няколко леки пипания разговорът придобива съвсем друг характер. Помня една голяма ругатня по линия на президента Първанов – нямаше я в записа. Защото от това става ясно, че той ми се е обадил и че всъщност аз този Мишо Бирата не го познавам“ – заявява със значително по-мек тон Борисов.
Както можем да проследим обаче, в записаните разговори съвсем ясно министър-председателят заявява например „Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак...“ и редица други, разкриващи пълната лъжа в даваните пред медиите обяснения. Въпреки всичко обаче, досъдебно производство срещу Борисов, Танов и Странджев за евентуално извършените престъпления, в които ги уличават проведените според записите разговори, така и не беше образувано – независимо от чл. 208, т. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), според която „законен повод за започване на разследване е (...) информация за извършено престъпление, разпространена чрез средствата за масово осведомяване“.
Междувременно заведеното от журналиста Дачков дело се оказва, че е засекретено. Според тримата адвокати, явили се в съда като процесуални представители на премиера Борисов, „няма смисъл да се шуми по това дело и затова то е секретно“, и „няма причина към делото да се проявява обществен интерес, защото то се води между две физически лица. Явор Дачков не съди Бойко Борисов в качеството му на премиер, така че няма нищо интересно в такова дело, за да бъде отразявано от медиите“. Явно адвокатите пропускат да съобразят какво означава „публична личност“ и какво означава „голям обществен интерес“, и препращат към закона, където според тях са изброени хипотезите, позволяващи делото да се гледа при закрити врати. Хипотезите действително са изброени в чл. 136 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), според който публичността на процеса се изключва, когато „общественият интерес налага това“, когато „защитата на личния живот на страните (...) налага това“ или когато „делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна“ и разгласяването на последната би накърнило защитими интереси. В т. 4 от цитираната разпоредба се включва и разтегливата формулировка, че публичността се изключва когато „са налице други основателни причини“. В случая не може да става дума за личния живот на министър-председателя (той е произнесъл своите обвинения публично, от трибуната на Народното събрание). Още повече, информацията в записите е свързана с евентуално извършени мащабни длъжностни престъпления, което изобщо не се свежда до „личния живот“. Не може да става дума и за разгласяването на търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна (освен, разбира се, ако евентуално разкритите от записа престъпления не са особен вид „търговска тайна“). Остават хипотезите по т.т. 1 и 4 – „общественият интерес“ и „други основателни причини“, които едва ли могат да обяснят по задоволителен начин причината българският съд да се страхува да разкрие пред обществото разискванията за спорните записи и за евентуалната „тъмна“ страна от живота на министър-председателя.
Явор Дачков: „Съдя господин Борисов за думите му, произнесени в Народното събрание, че съм манипулирал записите на разговори между него и Ваньо Танов, и между Ваньо Танов и Антоний Странджев. Той от трибуната на Народното събрание ме обвини в манипулация и лъжа. Това се отрази на нормалния ми професионален и личен живот, и тъй като година след това прокуратурата и съдебните власти не се заеха с тези разговори, както би трябвало, реших да заведа граждански иск срещу Бойко Борисов“.
Интересно е обстоятелството, че за да изясни обективната истина по делото, съдът все пак ще трябва да установи дали изтеклите чрез в. „Галерия“ записи са автентични. От това ще стане ясно дали Борисов е виновен спрямо Дачков в това, че го е обвинил публично в извършването на „манипулация и монтаж“. В тази връзка на днешното засекретено заседание съдът трябваше да изслуша назначената съдебна експертиза по заключението на френските криминалисти и трябваше да установи дали българският превод на заключението съвпада с френскоезичния оригинал. Ако обаче фалшификация не бъде доказана и заключението на френските криминалисти се окаже вярно, прокуратурата може би все пак ще трябва да се заеме с образуването на досъдебното производство, което досега тя неможа (непожела) да направи.
Следва текстът на самите разговори от записите (без корекции):
Първи разговор: Бойко Борисов се обажда на Ваньо Танов.
(шум от помещението, сигнал „свободно“)
Б/орисов: Ало?
Т/анов: Ало?
Б: Здрасти! Абе, във... (натъртено) Тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак...
Т: Да?
Б: В неговата фабрика влезнали – митничари ли са, полицаи ли са – тва събират телефони, правят там... а... неква акция...
Т: Значи, а... (въздъхва, обяснително) когато беше разговора при Вас, и нали Вие казахте да... да се срещна с него и да се разбера.
Б: Да.
Т: Аз го извиках при мене и почнахме да разговаряме. Обади се г-н Дянков и каза: „Аз карам влака, да дойде при мене“.
Б: Да.
Т: И аз го изпратих и повече... Сега в момента ми се обадиха, че някакъв гражданин звъни, вика, а... че туй работи, а... Бирената. И има и дежурен телефон, че са изпратили мобилната група да види какво правят през нощта вътре в... във завода; в смисъл, казва, че работи, а... завода при отнет лиценз. Аз му звъннах по мобила и му казах: „Тази бира, която е налична, бутилирай я, докато оправим нещата.“ (смущения от друг мобилен телефон) [Неразбираемо име] го извика и аз не знам те какво са се разбирали.
Б: Аз го видях Дянков и го пратих при него да се разберат.
Т: Аз звънях на министъра и му казвам: „Господин министър, имахме уговорка с премиера по този... въпрос. Вие го извикахте, кажете ми какво сте се разбрали последно.“ Той ми вика: „Нищо не съм се разбирал с него. Казах му да си извади таз бира, която е останала там и... и това е.“ И аз сега не знам какво да... да им... да им кажа. По принцип звъннах и... няма да... щото аз заминавам утре за Македония, тъй като има три дена среща...
Б: Да.
Т: ...на Световната. И им казах: „Хората са писали, няма да го завеждат и искам да ми го докладват на мене.“ За да мога да разговарям със Вас и да видим какво ще...
Б: (припряно, умолително) Хайде, прибирай ги оттам, нали поехме ангажимент да не...
Т: Да, де, обаче работим в различни... посоки – аз правя едно, а министърът... (подсмихване)
Б: Добре, де! Аз го виках и му казах, и точно това съм му казал. Затова, (остро) кой е пратил групата там?
Т: Ами то е станало, а... по обаждане...
Б: (наставнически) Добре, обади се... Обади се, извади ги оттам и като се видиме, ще го говориме...
Т: ... защото, ако ги заведа, той няма лиценз...
Б: Да. И това да се направи в момента.
Т: Аз това казах: „Материалите да бъдат на моето бюро и няма да се прави нищо, докато не се върна...
Б: Да.
Т: ...да... да взема решение по въпроса.
Б: Добре. Ако требва, обади му се е-са и му кажи какво сме се разбрали, щото... там поех ангажимент и... а аз не съм Първанов – като съм му обеснял, обещал, че няма да го закачам, нема да го закачам.
Т: Разбрано. Сега ще звънна на министъра и ще му кажа...
Б: Кажи му на министъра. Значи звънни му на министърът, и кажи му кво съм казал, и същото и на Мишо му се обади и му го кажи.
Т: (подчинено) Добре, разбрано.
Б: Аре.
Т: Ае.
(разговорът приключва)

Втори разговор: Ваньо Танов се обажда на Антоний Странджев.
(шум от лоша връзка, сигнал „свободно“)
С/транджев: (дрезгаво) Да.
Т/анов: Ало?... Ало?
С: (оживено) Чувам, чувам!
Т: Тони, звъня ми... премиерът – тоз Мишо звъннал.
С: Така.
Т: И... ко? Каза ми: „Аз кво ти казах на теб?! Аз не съм Първанов. Аз като съм поел ангажимент към един човек... Тъй, изтегли хората.“ Викам: „Аз...“ „Извикай Мишо утре и се разбирайте.“ Викам: „Кво да се разбираме? Той се е разбирал с министъра. Аз заминавам, викам, утре за Македония. А... всичко, квото са правили кат протоколи, вика, докато се върнеш, няма, да не се завежда нищо и тогава ще разговаряме. Звънни и се обади на министъра – кат съм, казал тъй.“ Викам: „Аз ще му звънна, ама ако не ми вдигне...“
С: (отчетливо) Ами значи, аз съм говорил с Володя, а той е изпратил човека от „Последващ контрол“, който живее във Враца. Враца и Мездра, знаете, че е близко. Той ще отиде на място. Това е човека, който е запечатал нещата в 6 часа вчера.
Т: Така...
С: И чакам... ...обаждане обратно, за да ми каже действително какво е състоянието. И... в момента още нямам обаждане. Са ще звънна на Володя да го питам ясно ли е вече за какво става въпрос.
Т: Така. И каквото има, да го донесат при тебе и го дръж при тебе. И като се върна...
С: Добре.
Т: ...в сряда, ще ходим в четвъртък при... туй, ще ходим при министъра, при премиера и да кажат какво да такова. Защото единият вика едно, другият вика друго. Сега...
С: Разбрах. Добре, добре.
Т: Предполагам, че той ще го изтълкува, защото каза: „Аз на тебе какво ти казах?! Аз съм поел един път ангажимент и не съм като премиера да се... ...като президента да се отмятам.“
С: Разбрах. Добре. Сега ще го направя.
Т: Просто да ни заведат, защото вече... няма да може да... нищо да се... да направи и Мишо ще му каже: „Ами, те нарочно го... а, го... правят.“ Той предния път като идва, на асансьора каза: „Аз съм се разбирал с всички власти и съм си плащал, и сега съм изненадан защо така се процедира с мене.“ И ще каже...
С: ...Ми щото нека да си е плащал на предишните.
Т: Еми хубаво. Ама... резултатът ще бъде кофти.
С: Разбрах. Разбрах.
Т: Нека да бъдат при теб материалите. Ще се вземеме отношение, ще го умуваме, ще го мислим...
С: Добре, разбрах.
Т: ... ще правим...
С: Добре, разбрах. Казал съм и на Володя, така че и сега ще му повторя отново.
Т: Володя... да ги вземе при него работите. Винаги можем да ги пуснеме. И да... такова и да дадем, защото сега ставаме разваления телефон.
С: Ммм. ...Добре.
Т: По-добре е като се върна, да поискам да отидем аз и министъра при Бойко... и в негово присъствие да се разберем.
С: А така. Добре.
Т: Добре, Тони.
С: Разбрах.
Т: Извинявай, че те притеснявам, ама...
С: (забързано) Е, няма нищо. Аз... така или иначе, седя и чакам да ми се обадят. Аз ако имам яснота и е ясно за какво става въпрос, ще Ви звънна дори и малко по-късно и ще Ви кажа. До десет и половина, ако имам яснота, ще Ви кажа. Ако не, утре ще Ви звънна... (смущения) ...Така че няма проблем...
Т: ...Той ще ни натиска, ние ще бъдем... Тогава аз ще трябва да направя нарушение на закона, за да изляза от... положението. Пък сега казвам: „Нека съдът да се произнесе. Тука е свършено със стария случай.“
С: Разбира се. И той и Володя каза, вика: „Те, ако го правят това нещо, е много глупаво. Защото – вика – ние с тях сме се разбрали.“ И той ми каза също това, което и Вие ми казвате. И вика: „И в края на работния ден нашият човек – вика – запечатва, след което – вика – те искаха от мен във вторник да им разреша да работят и нощна смяна, за да могат да приключат, и аз – вика – щях да им разреша; за сега, този вторник, който идва. Така че – вика – аз не виждам защо – вика – постъпват по този начин.“
Т: И... аз му нямам телефона на тоз... на тоз Мишо.
С: Аз също му нямам телефона, ама... според мене, какъв е този нещастник, та ще му звъниме сега по телефона? Той...
Т: Аз и това искам да му кажа. При условие че са му дали карт-бланш до вторник и се отнасяме... а, с него, защо, сега какво правят в нощите в завода?
С: (примирено) Ами добре. Аз ще намеря телефон. Добре.
Т: То той ми каза да му звънна. Ама аз как да му кажа, че нямам телефон и не съм имал никога.
С: Ммм. Добре, аз ще видя дали... Володя му има някакъв телефон.
Т: (удовлетворено) Добре.
С: Добре. Сега ще видя. И ще Ви звънна.
Т: Добре.
С: Добре.
Т: Айде.
(разговорът приключва)

Трети разговор: Ваньо Танов се обажда на Бойко Борисов.
(шум от лоша връзка и преплитане на мрежи, сигнал „свободно“)
Б/орисов: (остро) Кво стаа?
Т/анов: Ами... Със Дянков не съм се свързал, обаче с нашите хора се свързах...
Б: Да.
Т: ...и... се... разбрах.
Б: Добре.
Т: Казах материалите да бъдат при Тони Странджев – и на него му се обадих...
Б: Добре.
Т: И...
Б: Добре.
Т: Утре да има проблеми... по принцип... На Лом, шефа на митницата му е разрешил. Даже му е казал във вторник, че работи и през нощта, за да се свърши тя. Просто не ми е ясно защо е отишъл в събота в нощта вътре... да прави впечатление, но... така си е решил...
Б: О'кей. Добре.
Т: Ще ги решим... нещата.
Б: Добре. Айде.
Т: Айде.
(разговорът приключва)

Записите на разговорите могат да се прослушат тук:
http://www.youtube.com/watch?v=ian1S80Rzmg&feature=player_embedded

стари архивинови архивиактуални позиции


§ EMI Music срещу ReDigi – спорът за границата на дигиталните авторски права


(05.10.2012) Допустимо ли е собственикът на музикален файл да го препродаде на друго лице, след като го е придобил легално от разпространителя и го е слушал известно време? Казусът е поставен от музикалната корпорация EMI Music, която се сблъсква пред американския съд с иновативната стартираща компания ReDigi. Последната стартира своята дейност през месец октомври.2011 г. и се определя като „първия в света напълно легален online-пазар за използвани музикални файлове“. Бизнесът на ReDigi се състои в управляването на софтуер, който позволява повторната продажба на легално придобити и използвани аудио-визуални файлове – подобно например на широко разпространените по света магазини за употребявани книги, дискове или дрехи. Софтуерът на ReDigi се инсталира на компютъра на потребителя и осъществява проверка дали файлът е придобит легално. След като легалният произход на файла се потвърди, софтуерът изтрива файла от хард-диска на потребителя и го качва върху сървърите на ReDigi, откъдето да бъде прехвърлен на хард-диска на следващия потребител-купувач. Разработеният от ReDigi софтуер съдържа защитена с патент технология, която разпознава нелегалното съдържание и не позволява една и съща песен да бъде продадена повече от веднъж. Още в първите седмици от стартирането на ReDigi хиляди потребители свалят патентования от нея софтуер и започват да продават своите остарели музикални файлове.
Според адвокатите на EMI Music дигитално разпространяваната музика не може да се уподобява на дисковете и книгите, за които е приложимо т.н. „правило на първата продажба“, позволяващо на собствениците-купувачи да заемат, да подаряват и да продават без ограничение купения от тях книжен или оптичен носител. Тезата на EMI Music е, че в случая с продажбата на електронно съдържание се продава не собствеността, а едно „разрешение за ползване“. И тъй като купувачът на файла не става негов собственик в класическия смисъл на думата, той придобива само правото да използва (възпроизвежда, прослушва, преглежда) съдържанието, но не и правото да прехвърля на свой ред файла към трети лица. На това основание EMI Music предявява имуществена претенция срещу ReDigi в размер $150 хиляди за всяка една от песните в каталога на музикалната компания, която е била продавана чрез сървърите за файлове „втора ръка“. Ако претенцията бъде уважена от съда, ще се подрони една от основните концепции на правото относно собствеността и относно покупко-продажбата като способ за прехвърляне на собственост.
Съдебният процес не само е особено интересен за участниците в музикалния бизнес, за потребителите и за индустриалната общност като цяло, но също така представлява особена важност за прецедентната система на САЩ, която позволява едно такова радикално съдебно решение да се превърне в отправна точка за по-нататъшното правораздаване спрямо сходни казуси. Решението е от особена важност за музикалния пазар и поради икономическите показатели – според данни на Strategy Analytics дигиталните продажби на музика вече надхвърлят ръста на продажбите върху физически носител със своя общ размер от $3,4 милиарда (продажбите на плочи и дискове едва достигат ръст от $3,38 милиарда).
В Европейския съюз подобен казус вече беше разгледан през месец юли.2012 г., когато в Германия технологичната компания UsedSoft беше привлечена към отговорност заради продаван от нея употребяван софтуер на Oracle. Съдът постановява, че „авторът на софтуера не може да противостои на препродаването на вече закупени и използвани негови лицензи“. По този начин немският съд застана зад класическото разбиране на правото за собствеността като право, даващо на собственика-купувач неограничени права за разпореждане с вещта (в случая – с купения файл).
Проблемът с авторските права става актуален с напредъка на технологиите, позволяващи лесно копиране на голям брой екземпляри без съществена загуба на качество. (Не случайно английското понятие за авторско право „Copy Right“ означава „право на копиране“.) Електронните технологии позволяват копирането да става почти неограничено и слагат край на класическото разбиране за „тираж“. Продуцентите на електронно съдържание се оказват заплашени от опасността трети лица, които не са инвестирали в създаването на произведения, но ги размножават и разпространяват неограничен брой пъти, да ги лишат от очакваната печалба. Това легитимира ограничаването на свободното копиране, а на по-следващ етап – ограничаване и на свободното споделяне на съдържание. Успоредно със защитата на индустриалните интереси обаче, този подход се оказва преграда за общуването между хората, за обменянето на идеи и за напредъка като цяло. Ето защо спорът за границите на авторските права в електронна среда тепърва ще бъде поставян на обсъждане с цялата му значимост.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Някакви рапъри ли опетняват знамето на България или нашите висши държавници?


(02.10.2012) Тези дни нашумя досъдебното производство на Софийска градска прокуратура (СГС) срещу рапърите Михаил Михайлов (известен като Мишо Шамара или напоследък като Big Sha) и Камен Стоянов (известен като Consa) заради тяхната песен „Бяло, зелено и червено“. В качеството му на свидетел е разпитван и трети рапър – Серафим Мартинов (известен като Сарафа). Производството е образувано от софийския градски прокурор Милко Момчев по сигнал на доц. Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии (СЕМ) от месец май.2011 г. Сигналът е по подозрение за извършено престъпление по чл. 108, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Според цитираната разпоредба „който по какъвто и да е начин опетни герба, знамето или химна на Република България, се наказва...“. Подаването на сигнала и образуването след това на досъдебно производство се мотивира с подозрението, че песента на рапърите „опетнява знамето на Република България“.
Ключово значение за правилното разбиране на нормата по чл. 108, ал. 2 от НК, под която са подведени рапърите, има нейното систематично място в Глава І от НК, озаглавена „Престъпления против Републиката“. За престъпленията по Глава І е характерна специалната цел на дееца – да подрони държавната власт и да срине установения обществен ред. Простото обругаване на национални символи и светини не е достатъчно, за да бъде признато едно хулиганско деяние за престъпление по чл. 108, ал. 2 от НК. Ето защо претенцията на прокуратурата да търси наказателна отговорност на рапърите заради песента „Бяло, зелено и червено“ ще остане неоснователна, ако в рап-песента освен просташката подигравка с Трибагреника не се докаже убедително и присъствието на специална цел – да бъде застрашена и съборена държавната власт. За по-нагледно илюстриране на незавидното положение, в което прокуратурата влиза с образуваното досъдебно производство, прилагаме част от текста от песента (без цензура):
„Yee, аха.../ Българин съм, брат!/ Бяло, зелено и червено,/ бяло, зелено и червено!/ Yee, аха.../ България, бе, брат!/ Бяло, зелено и червено,/ бяло, зелено и червено! (...) Не вярвам в ГЕРБ,/ но силно вярвам в Герба./ Гледай напред/ и един ден всичко ще бъде наред! (...) Аз съм човек,/ който си държи на тялото./ От трите цвята/ най-много обичам бялото./ Зеленото го пуша и съм high./ Не прекалявам с нищо,/ щото I don’t wanna die, die!/ Червеното е като мензис;/ като кисела мацка с Toyota „Avensis”! (...)”.
Съзирането на заплаха за стабилността на властта в подобен безвкусен текст е най-малкото странно. Привличането на рапърите под наказателна отговорност за престъпление по Глава І от НК заради цитираното „произведение“ противоречи на гарантираното от Конституцията и от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) право на свободно изразяване. Също така образуването на досъдебно производство по такъв казус обезпокоително напомня тоталитарните модели, които в социалистическото ни минало налагаха цензура и организираха наказателни репресии срещу всяко проявено инакомислие. Позицията на прокуратурата става още по-смешна на фона на почти без изключение провалените наказателни преследвания срещу корупцията, организираната престъпност и престъпленията по високите етажи на властта (включително за докладваните от американското разузнаване връзки на министър-председателя с наркотрафик), отразени с категорично неодобрение в последния доклад на Европейската комисия (ЕК) за „напредъка“ на България в областта на правосъдието.
На фона на казаното до тук, изявленията на някои висши български държавници по отношение на националния флаг поставят още по-впечатляващи въпроси. Президентът на Република България Росен Плевнелиев, вероятно екзалтиран от успеха на българския волейболен отбор срещу Египет на квалификациите от 10.06.2012 г. в новоизградената зала „Арена Армеец“, вдигна обърнато българското знаме – нещо, което според държавната хералдика и според утвърдения дипломатически протокол символизира обявяването на война (президентът съгласно чл. 100, ал. 1 от Конституцията във връзка с чл. 18 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) все още се определя като „върховен главнокомандващ“ на българската армия). Нелепата грешка на президента обаче бледнее пред глупостта на министър-председателя Бойко Борисов, който може би заради своя гняв от рапърското поругаване на националната ни светиня, не можа да се сети за правилната поредност на цветовете в трибагреника – въпреки многократното й споменаване в преследваната песен (буквален цитат): „...Само че в припева на тази песен се пее и тя затова се казва „Бяло, червено, зелено“ – е трикольора на България“. При подобни провали в отношението към българските национални символи от страна на най-висшите ни управници остава открит въпросът кое е по-опасно за стабилността на една държавност – простащината на някакви рапъри или явната незаинтересованост по върховете на властта?
Песента „Бяло, зелено и червено“ може да се прослуша тук:
http://vbox7.com/play:6f1aa291
Изказването на министър-председателя може да се прослуша тук:
http://www.youtube.com/watch?v=lbqcmj2jIOA

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Свидетелства за съдимост ще могат да се издават и по електронен път


(26.09.2012) От догодина ще може да се иска и да се получава свидетелство за съдимост в електронен вид срещу държавна такса от 3 лева. Услугата ще бъде достъпна с електронен подпис. На официалния сайт на Министерство на правосъдието (МП) е публикуван проект за постановление, с което се допълва Тарифа №1 за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието към Закона за държавните такси (ЗДТ). Новата т. 62в постановява, че „за издаване на свидетелство за съдимост в електронен вид се събира проста такса в размер на 3 лв“. Засега остава неизвестен редът, по който ще се подават електронните заявления и ще се получават свидетелствата за съдимост в електронен формат. Това трябва да се уточнява тепърва със съответни промени в Наредба №8 за дейността на бюрата за съдимост, която министърът на правосъдието издава в изпълнение на чл. 77, ал. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). С измененията от месец юли.2012 г. в цитираната норма беше даден 6-месечен срок за приемане на изменения и допълнения в Наредба №8 за уреждане на реда, по който ще се издават справки за съдимост в електронен вид. Предвижда се във връзка с новите изисквания към МП да заработи Централна база данни „Съдимост“, където ще се събира и актуализира информация както за съдимостта от съществуващите към момента бюра при районните съдилища, така и информация за осъждането на български граждани в други страни-членки на ЕС, и информация за чужди граждани, вписани в регистрите за съдимост в съответствие с националното законодателство.
Свидетелство за съдимост към настоящия момент се издава само на хартиен носител, срещу представяне на документ за самоличност, оригинал от акта за раждане и държавна такса в размер на 5 лв. Лицето трябва да се яви лично или да изпрати изрично упълномощен представител, а процедурата трае от 3 до 7 дни. Това налага двукратно явяване в съответното бюро „Съдимост“ – първия път за подаване на заявление и втория път – за получаване на готовия документ.
В свидетелството за съдимост се отразява криминалното минало на лицето. Ако няма присъди или ако е настъпила реабилитация, в свидетелството за съдимост се отбелязва „неосъждан“. Документът е необходим при кандидатстване за работа, при участие в някои видове европейски проекти, при получаване на различни разрешителни и лицензи, при заемане на определени длъжности и други.
Като цяло практиката гражданите да „доказват“ своя съдебен статус чрез представяне на свидетелства за съдимост е порочна. Презумпцията за невиновност е в категоричен разрез с изискването да бъде представян пред когото и да било документ, свидетелстващ за „чистото“ съдебно минало на гражданите. Широко прокламираните принципи на съвременното право изискват всеки да бъде третиран като невиновен, като „чист“ от съдебна гледна точка до доказване на противното. Тъкмо обратното се случва в практиката със свидетелствата за съдимост, където гражданите се налага да доказват своя „чист“ съдебен статус пред разни институции чрез представянето на свидетелства за съдимост. Нещо повече: доколкото наказателното право е публично (извършва своите действия в открити заседания и произнася своите присъди „в името на народа“), няма никаква пречка например да бъде пуснат в действие електронен регистър на осъжданията, откъдето да може свободно и от всекиго да се преглеждат съществуващите нереабилитирани осъждания. Няма никаква принципна необходимост (освен евентуалното събиране на държавни такси) да съществува механизъм за издаване на свидетелства за съдимост, а още повече – правно или морално оправдана причина подобни свидетелства да бъдат изисквани от гражданите в едно непредубедено и неполицейско общество.
Друг аспект, свързан с технологичния „пробив“ да се издават електронни свидетелства за съдимост, е принципната несъстоятелност на такова нововъведение на фона на многократните и гръмки заявки на властта за пускане в действие на Българско електронно правителство. Козметичната „иновация“ във връзка с доказването на съдимостта по електронен път изобщо не може да компенсира например отказа на съдиите да бъде позволено да изберат свои представители във Висшия съдебен съвет (ВСС) чрез пряко гласуване (аргументирано с лъжата, че необходимият софтуер не бил готов) или липсата на национална електронна система за наистина случайно разпределяне на делата между съдиите (което би затворило един от най-явните и най-директни корупционни канали в правосъдието). Като се вземат предвид такива факти, вестта за новата електронна услуга на МП увисва в острата невъзможност да се обясни разумно защо подобни прости решения, които биха засегнали самата същност на много от проблемите в българското правосъдие, продължават да не бъдат внедрявани – въпреки достъпните технологични възможности, въпреки опасното срутване на доверието в правото и въпреки милионите, потънали безследно в упорито невъзникващото Българско електронно правителство.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Google цензурира „символично“ споделянето на съдържание в internet


(11.09.2012) Google започна кампания за „символично“ противопотавяне срещу най-големия torrent-тракер в internet – шведския сайт за споделяне на съдържание „The Pirate Bay“ (Пиратски залив). На този етап torrent-тракерът е изключен от подразбиращите се предложения на Google – за разлика от другите често срещани търсения, заявката „The Pirate Bay“ (и производни) не излиза като опция по подразбиране при въвеждане в лентата за търсене. Мярката се изтъква като част от политиката на Google срещу нарушаването на авторски права в internet. Засега torent-тракерът продължава да излиза сред първите резултати на Google (ако потребителят въведе правилно името му, въпреки липсата на предложения по подразбиране). Съгласно дадени още преди година индикации обаче, Google работи за постепенното въвеждане на алгоритми при търсене, които да „накажат“ сайтовете, свързани според търсачката с нарушаване на авторски права. Сред предвидените мерки е понижаване рейтинга на нарочените сайтове и представянето им по-назад в резултатите на Google, което цели намаляване на посещенията им.
През февруари.2011 г. Работна група по спазване на европейското законодателство (European Union’s Law Enforcement Work Party – LEWP), лансира на свое закрито заседание идеята да бъде създаден европейски internet-филтър, подобен на действащия в Китай. Целта на този филтър е да блокира достъпа до определени сайтове, определени като „нарушители“ на авторски права. В тази връзка представители на многократно цензурирания и подлаган на юридически тормоз тракер „The Pirate Bay“ обявяват, че е започнала своеобразна „война за свободата на internet“. През септември.2011 г. в 14 европейски страни (Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Норвегия, Унгария, Холандия, Чехия и други) са проведени серия полицейски акции срещу сайтове за споделяне на съдържание и срещу internet-доставчици, които осигуряват работата на тракерите. Със свое решение от началото на 2012 г. съдът в Хага постановява на всички internet-доставчици да блокират достъпа към „The Pirate Bay“. По същото време Шведският върховен съд потвърждава на последна инстанция осъдителните присъди срещу основателите на тракера (Готфрид Свартхолм, Карл Ландстром, Питър Сунде и Фредрик Нейдж), като ги осъжда на различни срокове лишаване от свобода и налага глоби в общ размер около $6'800'000 „заради подпомагане нелегалното разпространение на материали – обект на авторски права“.
Въпреки всичко обаче, torent-тракерът „The Pirate Bay“ за момента остава най-голямата платформа за споделяне на съдържание в internet, която позволява на милиони потребители от цял свят да общуват ежедневно и да обменят файлове по между си. От 18.05.2010 г. хостинг-поддръжката на сайта се осъществява от т.н. Пиратска партия на Швеция. Партията е истинска политическа организация, в чиято платформа се застъпва политическа воля за отстояване правото на потребителите да се самоизразяват и да споделят. За да бъде предпазен от евентуално легално затваряне в САЩ, сайтът мигрира своя първоначален щатски домейн .com на по-неутралния .se, който е активен и в настоящия момент. На 29.02.2012 г. е направена и следващата стъпка – изтриване на .torrent файловете и пускането им от 01.03.2012 г. като т.н. „магнитни връзки“ (magnet links). Цялата база данни на сайта е побрана във файл с размер около 90 MB, което позволява разпространяването й свободно сред потребителите, качването й на независими носители и използването й за споделяне на съдържание чрез „облачни“ технологии (без необходимост от какъвто и да било сайт). Технологично това преодолява възможностите обменът на съдържание да бъде спрян чрез блокирането на torent-тракера.
Въпреки своята изобретателност обаче, технологичните решения за осуетяване на възможността властите да блокират „The Pirate Bay“ остават встрани от същността на проблема. Нарушаването на определени авторски права – такива, каквито ги разбират господстващите в момента индустриални отношения – е последица преди всичко от противоправното поведение на определени лица, но не и от съществуването на технологии и платформи за споделяне. Да бъде отправяно обвинение към подобни сайтове за нарушаването на авторски права е подобно на обвинението, което бихме могли да отправим например към железниците за нарушаване правото на собственост, ако някои от пътниците във влаковете пренасят крадени вещи с ръчния си багаж. За да бъде постигната ефективна защита на авторските права, е необходимо преди всичко борбата с технологиите за споделяне да бъде заместена от осмисляне на причините за извършване на нарушения. Само тогава може да се разкрие истинският образ на дееца, мотивите му и патогенните условия, пораждащи „необходимост“ у него да престъпи съществуващия порядък в областта на интелектуалната собственост. Без подобно разкритие борбата срещу технологии за споделяне ще бъде нищо повече от посегателство срещу свободата в internet и срещу правото на хората да общуват.
Torent-тракерът „The Pirate Bay“ е достъпен от следния адрес:
www.thepiratebay.se

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Предлага се държавата да поема осигурителните разходи на инвеститори клас „А“


(05.09.2012) Министерски съвет (МС) предлага със свой законопроект за изменение и допълнение на на Закона за насърчаване на инвестициите (ЗНИ) държавата да поема за срок от 3 години осигурителните разходи на инвеститорите от клас „А“ за разкритите от тях нови работни места – като допълнителен стимул за насърчаване на инвестициите в България. Предвижда се мярката да бъде прилагана при осъществяването на проекти, създаващи голям брой работни места във високотехнологичните икономически сектори или в икономически необлагодетелствани региони. Сертификати на инвеститорите клас „А“ ще продължат да се издават от Българската агенция за инвестиции (БАИ) и ще продължат да дават право на държавни преференции – приоритетно и индивидуално административно обслужване, облекчено придобиване на имоти с инвестиционна цел, финансово подпомагане за изграждането на техническа инфраструктура или за обучението и професионалната квалификация на работници и служители, поемане от държавата на осигурителните разходи за новоразкрити работни места и други. Предлага се общините да придобият правото да издават сертификати на инвеститори клас „Б“, които осъществяват проекти с важно местно значение. Сертификатите на общините ще дават право на отличените инвеститори да ползват преференции според възможностите на местната власт – данъчни облекчения, приоритетно обслужване и други.
Като инвеститор клас „А“ съгласно настоящата уредба се определя такъв, чиято инвестиция надхвърля €10'000'000 или: надхвърля €3'500'000 за проекти в общини с висока безработица и за такива в областта на високотехнологичните производства; надхвърля €2'000'000 за проекти в областта на високотехнологичните услуги. Като инвеститор клас „Б“ към настоящия момент се определя такъв, чиято инвестиция надхвърля €5'000'000 или: надхвърля €2'000'000 за проекти в общини с висока безработица и за такива в областта на високотехнологичните производства; надхвърля €1'000'000 за проекти в областта на високотехнологичните услуги. Като „приоритетен“ инвеститор (с право на особени преференции) съгласно настоящата уредба се определя такъв, чиято инвестиция надхвърля €50'000'000 и осигурява поне 200 работни места, или: надхвърля €35'000'000 и осигурява поне 100 работни места при изграждането на индустриални зони; надхвърля €25'000'000 и осигурява поне 100 работни места в общини с висока безработица или при осъществяването на проекти в областта на високотехнологичните производства; надхвърля €15'000'000 и осигурява поне 50 работни места при изграждането на технологични паркове; надхвърля €10'000'000 и осигурява поне 50 работни места при осъществяването на проекти в областта на високотехнологичните услуги. Настоящата уредба позволява намаляване на инвестицията до 50% при съответно увеличаване на броя новоразкрити работни места.
С предложените изменения и допълнения на ЗНИ се очаква разкриването на нови работни места да залегне като още един критерий за издаването на сертификати за инвеститори клас „А“ и „Б“ (не само при определянето на определен инвеститор като „приоритетен“). Предполага се, че новият критерий ще насърчи проектите в сектора на услугите и в частност – такива, които са свързани с осъществяването на аутсорсинг и разкриват голям брой нови работни места, въпреки относителномалкия размер на инвестицията.
МС предлага още да бъде дадена възможност чуждестранни граждани да придобиват право на пребиваване в страната във връзка с изпълняваните от тях инвестиционни проекти, включително да получават привилегирована натурализация на основание икономическите им заслуги. Последното срещна редица критики от страна на противници на идеите на МС, според които „продажбата“ на българско гражданство е несъвместима с достойнството на страната ни.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Дарението чрез SMS или телефонно обаждане не подлежи на облагане с ДДС


(31.08.2012) Съгласно публикувано днес указание от министъра на финансите, „когато се организират кампании с благотворителен, дарителски, филантропски или друг подобен характер, при които абонатите изпращат SMS или правят телефонно обаждане, операторът не следва да начислява ДДС върху стойността на определената за дарение сума“. Указанието цели постигането на единно прилагане на Закона за данък добавената стойност (ЗДДС) относно даренията, извършвани чрез SMS или телефонно обаждане с повишена цена. Съгласно чл. 2, т.т. 1-5 от ЗДДС, „с данък върху добавената стойност се облагат: всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга; всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за регистрация; всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната; всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по този закон; вносът на стоки“. Дарението се определя като „безвъзмездна доставка на стоки или услуги“ и не попада под обхвата на цитираната норма. Важно е да се отбележи, че от начисляване на ДДС се освобождава самата сума за даряване, но не и таксата, която операторът събира от абонатите за услугата по приемане на техния SMS или телефонно обаждане.
Формално по подобен на горния изглежда начинът, по който се изпращат SMS-и или се осъществяват телефонни обаждания в рамките на широко разпространените радио или телевизионни игри, рекламни кампании, томболи, конкурси, концерти и други. Обикновено SMS-ът или телефонното обаждане е средство за гласуване или за участие в проявата, като добавената стойност се явява своеобразна „такса“ за гласуването (участието). В тази връзка указанията на министъра установяват разграничение от изпращането на дарение чрез SMS или телефонно обаждане в полза на определена благородна кауза. Наличието на „материално или визуално облагодетелстване под каквато и да е форма или начин“ приближава изпращането на SMS или осъществяването на телефонно обаждане към възмездните сделки (например плащане на такса за участие в томболата). В такъв случай на облагане с ДДС подлежи цялата сума, а не само цената на оператора за приемане на SMS-а или обаждането.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Правителството отстъпва от собствената си Стратегия за електронно управление


(13.08.2012) Постепенното извеждане на Търговския регистър (ТЗ) от фирмените отделения при окръжните съдилища и прехвърлянето му в Агенция по вписванията (АВ), което започна от 2006 г., трябваше да доведе до пълно дигитализиране на информацията за съществуващите търговски регистрации и извършваните през годините промени в тях. Съгласно утвърдената от правителството на Бойко Борисов Стратегия за електронно управление (2010-2015) и дадените от ГЕРБ предизборни обещания за преминаване към Електронно правителство, до 2015 г. всички архиви и регистри трябва да са дигитални. Въпреки това, дигитализацията на архивите с търговски регистрации от фирмените отделения при съдилищата, които не са подновени до края на 2011 г. пред АВ, спря – при това въз основа на все още негласуван от Народното събрание (НС) Законопроект за изменение и допълнение на закона за търговския регистър.
Без ясна и задълбочена обосновка за причините, целите и очакваните резултати (каквато съгласно чл. 28 от Закона за нормативните актове (ЗНА) е задължителна) и без спазване поне на минималния задължителен 14-дневен срок за обществено обсъждане на законопроекта, последният е качен на страницата на Министерство на правосъдието (МП) на 04.07.2012 г., на 11.07.2012 г. е гласуван в Министерски съвет (МС) и на 17.07.2012 г. е внесен експресно за гласуване в НС. Независимо, че гласуване все още не е проведено и законопроектът формално още не е действащ закон, предвиденото в него спиране на дигитализацията на архивите във фирмените отделения е приведено в изпълнение преди повече от месец. От Софийски градски съд (СГС) директно заявяват, че „с оглед решението на МС, което касае одобряване на проект за изменение и допълнение на Закона за Търговския регистър и предвижда отпадането на изискването съдилищата да изготвят списъци на непререгистрираните търговци, процесът по изготвяне на списъците е преустановен“. Преустановяването е станало в изпълнение указанията на Висшия съдебен съвет (ВСС), според което няма смисъл да се работи по списъците, тъй като в НС е внесено предложението за отпадането им. В потвърждение на последното съгласно разпространено по медиите изказване от пресцентъра на ВСС, „всички законопроекти на правителството биват приети в парламента“, което най-малкото представлява върховно погазване на Принципа за разделение на властите и е открита подигравка със законодателния орган.
Вероятно спирането на дигитализацията е било планирано отдавна, тъй като ВСС е прекратил плащанията към „Информационно обслужване“ АД (компанията, която още от 1989 г. разработва, поддържа и актуализира системата „Делфи“ и е отговорна за дигитализирането на архивите от фирмените отделения при съдилищата). Спирането на плащанията е видно от публикувания преди дни финансов отчет на „Информационно обслужване“ АД за първото шестмесечие, който отразява загуба от 723'000 лв. неплатени от ВСС разходи за извършените до момента дейности по дигитализацията. Спряната преди месец работа означава край на актуализациите в системата „Делфи“.
От 1989 г., откакто „Информационно обслужване“ АД разработва системата „Делфи“, са извършени около 1'387'000 регистрации на търговци, от които приблизително 476'000 извършиха своята пререгистрация при АВ до края на 2011 г., съгласно заложената от правителството кампания за дигитализиране на Търговския регистър. Информацията за останалите близо 700'000 търговци, които не са заявили своята пререгистрация, остава на хартиен носител във фирмените отделения на окръжните съдилища и в действащите при тях вътрешни електронни деловодни системи. Други 300'000 фирмени досиета са на юридически лица с нестопанска цел, кооперации и политически партии, които по принцип също би трябвало да се дигитализират. Технологично дигитализацията протича, като се сравни информацията от делото на хартиен носител с електронната база данни и се попълнят установените липси или разминавания. По първоначалните разчети дигитализацията на ТР трябваше да коства 3'700'000 лв. и да завърши напълно през 2015 г. Последицата от това е осигуряването на прозрачност, икономичност и стабилност в стопанския оборот, тъй като всеки може да прави справки в реално време с данните от ТР и да се осведомява за последното актуално състояние на търговците. При действащ електронен ТР „кражбите“ на фирми биха били невъзможни, а процедурите по обявяване в несъстоятелност и ликвидация биха протичали бързо и ефективно.
С последните идеи на МС в законопроекта за изменение и допълнение на ЗТР, ползите от създаването на цялостен електронен ТР биват отречени – въпреки приетата от правителството Стратегия за електронно управление (2012-2015) и въпреки широко лансираните предизборни обещания на ГЕРБ в тази посока. В прессъобщение на МС се заявява, че целта на новия проектозакон е „да се регламентират по-ясно последиците за търговците, които не са се пререгистрирали до края на 2011 г. или имат влязъл в сила отказ за пререгистрация“, и да бъдат „улеснение за търговците“. Същевременно, продължаването и довършването на заявената преди това дигитализация се определя като „технически трудна и скъпоструваща дейност“. Вероятно според вносителите на законопроекта е „улеснение“ за кредиторите, съдружниците, служителите и съдоговорителите да правят справки от регистрите на хартиен носител в съдилищата, включително и за да проверяват автентичността на документи, чийто хартиен образец с днешните технически възможности е съвсем лесно да се фалшифицира, вместо да разполагат с достъпна в реално време електронна база данни, от която да могат да събират сведения във всеки един момент и от всяка точка с достъп към internet. От друга страна възникват много въпроси относно тайните на българския преход, свързани с приватизацията и с първоначалното натрупване на капитал, които вероятно ще останат скрити в трудно достъпните архиви на съдилищата. Съмнения в тази посока се породиха още с първите индикации за ограничаване достъпа до ТР, които бяха мотивирани с нуждата от „стабилност“ в търговския оборот. Стабилност за кого?

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Шофирането с включени светлини става задължително целогодишно


(03.08.2012) От следващия вторник (07.08.2012 г.) шофирането с включени дневни или къси светлини става задължително през деня по всяко време на годината. Задължението се отнася за всички моторни превозни средства. Предвижда се глоба в размер на 50 лв. при нарушения. Шофирането с включени светлини е задължително в Дания, Норвегия, Финландия и Швеция. Северното разположение на тези страни обуславя намаления приток на светлина и влошена видимост през деня за по-голямата част от годината. Директива на ЕС задължи неотдавна производителите на автомобили да ги оборудват с дневни светлини.
С гласуваните промени велосипедистите се задължават да използват каски, а извън населените места, през тъмната част от денонощието и при намалена видимоста се задължават да слагат и светлоотразителни жилетки.
Завишават се и санкциите за шофиране в нетрезво състояние. При установяване на алкохол от 0,5 до 1,2 промила ще се налага глоба от 500 до 1'000 лв. и отнемане на правоуправлението за 6 до 12 месеца. При отказ да бъде направена проба с дрегер или чрез кръвен тест, ще се налага глоба от 2'000 лв. и отнемане на правоуправлението за 2 години.
За пресичане на червен светофар или отнеме предимството на пешеходна пътека ще се налага глоба от 100 лв. при първо нарушение или глоба от 200 лв. и отнемане на правоуправлението за 1 месец при повторно нарушение. За паркиране на място, определено за хора с увреждания от автомобил без необходимия образец карта за преференциално паркиране, ще се налага глоба от 200 лв.
Глоба от 50 лв. ще се налага и на пешеходци, които пресичат неправилно.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ЕК за съдебната реформа, корупцията и организираната престъпност в България


(19.07.2012) Вчера Европейската комисия (ЕК) публикува своя доклад за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и оценка в областта на съдебната реформа, борбата с корупцията и борбата с организираната престъпност.
Докладът отчита „значителен напредък в основната законодателна рамка“. Създадени са стратегически важни специализирани звена за борба с корупцията и организираната престъпност, но никое от тях не функционира на очакваното ниво. Според авторите на доклада „на Висшия съдебен съвет (ВСС) бяха предоставени широки правомощия да управлява и ръководи съдебната власт. Тези правомощия не бяха използвани за ефективното управление на магистратското съсловие, което да се основава на заслугите и етичното поведение, нито за постигане на последователност и независимост на правораздаването, от което зависи доверието на обществото “. Въпреки, че през 2010 г. е приет План за действие за реформата на съдебната власт, „основни принципи като независимостта на съдебната власт не винаги бяха напълно спазвани“. Констатираната липса на последователност води до невъзможност опитите за реформи да се възприемат наистина като част от развитието на България. Реформите стават факт основно под натиск (вътрешен или външен) и това прави трудно разпознаваема волята за надмогване на съществуващите частни интереси. Остава надеждата, че „назначаването и работата на новия ВСС и на новия главен прокурор ще бъдат един от индикаторите за устойчивост на реформите“ за в бъдеще.
I. Относно съдебната реформа за периода 2007-2012 г. (откакто спрямо България функционира Механизмът за сътрудничество и проверка), докладът се спира на три индикатора: (1) извършване на промени в Конституцията с цел укрепване на независимостта и отчетността в съдебната система; (2) приемане и прилагане на нов Закон за съдебната власт (ЗСВ) и нов Граждански процесуален кодекс (ГПК), способни да осигурят прозрачен и ефикасен съдебен процес, за която цел да бъде отчетено и влиянието на закони като Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) и Административнопроцесуалния кодекс (АПК), и по-специално – на досъдебната фаза в наказателното производство; (3) повишаване на професионализма, отчетността и ефикасността на съдебната власт чрез извършване на реформи, оценяване на ефекта и ежегодно публикуване на постигнатите резултати.
За периода 2007-2012 г. се отчита въвеждането на „редица важни „градивни елементи“ с цел изпълнение на ангажиментите към ЕС“ – изменения в Конституцията, приемане на нов ЗСВ, ГПК и АПК, и редица изменения в съществуващия НПК. Създаден е независим съдебен Инспекторат и започва мандатът на нов ВСС, който разполага с по-широки правомощия за управление на съдебната система – в това число – управление на човешките ресурси, назначаване, повишаване, атестиране, разпределение по места, дисциплинарни правомощия, гарантиране отчетността и съблюдаване на етичните норми. С тези свои функции ВСС се превръща в главно действащо лице по отношение на съдебната реформа. Извършени са първите независими проверки на съдилища и прокуратури, и е възприет по-енергичен подход спрямо дисциплинарната дейност. Отчита се непоследователност по отношение на последната и в множество важни случаи – невъзможност за вземане на решения и за постигане на възпиращо действие. Атестирането, повишаването и назначаването на кадри в съдебната система остава непрозрачно, лишено от обективни и основаващи се на реални заслуги критерии. Липсва всеобхватна и балансирана политика в областта на човешките ресурси.
Независимостта на съдебната система е под съмнение. Отчита се неуспешно прилагане на ЗСВ и наличието на редица структурни, процедурни и организационни слабости във ВСС и прокуратурата. Предстоящите избори за нов ВСС тази есен, за нов главен прокурор и за нов председател на Върховния касационен съд (ВКС) се очакват като ключов индикатор за по-нататъшното развитие на съдебната реформа. В доклада директно се посочва необходимостта от по-висока ангажираност на ВСС и прокуратурата с цел преодоляването на дълбоко залегналите частни интереси. Отчита се нарастващата ангажираност на гражданското общество и на професионални сдружения на магистрати в подкрепа на съдебната реформа и се препоръчва тази активност да бъде използвана от правителството за продължаване на реформата.
Като недостатък е отчетена значителната роля на политическите институции в управлението на съдебната власт: половината от избираемите членове на ВСС и всичките съдебни инспектори се избират от Народното събрание – въпреки критиките на Венецианската комисия; съдебните заседатели, макар да имат решаващо влияние в наказателните дела, се номинират от местните политически сили – въпреки застъпваните в предходни доклади предложения за атестиране по заслуги. В доклада се напомнят отправените препоръки към българските власти в смисъл, че „въвеждането на преки избори за квотата на съдебната власт би представлявало важна стъпка към преодоляване на недостатъците на днешната система“. Макар българското правителство да е подкрепило по принцип преките избори за ВСС, обаче, то отхвърля възможността такива избори да се състоят тази есен. Авторите на доклада изказват разочарование за това, че „ВСС ще трябва да чака още пет години преди да може да се възползва от прилагането на преките избори“. Препоръчва се Народното събрание и съдебната власт да съсредоточат разискванията си върху критерии като „професионална квалификация“, „образование“, „етично поведение“, „визия за бъдещето“, да предоставят възможност кандидатите да бъдат внимателно проучени от гражданското общество и от Народното събрание, и съдебната власт да поеме отговорност за направения избор. (Правителството отклони въвеждането на пряк избор за членовете на ВСС под предлог, че към момента не е изготвен необходимият софтуер, което впоследствие се оказа неистина – необходимият софтуер съществува от години.)
Отчитат се назначенията на ключови магистрати от Народното събрание и от ВСС без каквато и да било прозрачност или обективност, което разкрива подозрението за политически влияния. Независимостта на съдебната власт се поставя под въпрос и предвид на обстоятелството, че отделни съдии биват пряко критикувани от политическите среди. В този контекст изрично се посочва наскоро извършеното от ВСС освобождаване от длъжност на съдия Тодорова. Отчита се липсата на каквито и да било ясни действия от страна на ВСС за защита независимостта на съдебната власт, което разкрива неспособност да се спазва разделението на държавните власти и води до преки последици върху общественото доверие спрямо правосъдието.
Отчетени са законодателните и институционални изменения от 2007-2010 г., насочени към провеждането на дисциплинарна дейност съдебната власт, което подобрява дисциплината и отчетността. Заедно с това обаче липсва стремеж за преодоляване на системните слабости в отчетността и в съдебната практика, като например механизмите за случайно разпределяне на делата между съдиите, разминаването в практиката на отделни съдилища и други. Не се разглеждат по-сериозни дисциплинарни случаи и това отчита сериозните дефицити при борбата на съдебната власт с корупцията в собствените й редици. Дисциплинарната съдебна практика е непоследователна. Липсват утвърдени етичните норми в системата за повишаване в длъжност и за атестиране на магистратите – въпреки измененията на ЗСВ от 2010 г. При назначенията на много от висшите магистрати липсва прозрачност и съмненията за политическо влияние остават. Неспособността на ръководството на съдебната власт да изготви и изпълни подходяща антикорупционна стратегия допринася за слабото обществено доверие.
ВСС не успява да приложи успешно преработения ЗСВ във връзка с повишаването в длъжност. Към настоящия момент няма никакви гаранции за професионалното развитие на магистратите съгласно техните професионални заслуги. Законодателно са установени нови критерии за атестиране, но същите не се използват за обективно отразяване на разликите в професионалните постижения. Поради отчетените слабости на системата за атестиране процедурите за повишаване в длъжност често биват обжалвани по съдебен ред. Първоначалните назначения и повишенията в длъжност не следват последователен и предвидим план, основан на стратегии и преценки за нуждите от персонал. Между 2009 г. и 2011 г. не са приети никакви решения за повишаване в длъжност и това води до овакантяване на много позиции – въпреки голямата натовареност на част от магистратите. Продължава да съществува голяма разлика в натовареността между съдилищата в София и останалите части на страната, и това води до сериозно забавяне на делата някои съдилища – особено по отношение излагането на мотивите към постановените съдебни решения. По този начин голям брой съдии изпадат в „техническо нарушение“ (обективна и невиновна невъзможност за изпълнение на задълженията в срок), което създава възможност за субективно третиране на някои от тях (докладът явно реферира към случая със съдия Тодорова).
От 2008 г. насам продължават да се отчитат слабостите в следствената и съдебната практика – особено по отношение на дела за корупция по високите етажи на властта и за тежка организирана престъпност. Въведеното наблюдаване от ВСС на дела с висок обществен интерес, дейностите по обучение и проверки от страна на Инспектората и реформите в областта на полицейското разследване от 2010 г. частично допринасят за ускоряването на някои дела, но имат слабо въздействие върху най-важните дела срещу корупцията и организираната престъпност. Въпреки заложените в доклада от юли.2011 г. препоръки за засилване сътрудничеството между институциите, приложените мерки все още не са довели до осезаемо подобряване на резултатите на полицията и на съдебната система спрямо такива ключови дела.
II. Относно борбата с организираната престъпност за периода 2007-2012 г., докладът се спира на един индикативен показател: (6) прилагане на стратегия за борба с организираната престъпност, съсредоточена върху тежките престъпления, изпирането на пари и систематичното конфискуване имуществото на лица, извършващи престъпления; докладване на нови и текущите разследвания, обвинителни актове и осъдителни присъди в тези области. Във връзка с горното докладът напомня поетия от България ангажимент да покаже убедителни резултати в борбата с организираната престъпност, което изисква да бъде демонстрирана способност от правоприлагащите органи за успешно разследване, наказателно преследване и провеждане на съдебни процеси по ключови дела срещу организираната престъпност, постигащи „реално възпиращо действие“. Акцентира се върху необходимостта от систематично отнемане на придобито от престъпна дейност имущество, усъвършенстване на професионалните практики в полицията, прокуратурата и съдилищата, изграждане на ефективни структури и ефикасно сътрудничество между правозащитните органи и институции.
През 2010 г., когато полицията пое по-активна роля за извършването на известен брой отдавна просрочени процесуални и институционални реформи, съчетани със значително увеличаване на ресурсите, посветени на полицейските разследвания, се отчита известно активизиране на борбата срещу организираната престъпност. Въпреки това обаче липсват убедителни резултати. Организираната престъпност продължава да се описва от независими наблюдатели като основно предизвикателство за държавата и обществото. От 2007 г. насам са извършвани многобройни реформи, отчита се тенденция към по-голямо специализиране, провеждат се обучения и по-внимателно проучване за надеждност, а от 2010 г. се отчита и създаването на специализирани съвместни екипи в прокуратурата към 5 окръжни съдилища за работа по дела срещу организираната престъпност. През 2012 г. в изпълнение на препоръките от предходни доклади започват работа Специализираният наказателен съд и специализираната прокуратура към него за работа по дела срещу организираната престъпност. Досега обаче новите специализирани структури не са доказали ефективността си по никакви значими дела.
Отнемането на имущество, придобито от престъпна дейност, се определя като важен елемент от възпиращото въздействие при борбата с организираната престъпност, както и при борбата с корупцията. През първите години след присъединяването на България към ЕС се отчита слаб напредък в тази посока, тъй като липсват значими дела срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта. През 2011 г. е отчетено увеличение на отнетото имущество от страна на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. Приемането на нов Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД) дава за първи път възможност да бъде отнемано незаконно придобито имущество посредством производство пред гражданските съдилища и без постановена осъдителна присъда. Авторите на доклада изтъкват важността на обърнатата тежест на доказване по ЗОПДИППД, както и на необходимостта да се гарантират независимата и ефикасна работа на бъдещата Комисия, чрез назначаването на компетентни и политически независими членове в рамките на прозрачна и обективна процедура.
Въпреки значителните инвестиции в подобряване на институционалната и правна рамка за борбата с организираната престъпност от 2010 г. насам, са отчетени само ограничени резултати – няколко осъдителни присъди срещу организирани престъпни деяния и няколко оправдателни присъди по значими дела, по които публично известните доказателства са пораждали очакване за осъждане. Изразява се сериозна загриженост във връзка със слабата разкриваемост на поръчковите убийства – от общо 33 , наблюдавани от Комисията от 2006 г. насам, до момента са образувани едва 4 съдебни дела. Отчита се извършването на нова поредица поръчкови убийства през настоящата година. Към това се прибавят редовно получаваните от Комисията оплаквания и сигнали на български граждани и чуждестранни инвеститори във връзка с предполагаеми тайни споразумения с организираната престъпност на местно ниво и с бездействието на съдебната система.
Слаби са резултатите и в разследването на ниво полиция и прокуратура. Особени недостатъци се констатират при разделянето на следствените дела между няколко органа и сътрудничеството между тях, при използването на доказателства и защитени свидетели, при икономическия и финансов анализ, и други. Изтъква се нуждата от ясни и ефективни процедури и практики, и от по-добри способи за сътрудничество, за да бъде отчетен успех по значими дела срещу организирани престъпни деяния. Отклоняването на осъдени от изтърпяване на наложените им наказания „лишаване от свобода“ или провалът на българските власти при опита им да задържат един от най-големите престъпници в страната след връчване от съда на постановената присъда, се окачествяват като „голям провал на системата“ (докладът явно реферира към случаи като този с братя Галеви).
III. Относно борбата с корупцията за периода 2007-2012 г., докладът се спира на два индикативни показателя: (4) провеждане и докладване за професионални, безпристрастни разследвания на твърдения за корупция на високо равнище, съчетано с докладване за вътрешни инспекции на публичните институции и за публикуване на данни за имуществото на високопоставени държавни длъжностни лица; (5) предприемане на по-нататъшни мерки за предотвратяване и борба с корупцията, особено по държавните граници и на равнището на местното самоуправление. Във връзка с горното авторите на доклада напомнят изискването към българските власти да докажат способността на съдебната власт за успешно разследване, наказателно преследване и водене на съдебни процеси по дела срещу корупцията по високите етажи на властта и за разследване на случаи с необяснимо забогатяване. Като ключова се определя системата за проверка имуществото на високопоставени служители, мерките за борба с корупцията в системата на правосъдието, в прокуратурата, по държавните граници и в други, специфичните мерки в области с конфликти на интереси и в областта на обществените поръчки. Отчита се разработената от 2007 г. насам всеобхватна административна мрежа и превантивни мерки за противодействие на корупцията, както и извършените реформи по отношение на граничната полиция и митниците, намалили възможностите за корупция в съответните служби. Въпреки това обаче се отчитат сериозни неуспехи, сред които неосъщественото изискване системата за проверка на имущественото състояние да се превърне в ефективен механизъм за установяването и пресичането на случаи с незаконно забогатяване.
Авторите на доклада отчитат липсата на независими институции в България, оправомощени да предлагат мерки за борба с корупцията и да направляват предприеманите действия в тази посока. Това ограничава възможностите на държавния апарат за активна борба с корупцията и за осъществяване на независимо наблюдение. Много от административните дейности в тази област се предприемат само като отговор на констатирани нарушения и се ограничават до формалното съответствие. Препоръчва се да бъде създаден независим орган за координация и наблюдение на борбата с корупцията, а така също – да бъде дадена независима оценка за въздействието на Националната стратегия за противодействие на корупцията и организираната престъпност. Въз основа на такава оценка трябва да бъде изготвена нова стратегия с по-ясни показатели и цели за постигане. Негативните обществени нагласи във връзка с корупцията могат да бъдат променени само с решителни действия в тази посока (96% от българите считат корупцията за сериозен проблем, а за 68% считат, че корупцията се запазва или дори нараства от 2007 г. насам). Въпреки създаването през 2009 г. на съвместен екип за разследване и наказателно преследване на измамите с европейски финансови средства, случаите на корупция по високите етажи на властта, в които участват висши държавни служители и политици остават недосегаеми за българското правосъдие. Заедно с това е налице голям брой необясними уволнения и провалени дела. Макар броят на значителните дела за корупция да нараства през 2009-2010 г., към 2011 г. е констатиран отново значителен спад. Към това трябва да се добави и обстоятелството, че много малко от делата за корупция по високите етажи на властта изобщо достигат до съд, съдебните процеси по повечето от тях текат твърде бавно и завършват с несъразмерно голям брой оправдателни присъди. В тази връзка се препоръчва изменяне на правната уредба в следните посоки: улесняване наказателното преследване срещу корупция; установяване на активно сътрудничество между органите за административен контрол и съдебната система; усъвършенстване капацитета на разследващите полицаи и прокурорите за анализ на сложни икономически и финансови данни; адекватно планиране и водене от страна на прокуратурата на комплексни разследвания; усъвършенстване способността на съдиите да преценяват икономически и финансови доказателства; синхронизиране на съдебната практика и насърчаване налагането на наказания с възпиращо действие. Препоръчва се изграждането на тясно оперативно сътрудничество между специализирания съвместен екип за борба с корупцията и новосъздадената специализирана прокуратура.
Капацитетът и решимостта на съдебната власт е под въпрос поради продължаващите затруднения, срещани по отношение делата за корупция по високите етажи на властта – въпреки разработените правни и процесуални инструменти за справяне с този проблем. Такива дела обикновено засягат влиятелни обществени личности и са изпитание за способностите и независимостта на правосъдието. Тъй като корупцията и организираната престъпност често са свързани, задълбочените финансови разследвания се определят от авторите на доклада като важна част от всяко разследване в тази област и като особено важни за разкриването на връзки между организираната престъпност и политиката. Отчита се, че тези аспекти не са получили необходимото внимание в България и се препоръчва установяването на тясно сътрудничество между КУИППД и други органи за административен контрол, което да позволи ефективно преследване и възпиране на корупцията по високите етажи на властта. Препоръчва се установяването и на ефективни административни мерки за установяване и предотвратяване на незаконното обогатяване. Не е изпълнена препоръка на Комисията от предходни доклади, според която в новия ЗОПДИППД трябваше да бъде предвиден механизъм за проверка на имуществото. Малкият брой разследвани случаи демонстрира сериозните пропуски в тази сфера и необходимостта на част от административната машина да бъде изрично възложена отговорност за преследването на случаи с незаконно обогатяване.
Създаването на Комисия за предотвратяване и установяване конфликт на интереси води до впечатляващ ръст на обществените сигнали в тази посока и до приемането на редица решения. Отчита се сравнително бързото започване на работа от страна на Комисията, но също така се изтъква, че към момента до край е доведено само едно единствено дело и все още няма убедителни решения по обществено значими дела. Двустепенната система за обжалване на решенията се окачествява като тромава и неефективна, и в потвърждение на това се изтъкват едва петте наказателни постановления, издадени до момента. Остава неизпълнена препоръката правилата установяване и предотвратяване конфликт на интереси да се прилагат и спрямо индивидуални договори за предоставяне на услуги. Прилаганата от Министерски съвет методология за оценка на риска от корупция в изпълнителната власт се признава като полезно средство за предотвратяване на корупцията. Капацитетът на Главния инспекторат, създаден за прилагане на методологията обаче, остава ограничен и досега няма наложени дисциплинарни наказания. Продължава да се очаква най-после да започне работа и новата структура за оценка на рисковете от корупция (БОРКОР), която трябва да действа като силна централна институция за координация на борбата срещу корупцията, оправомощена да оценява плановете на други институции, да дава оценки на риска по декларациите за конфликт на интереси или да действа като секретариат за независимо наблюдение.
Констатирани са редица слабости при прилагането на Закона за обществените поръчки (ЗОП), които предоставят много възможности за корупция и влияят негативно спрямо предоставянето на обществени блага и изразходването на публични средства – включително такива от фондовете на ЕС. Отчитат се проведените реформи от 2007 г. насам – опростяването на относимото законодателство и засилването на някои административни проверки. Авторите на доклада признават като положителна възможността Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ) и Сметната палата да извършват проверки по собствена инициатива, както и изискването Агенцията по обществени поръчки (АОП) да проверява поканите за подаване на оферти още преди публикуването им. Отчитат се положените усилия за повишаване капацитета на магистратите и специализацията на някои от тях в областта. Заедно с това авторите на доклада отчитат, че положените усилия продължават да не довеждат до очакваните резултати. Продължава да нараства броят на получаваните от Комисията оплаквания във връзка с българската система за обществени поръчки и по някои от тях се констатират сериозни нарушения.
Оценката на Комисията показва постигнатия от България напредък през петте години след присъединяването й към ЕС. Механизмът за сътрудничество и проверка има положителен принос за този напредък и Комисията смята, че България е на път да постигне поставените цели – при условие, че процесът на реформи бъде ускорен. Необходимо е по-дълбоко ангажиране с реформите – особено от страна на ръководството на съдебната власт. Необходими са също така ясни общи насоки от властите и всеобхватен подход за промени, подкрепен от по-добра координация между институциите. Механизмът за сътрудничество и проверка следва да продължи да действа, за да оказва и занапред подкрепа на усилията за установяване на необратими тенденции към промяна, които ще бъдат способни да продължат без по-нататъшната външна намеса от страна на Комисията. Авторите на доклада считат, че България може да отбелязва напредък, когато има ясна политическа посока. Голяма част от правилните инструменти вече са въведени и следващият етап ще бъде инструментите да бъдат реално използвани за осъществяване на реформата. В очакване на сериозни резултати, Комисията взема решение да представи своята следваща оценка в края на 2013 г. – с надеждата това да бъде достатъчно време за властите в България да предприемат необходимите действия за постигането на положителен резултат.
В заключение авторите на доклада систематизират 5 групи с конкретни препоръки към българските власти, които могат да послужат за отбелязването на напредък в контекста на констатираните обстоятелства и с цел получаването през 2013 г. на положителна оценка. (1) Реформа на съдебната система: обновяване състава на ВСС с мандат за провеждането на цялостни реформи; изготвяне и изпълнение на средносрочна стратегия за човешките ресурси в съдебната система, основана на анализ на нуждите и натовареността и обхващаща назначенията, повишенията и промените в структурата на съдилищата; предоставяне на мандат на новия главен прокурор за провеждането при независим функционален одит на реформа в структурата, процедурите и организацията на прокуратурата; финализиране на новия Наказателен кодекс и прилагане на същия; гарантиране откритото участие на всички значими граждански и професионални организации при определянето и наблюдението на стратегиите за реформи. (2) Независимост, отчетност и етика на съдебната власт: съсредоточаване работата на Инспектората върху етиката и ефикасността на съдебната система; установяване на единна за цялата страна и ефективна система за разпределяне на делата чрез случаен принцип; гарантиране прозрачността и състезателния характер на избора за нов главен прокурор, основан на критерии за професионална етика и ефективност; установяване като главни приоритети на прозрачността, обективността и професионалната етика при атестирането, назначаването, повишаването на магистрати и налагането на дисциплинарни наказания. (3) Ефикасност на съдебния процес: анализиране на проблема и изготвяне на стратегия за намаляване случаите на закъснение при публикуване на мотивите към постановени съдебните решения; запълване на празнините, позволяващи отклонение от ефективно изпълнение на съдебните решения (каквито са например укриването с цел избягване изпълнението на присъда лишаване от свобода или неизпълнението на наложени по съдебен ред финансови наказания); приемане на стратегия за повишаване на последователността и уеднаквяване на съдебната практика, в това число – стратегия на ВКС за постановяване на решения по въпроси, по които има разногласия между магистратите. (4) Борба с организираната престъпност: установяване на гаранции за назначаване членовете на новата Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество въз основа на тяхната професионална етика, както и такива за пълно съдействие от страна на другите институции и бързо вземане на решения от ВКС по случаи, свързани с отнемане на незаконно имущество; извършване на независим анализ на провалените дела и установяване на слабостите в следствието, в прокуратурата (включително по отношение на защитените свидетели, икономическия и финансов анализ, събирането на доказателства от полицията) и сътрудничеството между съдебната и изпълнителната власт; въз основа на констатациите от горния анализ – премахване на недостатъците в структурата, управлението, персонала, обученията, сътрудничеството и професионалните практики. (5) Борба с корупцията: подобряване работата на полицията, прокуратурата и съдилищата чрез използване на натрупания от минали случаи опит; изготвяне на независима оценка на въздействието на българската Национална стратегия за противодействие на корупцията и централизиране в една единствена институция на координацията на борбата с корупцията, където да действа нова независима система за наблюдение с участието на гражданското общество; изменяне на ЗПУКИ така, че да могат ефективно да се налагат наказания с възпиращо действие; преразглеждане на системата за деклариране и проверка на имущество, и превръщането й в ефективно средство за установяване на случаи с незаконно обогатяване.
Докладът на Европейската комисия по механизма за сътрудничество и проверка, който действа спрямо България като форма за направляване към постигането на реформи, ясно показва отсъствието на действителни резултати в утвърждаването на правосъдната система като източник на законност. Освен нескритите слабости в съдебната система, прокуратурата и следствието, изпъкват и липсващите положителни резултати в симулираната от българското правителство борба с корупцията и организираната престъпност. Обществена тайна е липсата дори на едно сериозно разкритие, решение или присъда в тази посока. Авторите на доклада отчитат редица важни реформи, но признават, че те са съсредоточени на повърхността, остават „на хартия“ и не са последвани от решителни действия за утвърждаване на законността и преследване на престъпленията по високите етажи на властта. Недвусмислено се подчертава, че за това е необходима преди всичко политическа воля. Ето защо не може да се очаква положителна оценка за напредъка на България на този етап. Медийните акции на българската изпълнителна власт не могат да бъдат представени като реални, последователни и задълбочени действия срещу корупцията и организираната престъпност, а придобилите скандална обществена известност безобразия с кадруването в съдебната система демонстрират не друго, а усилията на властта да си осигури безпрекословното послушание на българското правосъдие. В случай, че тези тенденции не бъдат променени в близко бъдеще, няма да е възможно да очакваме положителна оценка и в края на 2013 г.
Докладът на ЕК може да бъде прегледан тук:
http://ec.europa.eu/cvm/docs/com_2012_411_bg.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ВСС нанесе поредния си удар срещу независимостта на българското правосъдие


(13.07.2012) Днес Висшият съдебен съвет (ВСС) уволни дисциплинарно съдия Мирослава Тодорова, председател на Съюза на съдиите в България (ССБ), която неотдавна излезе със серия изявления срещу някои от най-просташките действия на правителството срещу българската съдебна система и заведе дело за клевета срещу министъра на вътрешните работи Цветанов, който директно я обвини в ефир, че „обслужва“ организираната престъпност. Дисциплинарното дело срещу съдия Тодорова е образувано по предложение на петима от членовете на ВСС – Пламен Стоилов, Иван Колев, Теодора Нинова, Вельо Велев и Кирил Гогев, на основание „системно неспазване на сроковете“ (забавено изписване на мотивите по три дела). Дисциплинарното наказание е наложено от дисциплинарен състав под председателството на Божидар Сукнаров, при 19 гласа „за“, 3 „против“ и 2 „въздържали се“.
Дисциплинарното уволнение е наложено независимо от изтеклите давностни срокове за преследване на допуснатите закъснения (което изобщо прави недопустимо търсенето на дисциплинарна отговорност); не е отчетена фактическата и правна сложност на голяма част от гледаните през процесния период дела (някои от които по над 100 тома от хиляди страници, което съгласно чл. 22, ал. 1 от НПК определя евентуалното забавяне на съдебни актове като „разумно“); не е отчетена продължителната липса на осигурено работно място за съдия Тодорова (което е довело до обективна и невиновна невъзможност магистратът да си върши нормално работата); не е отчетена очевидната неистинност на твърдението, че със забавянето на мотивите съдия Тодорова е „създала условия за избягване на наказателна отговорност от подсъдимия“ по едно от гледаните от нея дела (който в конкретния случай е оправдан, а присъдата на съдия Тодорова е потвърдена изцяло от по-горната инстанция, която също е признала подсъдимия за невинен).
При налагане на дисциплинарното наказание не е отчетена и статистиката от съдебната деловодна система, която показва например за 2009 г., че на съдия Тодорова са разпределени 250 дела (едно от най-високите постъпления за съдия от СГС, надвишаващо с повече от 100 средния брой постъпления при други съдии) и въпреки това до края на годината са били приключени 241 от делата (което също надвишава резултатите на други съдии средно с повече от 100); за 2010 г. на съдия Тодорова са разпределени 218 дела (отново едно от най-високите постъпления, при среден брой за други съдии 150 или дори под 100), и същата година са приключени 212 от делата (средно със 100 повече от резултатите на други съдии); за 2011 г. на съдия Тодорова са разпределени 309 дела (най-високото постъпление в СГС за тази година, при следващо по размер постъпление 280 дела и при постъпления за много от съдиите около 100). В горните данни изобщо не се включват делата, по които съдия Тодорова не е докладчик, както и не се отчита обемът и сложността на всяко едно от тях. Не е отчетено и обстоятелството, че за периода 2005 – 2012 г. по-горна инстанция е отменила една единствена присъда на съдия Тодорова – всички останали са потвърдени като изцяло законни и обосновани, което е своего рода признание за професионалните качества на магистрата.
На следващо място, в нарушение на утвърдената дисциплинарна практика, при налагане на дисциплинарното наказание ВСС не отчита допълнителната служебна ангажираност на съдия Тодорова – участието й като член на редица комисии в системата на правораздаването, преподавателската й дейност в Националния институт по правосъдието (НИП) и други, които макар да не са свързани пряко с гледането на дела, представляват реално положен труд, обслужват правораздавателната функция и се явяват по своето естество служебно задължение.
И не на последно място – тенденциозният стремеж съдия Тодорова да бъде „наказана“ от ВСС става напълно прозрачен, като се отчете обстоятелството, че в съдебната деловодна система (откакто такава изобщо е въведена в съда) е направена справка един единствен път – именно за организиране на дисциплинарното производство срещу съдия Тодорова; подбрани са между стотиците дела тъкмо такива, които са „удобни“ за мотивиране на обвинението; макар да са публично известни значително по-сериозни нарушения на други магистрати, те не се разследват и срещу тях дисциплинарни производства не се образуват; сигналите на граждани, засегнати от такива нарушения на други съдии, каквито се приписват на съдия Тодорова, дори не се проверяват. Всичко това дискредитира напълно дисциплинарната дейност на ВСС и я представя като инструмент за политическо „унищожаване“ на неудобни магистрати.
Българският хелзинкски комитет (БХК) определи в разпространена до медиите своя декларация, подписана от редица водещи правозащитни организации, разправата със съдия Тодорова като „един от най-сериозните удари срещу независимостта на съда в България. (...) Този безпрецедентен акт, извършен без тя да е изслушана в съответствие с изискванията на справедливия процес и в разгара на съдийските събрания за излъчване на номинации за новия ВСС, е поредната политическа поръчка, която в последните месеци на своя мандат ВСС изпълнява в угода на управляващите. Формалните мотиви за уволнението – просрочване на написването на мотиви по наказателно дело – е очевидно само повод за разправата със съдия Тодорова, чиято активна позиция за реформа на съдебната система и борбата с корупцията и непотизма* в нея срещна враждебността и безразличието на тези, които я управляват. (...) Разправата с председателката на Съюза на съдиите в България е един от най-сериозните удари срещу независимостта на съда в България от последните години. Тя е опит за сплашване на българските съдии, за тяхното подчиняване на една власт, която нееднократно доказа, че няма нужда от независим съд. Същевременно, тя е опит да се обезглави и да се запуши устата на най-голямата и най-легитимна организация на съдиите у нас“, се казва в разпространената от БХК декларация. Подпис под текста са поставили още Асоциацията за Европейска интеграция и човешки права, Български адвокати за правата на човека, Български институт за правни инициативи, Институт за развитие на публичната среда, Програма „Достъп до информация“, Програма за развитие на съдебната система, РискМонитор, Център за либерални стратегии, Център на НПО в Разград, Национална мрежа за гражданско наблюдение на съда.
На фона на казаното до тук, коментарите на министър-председателя Борисов и на вътрешния министър Цветанов, че уволнението на съдия Тодорова може да се тълкува като „провокация, която обслужва други политически проекти и е пряко насочена срещу кабинета“, в контекста на очаквания за следващата седмица доклад на Европейската комисия (ЕК) по механизма за сътрудничество и проверка относно състоянието на правораздавателната система у нас, са най-меко казано двулични. Вероятно докладът на ЕК ще отрази нахлуването на изпълнителната власт в дейността на правосъдието и в частност – дисциплинарната политика на ВСС и саморазправата със съдия Тодорова по начин, най-подходящ за българската политическа действителност.
Декларацията на БХК може да бъде прегледана тук:
http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/deklaraciya-razpravata-s-predsedatelkata-na-syuza-na-sdiite-e-edin-ot-naj-serioznite-udari-sreshu-nezavisimostta-na-sda-v-blgariya/
Защитата на съдия Тодорова може да бъде прегледана тук:
http://www.legalworld.bg/getatt.php?filename=oo_o_27286.doc
(15.07.2012) Открито писмо на съдия Мирослава Тодорова до министъра на правосъдието Диана Ковачева по повод на свикано от нея в качеството й на председател на ВСС „извънредно“ заседание за обсъждане на дисциплинарната практика и наказването на съдии, и по-специално – за обсъждане на създалата се обстановка във връзка с дисциплинарно уволнената съдия Тодорова, може да бъде прегледано тук:
http://www.legalworld.bg/getatt.php?filename=oo_o_27332.doc
____________
* непотизъм – настаняване от страна на управляващите на високи длъжности на близки роднини и приятели, които не притежават необходимите качества, опит и способности, с цел облагодетелстване и/ли укрепване на притежаваната власт; шуробаджанащина.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Приватизационният договор с „Витоша ски“ АД не защитава обществения интерес


(09.07.2012) Столичният кмет Йорданка Фандъкова предупреди популистки, че „ще се обърнем към съда“, ако „Витоша ски“ АД не пусне лифтовете на Витоша, които демонстративно спря миналата зима и се закани публично да не пусне и през следващия зимен сезон, ако „поръчаните“ законодателни промени за облекчаване строителството в Природен парк „Витоша“ не бъдат прокарани. „Няма да допусна ултимативен тон“, заяви г-жа Фандъкова в ефира на Българското национално радио, въпреки, че приватизационният договор, сключен от Столична община (по времето на кмета Бойко Борисов) с „Витоша ски“ АД не й дава право на никакви претенции относно функционирането на съоръженията. Съгласно чл. 11, ал. 1 от сключения на 20.12.2007 г. договор за приватизационна продажба на „Въжени линии“ ЕАД, „купувачът се задължава в срок от 25 години (...) да запази предмета на дейност на дружеството съгласно съдебната му регистрация (...)“. Съгласно утвърдената търговскоправна теория и практика, „предмет на дейност“ е заявената от един търговец и законово разрешена за осъществяване дейност, която търговецът възнамерява да осъществява, но фактически не е длъжен да извършва. Така например, един търговец може да посочи като свой предмет на дейност „продажба на обувки“, но това не посочва нищо друго, освен неговото намерение да продава обувки; ако в момента няма желаещи купувачи, няма стока или други причини налагат това, търговецът може да не продава, може дори да затвори своя магазин, като с това по никакъв начин не изменя предмета на своята дейност и по никакъв начин не нарушава закона.
Сключеният приватизационен договор между стопанисваната по онова време от Бойко Борисов Столична община и притежаваното от Цеко Минев акционерно дружество „Витоша ски“ за продажбата на общинско дружество „Въжени линии“ ЕАД, не защитава по никакъв начин обществения интерес. В договора няма нито една клауза, която да задължава „Витоша ски“ АД да поддържа в действие приватизираните съоръжения. Договорът забранява за срок 25 години да се отчуждава самото дружество и съществуващите съоръжения, да се сменя предмета на дейност на дружеството и да се съкращава определен брой наети лица, като задължава новия собственик да инвестира 500'000 лв. в модернизиране на материалната база. Предвидени са и неустойки за нарушаване на цитираните забрани и задължения по договора, което до голяма степен освобождава „Витоша ски“ АД от заплахата договорът да бъде развален, ако допусне нарушения. В тази връзка, относително неголеми нарушения по договора вече бяха констатирани и следващите се неустойки са платени от новия собственик на съоръженията, с което отговорността е изчерпана. Частният собственик може безпрепятствено да решава дали да пуска в експлоатация своите съоръжения или да ги държи в покой – Столична община му е позволила това с подписването на приватизационния договор и популистките изявления на г-жа Фандъкова остават единствено медийна изява.
По-интересен обаче е чл. 15 от цитирания приватизационен договор, според който „купувачът се задължава да осигури поддържането на необходимото ниво на екологичната обстановка, свързана с дейността на дружеството съобразно изискванията на законодателството на Република България“. По-нататък, съгласно чл. 4, т. 7 от договора, „купувачът декларира, съгласно чл. 12, ал. 2 от Закона за защитените територии (ЗЗТ), че е запознат с режима на дейностите, приложим за обектите-собственост на дружеството, попадащи в защитените територии в Природен парк „Витоша“, във връзка с което към приватизационния договор е прикрепено като приложение №7 Становище за екологичното състояние на „Въжени линии“ ЕАД. Въпреки подробно указания режим на действие в защитени територии, каквито без съмнение се явяват териториите на Природен парк „Витоша“ (съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗЗТ, „опазването на природата в защитените територии има предимство пред другите дейности в тях“), купувачът „Витоша ски“ АД негласно е оставен да разрушава безогледно витошката природа в интерес на своя бизнес: с помощта на тежка строителна техника и взривове се унищожават част от легендарните витошки морени, а други се изравят и струпват встрани, за да се разширят незаконно съществуващите ски-писти или да се изградят нови; разрушават се необратимо природни местообитания от „Натура 2000“; извършва се разораване на терени, което предизвиква ерозия и свлачища; подготвя се изсичането на стотици декари смърчови гори и урбанизирането на стотици декари високопланински пасища за изграждането на нова ски-зона, която да разшири значително експлоатираните територии; планира се използването на химикали за задържането на изкуствен сняг, което ще остави без питейна вода една четвърт от столицата; не се извършват дължимите ремонти и обновяване на съществуващи лифтове и влекове, което ги прави опасни и води до спирането им. Действията на „Витоша ски“ АД повтарят напълно действията на „Юлен“ АД – другото търговско дружество-собственост на Цеко Минев, което унищожава вековни гори от мура в Природен парк „Пирин“ и съсипва северните склонове на едноименната планина.
При всичко това популисткият тон на г-жа Фандъкова, която пропуска да посочи кой е истинският виновник за допуснатото положение, е циничен.
Договорът между Столична община и „Витоша ски“ АД може да се види тук:
http://forthenature.org/upload/documents/2012/01/Privatizacionen_dogovor_Vitosha_ski.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Въвежда се задължително лого за биологични храни и напитки в Европейския съюз


(30.06.2012) От днес логото на Европейския съюз (ЕС), обозначаващо произхода и качествата на биологични храни и напитки, става задължително за всички предварително пакетирани продукти, произведени в страни-членки съгласно Регламент на Комисията (EС) 271/2010 и Регламент на Комисията (EК) 889/2008 за биологично земеделие. Логото няма да бъде задължително за непакетирани биологични продукти, а така също за продукти, внесени от страни извън ЕС.
Логото трябва да бъде изобразявано ясно, на чист фон и без допълнителни графични елементи, които биха могли да затруднят точното му разпознаване. Съгласно утвърдената схема, до логото трябва да бъде поставен кодът на контролния орган и мястото на производство на биологичните суровини. Кодът се състои от букви и цифри, подредени в три групи от типа „АБ-ВГД-123“. Първите две букви представляват ISO-кода на страната, в която е извършена проверка на продукта; следващите три букви представляват метода на биологично производство (например „öko“, „org“, „eko“, „bio“ и други); цифрите представляват референтен номер съгласно чл. 58, §1, б. „в“ от Регламент (ЕО) 834/2007 на Съвета във връзка със знака за биологично производство.
Решението за постепенно въвеждане на лого, което да сертифицира произхода и качеството на биологичните продукти, е взето през 2007 г. В периода март-юли.2009 г. е проведен конкурс с участието на 3'422 студенти-дизайнери, когато с 63% от гласовете на европейската публика е избран проектът „Евро лист“ на немския студент по дизайн Душан Миленкович. Логото е регистрирана колективна търговска марка и може да се сваля свободно от сайта на Европейската комисия (ЕК).

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Осъждат журналистка за клевета, понеже не е записала интервюто по реда на НПК


(22.06.2012) Журналистката от русенския в. „Утро“ Ася Пенчева беше осъдена на 5'000 лв. глоба, обществено порицание, 1'000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди и 317,80 лв. съдебни разноски по дело за клевета. Първоинстанционният съд отказа да приеме като доказателство направения от подсъдимата запис с диктофон на интервюто, отпечатано от нея в броевете в. „Утро“ от 12.07.2012 г. и 17.08.2012 г., за което се посочва, че съдържа изопачени от нея и клеветнически по своя характер твърдения. В записаното интервю социален работник Ценка Благоева от местния дом за деца „Надежда“ обвинява своята колега Стоянка Петрова в извършването на системни безобразия, злоупотреби с имущество и упражняване на насилие спрямо настанени в дома деца. Журналистката Пенчева интервюира и набедената служителка Петрова, и директора на дома, като всеки път прави запис със своя служебен диктофон и отразява след това разговорите в отпечатания материал. Въпреки всичко съдът отказва да прослуша направените записи, като се мотивира, че същите не са изготвени по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК)!
След публикацията във вестника изобличената като насилник служителка Петрова завежда тъжба и образува наказателно дело от частен характер срещу своята колега Благоева, която е изнесла неблагоприятните твърдения в интервюто. Седем месеца след провеждане на интервюто Благоева е осъдена за клевета на глоба от 3'000 лв. Тогава тя на свой ред завежда тъжба за клевета, вече срещу журналистката Пенчева, с обвинението, че е изопачила думите й. Делото срещу Пенчева тръгва през месец март.2012 г. и се гледа от състав на Русенския районен съд с председател районен съдия Ралица Русева.
Подсъдимата журналистка разкрива от страниците на своя блог, че очаквала делото да приключи бързо и в нейна полза, тъй като е убедена в точното и обективно представяне на събраните чрез записаните интервюта сведения от социалните работници. Последното може да се установи лесно, ако съдът изслуша направените записи и провери при необходимост тяхната автентичност чрез назначаването на фоноскопска експертиза. Нещо повече – вече осъдената служителка Благоева сама настоява записът да бъде прослушан и да се установи, че е набедена несправедливо от колегата Петрова. Съдът обаче отказва да приеме записа като годно доказателствено средство, с мотива, че същият не е изготвен по реда на НПК. Съдът остава безразличен към обстоятелството, че записът е направен правомерно от журналистката и отказва да прибегне към възможностите на фоноскопската експертиза, която позволява да се установи категорично дали записът е подправен и дали на него са записани гласовете на лицата, посочени по делото. Това лишава подсъдимата от възможността да бъде приложена ал. 2 на чл. 147 от Наказателния кодекс (НК), според която „деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления“. Съдът отказва да съобрази и обстоятелството, че подсъдимата журналистка не е осъждана до момента и това позволява – дори да е извършила престъплението „клевета“ – да бъде освободена от наказателна отговорност, като се наложи административно наказание „Глоба“ по реда на чл. 78а от НК. В резултат на това по наказателно дело от частен характер (НЧХД) №256/2012 е произнесена осъдителна присъда от 20.06.2012 г. , с която подсъдимата журналистка е призната за „виновна в това, че на 12.07.2012 г. и 17.08.2012 г., в гр. Русе на два пъти при условията на продължавано престъпление, чрез печатно произведение е разгласила позорни обстоятелства и приписала престъпление (клевета), на Ценка Г. К.-Благоева, състоящо се в това, че последната е казала, че „съучастник в жестокостта спрямо детето С. била и жена от помощния персонал, че всички от персонала на дома ежедневно тормозят и насилват децата, че има съмнения за сериозни злоупотреби в дома с даренията от спонсорите, че всички нейни колеги са престъпници“.
Адвокатът на подсъдимата подчертава, че записът „няма как да бъде изготвен по реда на НПК – той не е изготвен за целите на някое производство“. Ако се придържаме към позицията на съда, излиза, че журналистите трябва да искат съдебно разрешение за всеки запис, който правят в работата си, за да могат след това да доказват правата си. Нещо повече – записи по реда на НПК се извършват само от оторизирани лица, с точно определена апаратура и при спазване на стриктно установени от закона изисквания, което е невъзможно и неуместно да се следва при журналистическата работа. Подсъдимата Пенчева е изумена от решението на съда: „Не очаквах тази присъда. Мислех, че ще приключим през март, когато бе първото заседание в съда, когато тъжителката искаше съдът да чуе записа. Аз бях щастлива и доволна, че тя иска точно този запис от моя репортерски касетофон. След като съдът каза, че не желае да го чуе, аз останах безпомощна. Нямаше начин да намеря свидетел на този разговор – това беше интервю очи в очи и няма как да докажа какво е казала Ценка Благоева и какво си е измислила“.
Съдът явно не е кредитирал и показанията на свидетели от дома, които са слушали записа и потвърждават, че отпечатаният материал с цитати от служителката Благоева отговаря на това, което се чува в аудио-записа. Адвокатът на подсъдимата е категоричен, че „това е грубо нарушение на конституционните права на всеки журналист, на всеки гражданин. Не виждам кой ще бъде този съдия, който ще потвърди тази несправедлива и незаконна присъда“. От журналистите нито се изисква, нито е възможно да се очаква да спазват правилата на НПК. Диктофонът е помощно средство в работата на журналиста, а според утвърдената съдебна практика журналистическите записи са т.нар. „случайно доказателство“, което се преценява заедно с всички останали доказателства по делото, но не се игнорира по начина, по който е постъпил съставът на съдия Ралица Русева. Подходящ актуален пример е делото за клевета, заведено срещу министъра на вътрешните работи Цветанов от съдия Мирослава Тодорова, председател на Съюза на съдиите в България (ССБ) за това, че същият я обвини от телевизионния ефир в „обвързаности с организираната престъпност“. По делото срещу Цветанов защитата представи като доказателство оптичен диск със записа на телевизионното предаване, който е предаден за извършването на съдебна фоноскопска експертиза и установяване автентичността на записа. От това следва да се установи безспорно дали министър Цветанов е извършил престъплението по чл. 147, ал. 1 от НК.
Произнесената присъда намери широк отглас в журналистическите среди на гр. Русе и се явява опасен прецедент за българската съдебна система. Дружеството на русенските журналисти към Съюза на българските журналисти (СБЖ) застава категорично със своя Декларация от 21.06.2012 г. зад колегата Ася Пенчева – журналист с над 10 години стаж, носител на наградата „Черноризец храбър“ за 2010 г. в раздел „Регионални медии“. Първоинстанционната присъда на Русенския районен съд подлежи на обжалване по общия ред пред втората въззивна инстанция на Русенския окръжен съд, в 15-дневен срок.
Копие от направения по време на интервютата запис може да се прослуша от блога на журналист Ася Пенчева на следния адрес:
http://pencheva.com/?p=749

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Разрешените СРС намаляват на брой, но се прилагат спрямо все повече хора


(03.06.2012) Броят на постъпилите искания и на издадените разрешения от съдилищата за прилагане на специални разузнавателни средства (СРС) през изтеклата година привидно намалява. По данни от последния доклад на Парламентарната подкомисия за осъществяване на предвидения в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) и в Закона за електронните съобщения (ЗЕС) парламентарен контрол и наблюдение на процедурите по използване на СРС и по осъществяване на достъп до трафични данни, прилагането на СРС и преглеждането на трафични данни от internet се утвърждава като все по-често използван способ в работата на МВР и Прокуратурата, и засяга все по-голям брой граждани.
Съгласно доклада на Подкомисията, през 2011 г. българските съдилища са издали общо 13'624 разрешения за ползване на СРС, приложени срещу 7'881 лица. Наложен е отказ едва 116 пъти. До изготвяне на веществени доказателствени средства (при постъпване на оперативно значима информация при прилагането на СРС, същата се закрепва в протоколи, които се приравняват на веществени доказателствени средства) се е стигнало само в 3'557 от случаите, а изготвените веществени доказателствени средства са използвани в съдебна зала едва 747 пъти. Това демонстрира откровеното безсилие на МВР и Прокуратурата да използват възможностите по ЗСРС и по ЗЕС наистина за нуждите на наказателното правосъдие.
Издадените разрешения привидно са намалели спрямо 2010 г. с 2'240, но това се дължи единствено на предложения от Владимира Янева, председател на Софийски градски съд (СГС), „нов подход“ за окрупняване исканията за прилагане на няколко отделни способа в едно общо искане пред съда и заявяване на максимално допустимите от закона срокове, вместо използваните преди това отделни искания за различните способи и заявяване на по-кратки срокове. „Съветите“ на председателя Янева, които имаха за цел в прав текст да се манипулират статистиките, бяха междувременно разкрити и това предизвика скандал в юридическите среди, без обаче да повлече някакви по-сериозни последствия. В доклада на Подкомисията четем: „Предложеният от СГС подход води до статистическо (формално) намаляване броя на прилаганите СРС в резултат на недостоверност на събраната и обработена по предлагания от СГС метод, информация“. Но дори и след прилагането на този нов подход, намаление се наблюдава само по отношение исканията на Прокуратурата (с 44%) и на ДАНС (с 19%). МВР бележи (въпреки „новия“ подход) ръст с 26% спрямо предходната година.
Логично, продължава да расте броят и на хората, срещу които са приложени СРС. Съгласно изнесените данни, през 2011 г. са подслушвани, наблюдавани или проследявани 7'881 български граждани (при 5'763 граждани за 2010 г., което бележи ръст от 30%).
Изключително слабият съдебен контрол спрямо прилагането на СРС става очевиден от броя наложени откази – едва 116 за изминалата година. Окръжните съдилища са наложили отказ спрямо средно 0,85% от постъпилите при тях искания. Окръжен съд Бургас е наложил 27 отказа при 356 искания, Окръжен съд Варна е наложил само 2 отказа при 515 искания, а Софийски градски съд – пак 2 отказа при 6'010 искания. При това, като веществено доказателствено средство приложените СРС са послужили едва 21 пъти в Бургас, 29 пъти във Варна и 307 пъти в София. Това показва, че разрешение за използване на СРС е давано без обоснована и мотивирана ясна концепция какво ще се разузнава и редица граждани вероятно са подслушвани, наблюдавани или проследявани по причини, не пряко свързани с наказателното правосъдие. „Наложените откази са само от формален характер – тогава, когато е допусната грешка или неточност във формата на искането“, четем в доклада.
Негативна остава тенденцията и с издадените разрешения за достъп до трафични данни за поведението на потребителите в internet. През изминалата година по реда на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) са издадени 58'702 разрешения за достъп до трафични данни. Наложените откази са общо 639. В тази връзка в доклада четем: „Прави впечатление, че процентът на отказите е 0.8% от общия брой искания за достъп до трафични данни, което е индикация за липсата на контрол и формализъм от страна на съда при предоставяне на разрешение за достъп и използване на трафични данни. Липсата на контрол и формалния подход на съда може да доведе до сериозно нарушаване на основните права и свободи на гражданите“.
В заключителните редове на доклада четем: „Не всички правоохранителни и правоприлагащи органи познават добре възможностите за събиране на информация и доказателства за извършена престъпна дейност, и не разполагат с необходимата компетентност и професионална подготовка за събиране на годни доказателства с предвидените в НПК други методи и способи за предотвратяване, пресичане и разкриване на престъпна дейност, и преимуществено използват СРС като основен метод. Използването на СРС е най-лесният способ за събиране на информация и доказателства, и не изисква никакви усилия и професионална подготовка от заявителите, поради което неговото прилагане се увеличава и се предпочита“. Цитираната убийствена критика припомня, че СРС следва да се ползват само в краен случай, при съблюдаване на баланса между борбата с престъпността и личните права и свободи на гражданите, което не се случва.
Докладът е подписан от председателя на подкомисията Михаил Миков и от членовете Веселин Методиев, Димитър Лазаров, Христо Бисеров, Явор Нотев.
Цитираният доклад може да се прегледа тук:
http://wap.parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/336/reports/ID/3613

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Да бъде отстранен проф. Александър Стойнов от работната група за нов НК


(31.05.2012) Българският хелзинкски комитет (БХК) изпрати вчера отворено писмо до г-жа Диана Ковачева, министър на правосъдието, в което настоява за отстраняването на проф. Александър Стойнов от работната група към Министерство на правосъдието (МП), сформирана под неговото председателство с цел да изготви проекта на нов Наказателен кодекс (НК). Повод за реакцията на БХК е изказването на проф. Стойнов пред в. „Преса“ от миналия месец, озаглавено „Издръжката на един затворник е по-голяма от заплатата на един професор“. В цитираното изказване професорът предлага възстановяване на смъртното наказание, тъй като е „по-евтино“ от продължителната издръжка на лица, осъдени на доживотно лишаване от свобода. Сред застъпените позиции на Стойнов четем: „С риск да звучи ретроградно, аз съм привърженик на смъртното наказание – един куршум струва много евтино“. Професорът разяснява, че месечната издръжка на един лишен от свобода в България възлиза на 1'300 лева, в сравнение с което трудовото възнаграждение на професор не може да надхвърли сумата от 1'200 лева. (За сравнение, съгласно данни от Годишния доклад за човешките права на Държавния департамент при САЩ, дневната хранителна дажба в българските затвори е приблизително 3,20 лв.; за никого не е изненада пренаселеността на българските заведения и лошите условия в тях.) Според професора, поради натиска от страна на Европейския съюз, ще се наложи допълнително неоправдано увеличаване на разходите за издръжка на лишените от свобода. „Живеем в държава, където невинни деца умират, защото държавата няма пари да им плати лечението в чужбина. И в България може да се лекуват, ама трябват пари за тази работа. И колко деца ще си отидат от този свят ей така, защото държавата няма пари за лечение, а пък има пари да държи някои в затвора. Един куршум струва евтино... Осъдените на доживотен затвор без замяна са елементарни хора, с лесно приспособима психика. Те се приспособяват в затвора, а не е ясно колко време държавата ще ги издържа“, добавя към „аргументите“ си професорът. „Аз съм единственият, който открито си признава това“. Следва предизвиканото от позицията на проф. Стойнов писмо на БХК до правосъдния министър Диана Ковачева:
„Уважаема г-жо Ковачева,
В скорошно интервю за в. „Преса“, озаглавено „Издръжката на един затворник е по-голяма от заплатата на един професор“, Александър Стойнов, председател на работната група към Министерството на правосъдието, която изготвя нов Наказателен кодекс, изразява нетърпими човеконенавистни възгледи за цената и разполагаемостта на човешкия живот, като се обявява за смъртно наказание, защото било евтино. Той буквално препоръчва избиването на затворници с „евтини куршуми“, защото били с „елементарна психика“. Подобни схващания за човешките същества и начина, по който държавата следва да ги третира, подхождат на скинар от неонацистка банда, а не на преподавател по право и още по-малко – на такъв, натоварен от държавата да изработва нов наказателен закон.
Стойнов още се позовава на липсата на държавни пари за лечение на деца като обусловена от разходите за издръжка на затворници. Това първобитно демагогско противопоставяне на групи от човешки същества насърчава обществото към омраза и дълбок регрес, вместо към хуманна и справедлива наказателна визия.
Българският хелзинкски комитет ви призовава незабавно да отстраните Александър Стойнов от всякаква позиция в работната група към МП, която изготвя проект за нов Наказателен кодекс. Считаме, че е скандал, човек с подобни варварски, човекоомразни убеждения да бъде председател на каквато и да било работна група, още повече – за наказателен закон“
.
Проф. Александър Стойнов е роден на 08.06.1949 г. в гр. София. Завършил е лицей „Декарт“ в Алжир през 1968 г. и постъпва като студент в Алжирския юридически факултет (1968-1969 г.) Продължава юридическото си образование в СУ „Св. Кл. Охридски“, където се дипломира и от 1977 г. е зачислен като асистент по наказателно право. Специализира в Сорбоната и Юридическия факултет в Монпелие. През 1994 г. става доцент, а през 2004 г. е произведен в професор. Ръководи в продължение на 10 години Катедра „Наказателноправни науки“, а в периода 1995-1999 г. е заместник декан на Юридическия факултет. Между 2002 и 2011 г. е член на Комисията по помилванията при бившия президент Първанов. Автор е на множество учебници, публикации, монографии и статии по въпроси на българското наказателно и банково право.
Отвореното писмо на БХК може да се прегледа тук:
http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/otvoreno-pismo-na-bhk-do-ministra-na-pravosdieto/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ На отнемане подлежи имущество от престъпления и от административни нарушения


(18.05.2012) Късно вечерта на 03.05.2012 г. под наблюдението на редица международни представители беше приет на второ четене Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ), който отмени действалия до момента Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД). Още в чл. 1, ал. 1 от новоприетия закон се определя, че с него „се уреждат условията и редът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Веднага след това ал. 2 пояснява, че „за [незаконно придобито] имущество (...) се смята имуществото, за придобиването на което не е установен законен източник“. От това произтичат няколко много важни правни последици. Отпадането на понятието „престъпна дейност“ от закона и подменянето му с „незаконна дейност“ разширява значително кръга от засегнати лица и явления, а така също преодолява окончателно наказателноправната презумпция за невиновност до доказване на противното. Държавата в лицето на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество си присвоява правото да отнема имотни притежания винаги, когато проверяваните лица не съумеят да докажат законния произход на проверяваното имущество. С това се прехвърля тежестта на доказване от обвинителя към обвиняемия, което напомня в голяма степен за отреченото от съвременните правни системи инквизиционно производство. Вероятно гузен от това, законодателят помества в чл. 3 от ЗОПДНПИ няколко още по-странни декларации. Съгласно ал. 1 „законът има за цел да се защитят интересите на обществото и да се възстанови чувството на справедливост у гражданите“. Подобни декларации имат място в мотивите към един законопроект или в преамбюла, който понякога авторите на нормативните актове съставят като предговор. В случая не става ясно какво точно урежда цитираната ал. 1, която по същество е декларация за намеренията на законодателя. Странно звучи и ал. 2, която декларира, че за постигане на декларираната цел по предходната алинея, при налагане на ограничения върху собствеността „се съблюдава правото на защита на засегнатите лица и не се допуска риск от несправедливост“. Едва ли сериозен юрист би се наел да обяснява в какво точно се изразява „недопускането на риск от несправедливост“.
Чл. 5 от ЗОПДНПИ определя Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията) като „независим, специализиран, постояннодействащ държавен орган“, със седалище в гр. София, който е „първостепенен разпоредител с бюджетни кредити“, подпомаган в дейността си от администрация и териториални дирекции в районите на апелативните съдилища, които се ръководят от директори и се подпомагат от инспектори. Към териториалните дирекции могат да се създават и териториални бюра. Чл. 6 определя Комисията като „колективен орган, който се състои от петима членове, включително председател и заместник-председател“. Председателят е лице с висше юридическо образование и най-малко 12 години стаж по специалността, а заместник-председателят и членовете са с висше юридическо или икономическо образование и най-малко 5 години стаж по специалността. Съгласно ал. 3 от цитираната разпоредба, „председателят на комисията се назначава от министър-председателя. Заместник-председателят и двама от членовете се избират от Народното събрание, а един от членовете се назначава от президента“. И като се има предвид, че и министър-председателят, и президентът, и управляващото мнозинство в Народното събрание принадлежат към един и същи политически кръг, остава открит въпросът как ще се гарантира политическата независимост на Комисията и използването на нейните правомощия по най-справедливия, законосъобразен и безкористен начин. Допълнителни въпроси възбужда чл. 8, ал. 1, т. 4 от ЗОПДНПИ, който поставя изискването всеки от членовете на Комисията да е получил „разрешение за достъп до класифицирана информация с ниво на класификация „Строго секретно“. Това условие възлага на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) да проверява предлаганите лица и да взема решения дали са подходящи за заемане на длъжност в Комисията. Също така, съгласно чл. 9, ал. 1, т. 9 от ЗОПДНПИ, с отнемане разрешението за достъп до класифицирана информация ДАНС може да отстрани по всяко време който и да било от членовете на Комисията. Съчетано с обстоятелството, че на ниво законопроект ЗОПДНПИ беше внесен и разгледан от парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, вместо от комисията по правни въпроси (каквато е била практиката до момента), демонстрира необичайната „активизация“ на силовите ведомства по повод приемането на разглеждания закон.
Съгласно чл. 21, ал. 1, производство по ЗОПДНПИ се образува, „когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито“. Ал. 2 от цитираната разпоредба пояснява, че „обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице“. Съгласно §1, т. 7 от Допълнителните разпоредби (ДР) към ЗОПДНПИ, като „значително несъответствие“ се определя „онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 250'000 лева за целия проверяван период“. §1, т. 5 от ДР към закона определя „нетните доходи“ като „доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му“. От казаното до тук може да се обобщи, че повод за образуване на производство по ЗОПДНПИ за отнемане на имущество е установяването на разлика, надхвърляща 250'000 лева между наличните имуществени активи и доказаните като законни приходи на проверяваното лице, намалени с обичайните ежедневни разходи на семейството му за проверявания период (до 15 години назад). Повод за образуване на производство по този закон е също така влизането в сила на акт за административно нарушение, от което е възникнала облага на стойност над 150'000 лева към момента на придобиването й и същата не може да бъде отнета по друг ред.
Директорът на съответната териториална дирекция към Комисията образува проверка по ЗОПДНПИ на основание чл. 22, ал. 1 от закона, когато дадено лице бъде привлечено като обвиняем за извършване на някое от следните престъпления по смисъла на Наказателния кодекс (НК): чл. 108а, ал.ал. 1-3 и чл. 109, ал. 3 от НК (терористични действия, набиране и обучаване на лица с такава цел, финансиране на тероризъм, образуване, ръководене или членуване в група, имаща за цел извършването на тероризъм); чл. 116, ал. 1, т.т. 7 и 10 от НК (убийство с користна цел или в изпълнение поръчението на организирана престъпна група); чл. 142 от НК (отвличане или приготовление към извършването му); чл.чл. 155-156, 158а, ал. 2 и чл. 159, ал. 5 от НК (предоставяне на помещения за разврат, склоняване или отвличане на лице за използването му в развратни действия, въвличане на непълнолетни лица в разврат срещу имотни облаги, разпространяване на порнографски материали); чл.чл. 159а-159г и 280 от НК (трафик на хора); чл. 196а от НК (кражба в особено големи размери, представляваща особено тежък случай); чл. 199 от НК (тежките случаи на грабеж); чл.чл. 201-203 от НК (присвояване); чл. 208, ал.ал. 3-5 от НК (несъобщаване на властите за открито съкровище); чл. 209, ал.ал. 1 и 2, чл.чл. 210, 211, 212, ал.ал. 3-5 и чл. 212а от НК (измама); чл.чл. 213а-214 от НК (изнудване или рекет); чл. 215, ал. 2, т.т. 1 и 3 от НК (вещно укривателство в големи размери); чл. 219, ал.ал. 3 и 4, чл. 220, ал. 2 и чл. 225в, ал.ал. 1 и 2 от НК (умишлена безстопанственост или такава, от която са произтекли значителни материални вреди, особено тежки случаи на съзнателно сключени неизгодни сделки, нарушаване на търговски задължения срещу подкуп); чл. 227в, ал. 2 от НК (затрудняване удовлетворяването на кредитори при открито производство по несъстоятелност); чл. 233, ал.ал. 1 и 2, чл. 234, ал. 2, чл.чл. 234а, 234б и 235, ал.ал. 1-5 (незаконен трафик или търговия с оръжие, с изделия и технологии с възможна двойна употреба, с акцизни стоки без бандерол, с отпадъци от цветни или черни метали без разрешение, осъществяване на незаконна външнотърговска дейност или незаконен трафик и търговия с дървен материал); чл.чл. 242-242а от НК (контрабанда или приготовление за извършването й в особено големи размери и при особено тежък случай, или със съучастието на митнически служител, или за пренасяне през граница на наркотични вещества, прекурсори или съоръжения за производство им); чл.чл. 243-246, 248а, ал. 5 и чл.чл. 249-252 от НК (фалшифициране на парични знаци и други платежни инструменти, пускането им в обръщение, приготовление или подбуждане към това, отпускане или получаване на кредит или средства от еврофондове чрез измама, незаконно използване на платежни инструменти, незаконни финансови транзакции или сделки с валутни ценности, извършване по занятие на незаконни банкови, застрахователни или други финансови сделки и платежни услуги); чл.чл. 253, 253а, ал.ал. 1 и 2, чл. 254б, ал. 2, чл.чл. 255-256, 259 и 260, ал. 1 от НК (изпиране на пари, сдружаване или приготовление към това, отклоняване от длъжностно лице на средства от еврофондове, укриване на данъци, източване на бюджетни средства, прикриване на дейности чрез привидни сдружения и фондации, даване на невярна оценка или заключение от лицензиран оценител); чл.чл. 282, 283 и 283а от НК (облагодетелстване на длъжностно лице чрез нарушаване на служебните му задължения или чрез възползване от служебното му положение); чл.чл. 301-305а, 307в и 307г от НК (различните хипотези на подкуп, незаконно повлияване резултатите от спортно състезание срещу облага или посредничество за това); чл. 308, ал.ал. 2 и 3, и чл. 310, ал. 1 от НК (фалшифициране на документи за самоличност, за имуществени права, за квалификация, за правоспособност и други, включително с цел улесняването на терористични действия или с цел придобиване на имотна облага); чл. 321, ал.ал. 1-3 и 6, чл. 321а, ал.ал. 1 и 2 (организиране, ръководене на престъпна група или участие в такава – включително когато групата е въоръжена, с участието на длъжностни лица, създадена с користни цели – включително за сключване на сделки или извличане на облаги чрез насилие и заплахи, или с цел оказване на влияние спрямо властта; сговаряне с други лица за осъществяване на тежки престъпления, такива с цел извличане на имотна облага или такива с цел повлияване на властта); чл. 327, ал.ал. 1-3 от НК (организиране на незаконни хазартни игри или участие в такива); чл. 337, ал.ал. 1-4 и чл. 339, ал. 2 (незаконно производство, преработка, съхраняване, транспортиране или търговия с взривни вещества, оръжия, боеприпаси или пиротехнически изделия, или придобиване по какъвто и да е начин, държане или предаване другиму на такива в големи количества); чл. 346, ал. 2, т. 4 и ал.ал. 3 и 6 (отнемане на моторно превозно средство с цел да бъде върнато срещу облага или оказване на посредничество при връщането му срещу облага, включително когато е направен опит за изнасяне през граница или когато са изменени серийните и регистрационните номера, или е извършено чрез участието на лице, осъществяващо охранителна или застрахователна дейност, или такова от състава на МВР, или представящо се за такова); чл. 354а, ал.ал. 1-4, чл. 354б, ал.ал. 4-6 и чл. 354в, ал.ал. 1-3 от НК (незаконно пренасяне, производство, преработка, придобиване, отпускане или разпространяване на наркотични вещества, техни аналози, прекурсори, съоръжения или материали за производството им, или организиране употребата на такива вещества, или неправомерно предписване от лекар на медикаменти с наркотично съдържание). С този списък от престъпни състави законодателят обхваща ключовите престъпления, които могат да имат като цел или като последица придобиването по незаконен начин на крупни имуществени облаги, или могат да насочат такива облаги към извършването на мащабни престъпни дейности като трафик на хора, наркотици или оръжие, развиване на порнографската или хазартната индустрия, извършването на тероризъм и други. Трябва да се признае, че уредбата по новия ЗОПДНПИ в тази й част е много по-прецизна и точно обхващаща свързаните с незаконно добиване на имущество престъпни състави, отколкото уредбата по отменения ЗОПДИППД.
На основание чл. 22, ал.ал. 2 и 3 от ЗОПДНПИ, проверка може да започне и когато лицето не е било привлечено като обвиняем за някое от изброените по-горе престъпления – поради отказ от образуване на наказателно производство или поради прекратяване на производството при допуснат трансфер на наказателното производство в друга държава, при настъпила смърт на дееца, при изпадане на същия в продължителна невменяемост, при изтичане на предвидената в закона давност за наказателното преследване или поради последвала амнистия. Проверка по ЗОПДНПИ може да започне и когато наказателното производство е временно спряно и лицето не може да бъде привлечено като обвиняем поради изпадане в краткотрайна невменяемост, поради притежаван имунитет или поради неизвестен адрес и невъзможност да бъде намерено. Цитираните хипотези позволяват да се извърши проверка по ЗОПДНПИ независимо от временното спиране или окончателно прекратяване на наказателното производство, и имущество да бъде отнемано въз основа само на съмнение в извършване на престъпления – без реализирането на каквато и да било наказателна отговорност.
Директорът на съответната териториална дирекция към Комисията може да образува производство по ЗОПДНПИ и на основание чл. 24, ал. 1 от закона, когато в Комисията постъпи уведомление от административнонаказващ орган, че „срещу лице[то] има влязъл в сила акт за административно нарушение от естество да създава облага, ако облагата е на стойност над 150'000 лева към момента на придобиването й и не може да бъде отнета по друг ред“ (примерно чрез конфискация). Ал. 3 от цитираната разпоредба задължава държавните и общински органи или длъжностни лица, на които по служба е станало известно придобиването от административно нарушение на облага със стойност над 150'000 лв., ако същата не може да бъде отнета по друг ред, „незабавно да уведомят директора на съответната териториална дирекция и да му изпратят материалите по преписката“. Ал. 4 от същата разпоредба дава право и на гражданите да уведомяват Комисията за горните обстоятелства, а чл. 26 от ЗОПДНПИ забранява да бъдат извършвани проверки по анонимен сигнал. Последното е адекватен завършек на политическите спорове да се допусне ли възможността за извършване на проверки и по анонимни сигнали, които заплашваха да бъде узаконена една очевидна несправедливост.
Чл. 27 от ЗОПДНПИ дава право на Комисията да осъществява проверка в продължение на една година, като срокът може да се удължи еднократно с още шест месеца. На основание ал. 3 от цитираната разпоредба, „проверката обхваща период от 15 години назад, считано от датата на започването й“. §6 от Допълнителните разпоредби към закона изрично допълва, че разпоредбите на закона се прилагат и по отношение на имущество, придобито незаконно преди влизането му в сила. Въпреки, че проверяваният период беше намален от 25 на 15 години, остава в сила основният проблем при доказване законния произход на определено имущество, когато съответните икономически събития са станали факт преди повече от 10 години. Повечето архиви се съхраняват за значително по-кратки периоди и остава открита възможността определени активи да не могат да бъдат оправдани поради правомерно унищожаване на съответната документация. Ако в резултат на това проверявани лица не успеят да докажат правата си и последва отнемане на техни активи, остава съвсем реална опасността българската държава да бъде изправена пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) поради лишаване на засегнатите лица от възможността им да се защитават.
В хода на проверката органите на Комисията събират сведения съгласно чл. 28, т.т. 1-12 от ЗОПДНПИ за: „имуществото, неговото местонахождение, стойността и правното основание за придобиването му; пазарната стойност на имуществото към момента на придобиването; пазарната стойност на имуществото към момента на проверката; преобразуване на имуществото; приходите и разходите за обичайна дейност и извънредните приходи и разходи на юридическото лице; обичайните и извънредните доходи и разходи за издръжка на физическото лице и на членовете на семейството му; платените публичноправни парични задължения към държавата и общините; сделките с имуществото на юридическото лице; сделките с имуществото на проверяваното лице и на членовете на семейството му; пътуванията в чужбина на проверяваното лице и на членовете на семейството му, както и на лицата, които представляват юридическото лице; обезпеченията и тежестите, наложени върху имуществото, както и задълженията, които са поети; други обстоятелства, които имат значение за изясняване произхода на имуществото, начина на придобиването и на преобразуването му“. Същевременно, на основание чл. 29 от ЗОПДНПИ, „Комисията и директорите на териториални дирекции могат да поискат от съда разкриване на банковата тайна, на търговската тайна по чл. 35, ал. 1 от Закона за пазарите на финансови инструменти (ЗПФИ) и сведенията по чл. 133, ал. 2 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК), когато това е необходимо“. Също така, на основание чл. 32 от ЗОПДНПИ, „директорите на териториални дирекции могат да отправят писмено искане до компетентните органи по приходите за разкриване на данъчна и осигурителна информация за проверяваните лица“. Също така, чл. 34, ал. 1 от ЗОПДНПИ дава право органите на Комисията „да искат съдействие и сведения от държавните и общински органи, търговците, кредитните институции, както и от други юридически лица, от нотариуси и съдебни изпълнители“, като ал. 2 от същата разпоредба задължава изброените „да предоставят сведенията в срок до един месец от поискването им, с изключение на тези, които се предоставят по специален ред“. За постигане на целта на закона, органите на Комисията, прокуратурата, Министерство на вътрешните работи (МВР), органите на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), органите по приходите (НАП) и органите на Агенция „Митници“ (АМ) се задължават на основание чл. 30 от ЗОПДНПИ, „съобразно предоставената им компетентност [да] извършват проверка на източниците за придобиване на имуществото“ по ред и в срокове, определени в съвместна инструкция на Комисията, председателя на ДАНС, министъра на вътрешните работи, министъра на финансите и главния прокурор. Всичко това дава възможност на Комисията да прониква изключително дълбоко в имуществения живот на проверяваните лица и да установява детайлно свързаните с него обстоятелства. В зависимост от получените резултати, в едномесечен срок от приключване на проверката директорът на съответната териториална дирекция следва да изготви мотивиран доклад до Комисията, в който да предложи прекратяване на проверката или образуване на производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество.
Когато от извършената проверка бъдат събрани достатъчно данни, от които да се направи обосновано предположение, че проверяваното имущество е незаконно придобито (тоест, когато не бъде доказан законният произход на имуществото), Комисията взема решение на основание чл. 37, ал. 1 от ЗОПДНПИ за внасяне в Окръжния съд на искане за обезпечение на бъдещия иск за отнемане на проверяваното имущество. Ал. 4 от цитираната разпоредба забранява да бъде налагано обезпечение върху несеквестируемите вещи на проверяваното лице, които съгласно чл. 444 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) не подлежат на принудително изпълнение, а така също и върху начислените по отделна аналитична счетоводна сметка парични средства, предназначени за изплащане на трудови възнаграждения и осигурителни вноски на наети от проверяваното лице работници и служители. Съдът от своя страна се произнася незабавно с определение на основание чл. 38, ал. 1 от ЗОПДНПИ, с което допуска или отказва налагането на исканата обезпечителна мярка. Съгласно ал. 2, т.т. 1 и 2 от същата разпоредба, „обезпечение на иска се допуска, когато: без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението за отнемане на имуществото, и искането е подкрепено с достатъчно доказателства, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че лицето притежава или контролира незаконно придобито имущество“. Определението за допускане на обезпечение се изпълнява незабавно и подлежи на обжалване с частна жалба в 7-дневен срок. Въпреки наложените обезпечения, чл. 40, ал. 1 от ЗОПДНПИ допуска въз основа на мотивирана молба от заинтересуваното лице или по искане на Комисията съдът да разреши извършване на плащане или на други разпоредителни действия с възбраненото или запорирано имущество, когато е налице „неотложна необходимост“.
Ключов момент в производството по ЗОПДНПИ е писмената декларация по чл. 57, ал. 1, т.т. 1-7 от закона, която органите на Комисията могат да изискат проверяваното лице да представи в 14-дневен срок (или в едномесечен срок, ако лицето е в чужбина) относно: „притежаваните от него и от членовете на семейството му недвижими имоти и моторни превозни средства, кораби и въздухоплавателни средства, ограничени вещни права върху недвижими имоти, парични влогове, ценни книжа, произведения на изкуството, движими археологически ценности, дялово участие в търговски дружества, вземания, патенти, търговски марки и промишлени образци, както и друго имущество; списък на неговите и на членовете на семейството му банкови сметки в страната и в чужбина; източниците на средства и основанията за придобиване на имуществото и за издръжката на семейството му; сделките с недвижими имоти, движими вещи, дялове и акции в търговски дружества, прехвърляне на предприятие или други търговски или правни сделки с имущество на лицето и на членовете на неговото семейство през проверявания период, както и източниците на средствата за извършването им; задълженията към трети лица; салдо на налични парични средства към началната дата на проверявания период; други обстоятелства, свързани с имуществото на проверяваното лице“. Декларация за посочените обстоятелства може да бъде изискана на основание чл. 58, ал. 2 от ЗОПДНПИ също от наследниците и заветниците на проверяваното лице (ако то е починало); от безвъзмездните приобретатели и от приобретателите, които са знаели или са могли да предполагат, че имуществото е незаконно, или са придобили имуществото с цел да прикрият незаконния му произход или действителни права, свързани с него; от съпруга/съпругата или лицето, с което проверяваното лице има фактическо съжителство; от бившите съпрузи; от роднините по права линия без ограничение, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително; от всяко трето лице, което е придобило имущество за сметка на проверяваното лице, с цел да се избегне неговото отнемане, да се прикрие произходът му или свързани с него действителни права; от лицата, представляващи, управляващи или контролиращи юридически лица, на които проверяваното лице е прехвърлило или е внесло като вноска в капитала имущество, за което съответните лица са знаели или са могли да предположат, че е незаконно.
След налагането на необходимите обезпечителни мерки, Комисията следва да осигури на основание чл. 60 от ЗОПДНПИ възможност на проверяваното лице да участва в производството, като се запознае с всичките материали по случая и получи възможност в едномесечен срок да направи възражения и да представи доказателства. Буди недоумение решението на законодателя срокът за възражения и представяне на доказателства да бъде сведен до един месец, при положение, че доказваните и обосновавани факти и обстоятелства може да са се случвали до 15 години назад във времето, което може да направи снабдяването с все още неунищожени материали особено трудно и бавно. Въпреки това, чл. 61, ал. 1, т.т. 1-6 от закона задължава директора на съответната териториална дирекция след обсъждане на възраженията и събиране на посочените от него доказателства да внесе в едномесечен срок в Комисията мотивиран доклад за „вида и стойността на придобитото имущество; наличието или липсата на значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице; доказателствата за знанието или предположението на третите лица, че имуществото е незаконно придобито; доказателствата за наличието или липсата на тежести или на други обезпечения, наложени върху имуществото; други доказателства, на които се основава искането; окончателно заключение“. Въз основа на този доклад Комисията приема на основание ал. 2, т.т. 1 и 2 от разпоредбата решение за „прекратяване на производството по преписката, ако от събраните доказателства не се установява или не може да се направи обосновано предположение, че имуществото е незаконно придобито [или за] предявяване на иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“.
В случай, че Комисията вземе решение за предявяване на иск, съгласно чл. 62 от ЗОПДНПИ „по реда на този закон се отнема в полза на държавата незаконно придобито имущество“, което съгласно чл. 63, ал. 2, т.т. 1-5 от закона „включва: личното имущество на проверяваното лице; имуществото, придобито общо от двамата съпрузи или от лицата във фактическо съжителство; имуществото на ненавършилите пълнолетие деца; имуществото на съпруга на проверяваното лице, независимо от избрания от съпрузите режим на имуществени отношения; имуществото на лицето, с което проверяваното лице е във фактическо съжителство“. Когато не е възможно да се отнеме конкретното незаконно имущество, на отнемане съгласно чл. 63, ал. 1 от закона подлежи „паричната му равностойност, определена по пазарна цена към момента на предявяване на иска за отнемане“. Още мерки за пресичане възможностите имущество да бъде укрито от Комисията, намираме в чл.чл. 64-68 и 70-72 от ЗОПДНПИ, които обхващат на практика всички правни и фактически връзки, които проверяваното лице би могло да осъществи с цел разместване на имущество или прикриване на действителния му размер, което би могло да затрудни обхващането му от разпоредбите на закона. Съгласно чл. 64 от закона, сделките, извършени с незаконно придобито имущество, са „недействителни по отношение на държавата и даденото по тях подлежи на отнемане, когато са безвъзмездни или макар да са възмездни, третите лица-приобретатели са знаели или са могли да предполагат, че имуществото е незаконно, или са го придобили с цел прикриване на незаконния му произход или на свързаните с него действителни права. Съгласно чл. 65 от закона, „на отнемане подлежи и незаконно придобито имущество, което лицето е прехвърлило през проверявания период на съпруг, на лице, с което се намира във фактическо съжителство, на бивш съпруг, на роднини по права линия без ограничение в степените, на роднини по съребрена линия – до четвърта степен включително, и по сватовство – до втора степен включително“. Съгласно чл. 66, ал.ал. 1-3 от закона, „на отнемане подлежи имущество, което проверяваното лице е прехвърлило или е внесло като непарична или парична вноска в капитала на юридическо лице, ако лицата, които управляват или контролират юридическото лице, са знаели или от обстоятелствата са могли да предположат, че имуществото е незаконно придобито; на отнемане подлежи и незаконно придобито имущество от юридическо лице, което е контролирано от проверяваното лице или свързаните с него лица самостоятелно или съвместно; имуществото се отнема и при правоприемство на юридическото лице“. Съгласно чл. 67 от закона, „на отнемане подлежи и имуществото, което е придобито от трето лице за сметка на проверяваното лице, за да се избегне неговото отнемане или да се прикрие произходът му или действителните права върху него“. Съгласно чл. 68 от закона, „до доказване на противното, за движими вещи и парични средства на проверяваното лице се смятат и тези, намерени у него, в жилището му или в други собствени или наети от него помещения, превозни средства, каси или сейфове“. И накрая, съгласно чл. 71 от закона, „незаконно придобито имущество се отнема и от наследници или заветници до размера на полученото от тях“. Също така, съгласно чл. 70 от закона, „в случаите, когато незаконно придобитото имущество е било частично или изцяло преобразувано в друго имущество, на отнемане подлежи преобразуваното имущество“. Според чл. 72 от закона, „в случай, че имуществото липсва или е отчуждено, се отнема паричната му равностойност“. Във връзка с последното законът предвижда мерки срещу опитите на проверяваното лице да прикрие действителните размери на незаконно придобитото имущество. Съгласно чл. 69, ал 1 от закона, „незаконно придобитото имущество се оценява по действителната му стойност към момента на неговото придобиване или отчуждаване“, като ал. 2 установява правила за имуществена оценка, ако се установи, че цената по документи не е действителна: недвижимите имоти и ограничените вещни права върху тях, ценните книжа, превозните средства и останалите движими вещи и права се оценяват по пазарната им стойност; чуждестранната валута и благородните метали – по централния курс на БНБ; предприятията или дяловите участия в търговски дружества и кооперации – по пазарна стойност, а когато тя не може да бъде определена – по счетоводни данни. < br /> Комисията предявява иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ, в срок до три месеца от налагането на обезпечителните мерки, пред Окръжния съд по постоянния адрес на проверяваното физическо лице, по седалището на юридическото лице или по местонахождението на най-скъпия от проверяваните недвижими имоти. Съгласно чл. 75, ал. 1 от закона, Комисията внася осъдителен иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество срещу проверяваното лице и свързаните с него лица по смисъла на чл.чл. 64-67 и 71 от ЗОПДНПИ, а така също – установителни искове по ал. 2 от цитираната разпоредба срещу трети лица – за установяване на обстоятелството, че имуществото е незаконно придобито и за обявяване недействителността на правни сделки, извършвани с това имущество. Като образува делото, Окръжният съд публикува в „Държавен вестник“ на основание чл. 76, ал. 1 от закона обявление с номера на делото, данни за постъпилото искане, опис на имуществото, указания за срока, в който заинтересуваните лица могат да предявят свои претенции върху имуществото, и дата за първото заседание по делото, която не може да бъде по рано от три месеца след публикуване на обявлението. Съдът заседава в открито заседание, по реда на ГПК. Съгласно чл. 77, ал. 4, т.т. 1-6 от ЗОПДНПИ, Комисията следва да представи „доказателства за: вида и стойността на придобитото през проверявания период имущество; обстоятелствата по чл. 22, 23 и 24 (наказателноправен или административнонаказателен повод за започване на проверка); наличието на значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице; обстоятелствата, че третите лица са знаели или са могли да предполагат, че имуществото е незаконно придобито; други обстоятелства, които имат значение за изясняване произхода на имуществото и начина на придобиването му; наличието на тежести и обезпечения върху имуществото, освен наложените по този закон“. Ключова особеност разкрива ал. 5 от цитираната разпоредба, според която, „когато се изисква доказването да се извърши с писмен документ, не могат да се правят изводи във вреда на ответника, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната“. Въпреки тази положителна стъпка в полза гарантиране правата на проверяваните лица, обаче, остава открит въпросът доколко може да се окачестви като „вина“ обстоятелството, че проверяваното лице умишлено е унищожило документацията за събития от преди 15 години, при положение, че никой нормативен акт не е изисквал съхраняването и за толкова продължителен период. Решението, постановено от Окръжния съд, подлежи на обжалване по общия ред – пред Апелативния съд като въззивна инстанция и пред Върховния касационен съд като касационна инстанция. < br /> Чл. 79 от ЗОПДНПИ допуска възможност страните да сключат спогодба, по силата на която „да се отнеме не по-малко от 75 на сто от имуществото или паричната му равностойност“, която спогодба „се одобрява от съда, ако не противоречи на закона и на добрите нрави“, и „има последиците на влязло в сила решение от деня на одобряването й, и не подлежи на разваляне“. Това дава възможност на проверяваните лица, ако считат, че има основание имуществото им да бъде отнето, да намалят значително съдебните разходи в случай на осъдително произнасяне от страна на съда. < br /> Съществена новост в уредбата по ЗОПДНПИ е управлението на имуществото, върху което са наложени обезпечителни мерки и на това, което в последствие е определено като незаконно и е отнето в полза на държавата. Чл. 81, ал.ал. 1-5 от закона позволяват „имуществото, върху което е наложено обезпечение, (...) да се остави за пазене на проверяваното лице или на лицето, което държи имуществото към момента на налагане на обезпечителните мерки“. По искане на Комисията може да бъде назначен пазач на имуществото. Пазачът, проверяваното лице и лицето, което към момента държи имуществото, имат обичайните задължения по чл.чл. 469-471 от ГПК за пазене на повереното имущество, а така също – задълженията по чл. 82, ал. 1, т.т. 1-5 и ал. 2 от ЗОПДНПИ – да уведомяват Комисията „за всички повреди върху имуществото; за всички производства, засягащи имуществото; за всички действия, свързани с прехвърляне или възникване на права на трети лица върху имуществото, като представи копия от документите, установяващи прехвърлянето или учредяването на правата; за всички действия, свързани с промяна в идентификацията на имота; при опасност от унищожаване или повреждане на имуществото; да осигурява[т] достъп на органите (...) за проверка на състоянието на имуществото“. Съгласно чл. 83, ал.ал. 1-5 от закона, „движимите вещи с историческа стойност се предоставят за съхранение в Националния исторически музей или в друг музей; движимите вещи с научна стойност се предоставят за съхранение в Националната библиотека, в съответния институт на Българската академия на науките или в университетдвижимите вещи от благородни метали, скъпоценни камъни и изделия от тях се предоставят за съхранение в Българската народна банка; движимите вещи с художествена, антикварна или нумизматична стойност се предоставят за съхранение на Министерството на културата; екзотични животни и растения се предоставят на зоологически градини и други институти“. При всички положения разходите за съхраняване на възбранените и запорираните имуществени активи се поемат от Комисията. Чл. 84, ал. 1, т.т. 1 и 2 от ЗОПДНПИ дава основание Комисията да поиска от Съда разрешение за продажбата на движими вещи, които „могат да се обезценят значително през периода на пазене и запазването им е свързано с големи разходи, [или] подлежат на бърза развала“, като събраните суми от продаденото имущество се превеждат съгласно чл. 85 от закона „по специалната банкова сметка на Комисията“. За да се поддържа отчетност и проследимост на възбранените и запорираните от Комисията имуществени активи, на основание чл. 86, ал. 1, т.т. 1-4 от закона, „Комисията води регистър, в който се вписват: лицето, срещу което е образувано производство; имуществото, върху което е наложено обезпечение; данни за собственика и за лицето, което държи имуществото към момента на налагане на обезпечението, както и за пазача на съответното имущество; други данни, които са необходими за индивидуализация на имуществото, върху което е наложено обезпечение“. Съществена особеност разкрива ал. 3 от цитираната разпоредба, според която „разпореждането с имотите или обременяването им с тежести, или поемането на каквито и да е задължения от страна на проверяваното лице, които биха довели до затруднения за удовлетворяването на правата по съдебното решение за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, няма действие по отношение на държавата“. Това означава, че ако проверяваното лице отчужди определен имуществен актив и същият впоследствие бъде определен като незаконно придобит, ще бъде отнет – независимо от основанието за отчуждаването – а ако не може да бъде намерен и иззет, ще бъде отнета неговата реална парична равностойност. < br /> Новост в нормативната уредба е редът за управляване на отнетото в полза на държавата незаконно имущество. Чл. 87, ал. 1 от ЗОПДНПИ постановява създаването на „Междуведомствен съвет за управление на отнетото имущество“. Този съвет съгласно ал. 2 от цитираната разпоредба е „колективен орган, който се състои от заместник-министри, определени от министъра на правосъдието, министъра на финансите, министъра на икономиката, енергетиката и туризма, министъра на труда и социалната политика и министъра на регионалното развитие и благоустройството“, председателства се от заместник-министър на финансите и дейността му се осигурява технически от администрацията при Министерството на финансите (МФ). В тридневен срок от влизане в сила на решенията за отнемане на незаконно имущество в полза на държавата, се изпращат от Комисията до Съвета по реда на чл. 88, ал. 3 от ЗОПДНПИ. Съветът заседава съгласно чл. 89, ал. 2 от закона, най-малко веднъж на два месеца и приема решения с обикновено мнозинство, като на неговите заседания могат да бъдат канени представители на Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ), на организации с идеална цел, на браншови и на професионални организации. Съгласно ал. 1 на същата разпоредба, „Съветът предлага на Министерския съвет да предостави за управление на бюджетни организации и общини за изпълнение на техните функции отнетото по реда на този закон имущество или да възложи продажбата му“. Определеното за продажба имущество се продава съгласно чл. 90, ал. 1 от ЗОПДНПИ, „от Националната агенция за приходите (НАП) по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)“. Съгласно ал. 4 от цитираната разпоредба, „в случаите, когато имущество е предоставено за управление, съответната бюджетна организация или община възстановява на НАП разходите, свързани с управлението, съхранението и организирането на продажбата на това имущество“. С това завършва процесът по пренасочването на отнетото в полза на държавата незаконно имущество. < br /> ЗОПДНПИ дава възможност на Комисията да наложи възбрана или запор върху имуществото на проверяваното лице и да блокира по този начин неговите възможности да извършва финансови операции за един продължителен период. Това ограничение в последствие може да се окаже неоснователно и да отпадне, но за времето на неговото налагане е възможно да настъпят сериозни вреди за проверяваното лице, достигащи до провал на неговия бизнес и разоряване. Последното дава основание критиците на закона да намират в него лост за разправа с политически и икономически противници на управляващото мнозинство. Във връзка с възможността да произтекат вреди за проверяваното лице „от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите и на длъжностните лица по този закон, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им“, чл. 90 от ЗОПДНПИ, предвижда отговорност за засегнатото лице „да предяви иск за обезщетение срещу държавата при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)“. Въпреки този „жест“ от страна на законодателя спрямо засегнатото лице, възможностите за получаване на истинско справедливо обезщетение в случай на злоупотреба с институтите по ЗОПДНПИ остават ограничени. Трябва да отбележим, че актовете на Комисията и действията/бездействията на нейните органи могат да бъдат формално законни и въпреки това да причинят значителни щети. Освен, че отговорността на държавата по ЗОДОВ е под въпрос, дори и да бъде присъдено обезщетение, то рядко би могло да кореспондира с пълния размер на понесените щети например от един блокиран за известен период и по този начин съсипан бизнес. Бъдещето ще покаже доколко дейностите по ЗОПДНПИ ще рефлектират в осъждания на българската държава от ЕСПЧ за нарушаване на основни човешки права и свободи.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Председателят на ВАдвС против предложените промени в Закона за адвокатурата


(20.04.2012) „...Искам да поздравя още веднъж специално всички колеги адвокати за тяхната неуморна борба за право. Тази борба е тежка, но тя е смисълът на нашето съществуване.
Днес е празник, но за българските адвокати е и ден за огромна тревога. Днес стана ясно, че българската адвокатура демонстративно е пренебрегната от Министерския съвет (МС) при изготвянето и приемането на законопроект за изменение на нейния устройствен закон. Дванадесет хиляди носители на единствената конституционно закрепена независима професия, призвана да защитава правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица, бяха игнорирани при работата върху законопроекта, който бе написан в кулоарите на Министерството на правосъдието (МП), без да се ползват професионалният ресурс на адвокатурата и становищата на ВАдвС. В резултат в Народното събрание (НС) ще бъде внесен един некомпетентен и вреден проект за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата (ЗАдв), който е от естество да накърни правата на гражданите и интересите на държавата. Този прецедент драстично противоречи на досегашната практика и традиция в нормотворчеството и е лош атестат за една държава, която би искала да бъде правова.
Казвам това от тази трибуна, не само за да изразя нашия протест, но и с надежда той да бъде чут от народните представители, преди да потърсим помощта на международните институции и преди да се е стигнало до накърняване на обществения интерес.
Казвам го днес, защото съм убедена, че всички юристи в страната трябва да сме обединени от каузата на правото и да я отстояваме. Защото властниците са временни, а правото е вечно. Адвокатурата – също.
Честит празник на всички български юристи!“

Из словото на Даниела Доковска, председател на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), произнесено пред Съюза на юристите в България (СЮБ) по случай Деня на Конституцията и юриста – 16 април

стари архивинови архивиактуални позиции


§ България се поставя под „засилено наблюдение“ за неизпълнени решения на ЕСПЧ


(17.04.2012) Съветът на Европа (СЕ) постави България под „засилено наблюдение“ заради неизпълнени решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Страната ни се класира трета (с 9% от общия брой на докладваните дела) след Турция и Русия – между 47-те страни-членки на СЕ, които са ратифицирали Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и са се обвързали със статута на ЕСПЧ. В десетката след нас се нареждат Украйна, Италия, Молдова, Полша, Румъния, Албания и Гърция. Класацията е част от доклада на Комитета на министрите към СЕ, който обобщава резултатите от приложената за първи път през 2011 г. Процедура за наблюдаване на начина, по който решенията на ЕСПЧ се изпълняват от осъдените държави. Докладват се решения в три категории – под „засилено наблюдение“, под „стандартно наблюдение“ и „изолирани“. Под „засилено наблюдение“ попадат т.н. „пилотни“ решения на Съда, с които се констатира рецидив (властите в страната-членка вече са осъждани за такива нарушения и въпреки това продължават да ги допускат).
През 2011 г. ЕСПЧ е постановил 5 „пилотни“ решения, две от които срещу българската държава (по делото „Димитров и Хамънов“ – заради допуснати забавяния на наказателното правораздаване и по делото „Фингер“ – заради допуснато аналогично забавяне в гражданското правораздаване). Пред Комитета на министрите се цитират още 106 дела на ЕСПЧ, решенията по които все още не са изпълнени от българските власти. По други 26 дела са постановени решения срещу прекомерната употреба на оръжие от органите на МВР при задържане, по 18 дела са постановени решения срещу лоши условия в българските затвори, по 10 дела са произнесени решения срещу липсата на възможност за правна защита при експулсиране на чужденци от българска територия и по 4 дела са постановени решения за липсата на достатъчно гаранции за защита на гражданските права при употреба на специални разузнавателни средства (СРС). На „засилено наблюдение“ се подлага също изпълнението на решения, изискващи промени в българското законодателство и структурни промени в съдебната система.
Съгласно съдебната статистика на ЕСПЧ, българската държава през последните години постоянно се класира в „челната десетка“ на държавите с най-голям брой осъждания за нарушени основни човешки права. Сега, след като беше огласена и статистиката на Комитета на министрите, става ясно, че страната ни заема „водещо“ място и в класацията по неизпълнени или бавно изпълнени присъди. Най-често допусканото нарушение от българските власти е забавеното изплащане на присъдени обезщетения. Така например, през 2011 г. по 81 дела въобще не е изплатено следващото се обезщетение, а по 77 са извършени със закъснение. Така страната ни се нарежда на 6-то място в европейската класация за забавяне на изпълненията – след Турция, Полша, Русия, Украйна и Италия.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Младежи“ по новия Закон за младежта са лицата между 15 и 29-годишна възраст


(06.04.2012) Вчера Народното събрание (НС) прие внесения от Министерски съвет (МС) проект на Закон за младежта (ЗМ). Законопроектът влезе в НС заедно със сходни проекти от АТАКА и от Коалиция за България – съответно на Закон за подпомагане и развитие на младежта, и Закон за Националната политика за младежта. До този момент понятието „младеж“ не е било нормативно уреждано и оставаше непознато за българското право, което препятстваше и формулирането на адекватни държавни политики в тази област.
Съгласно чл. 1 от новоприетия ЗМ, „този закон определя основните принципи, управлението и финансирането на дейностите, осъществявани в изпълнение на държавната политика за младежта“. Чл. 2 доразвива мисълта и определя, че „държавната политика за младежта е целенасочена и последователна дейност на държавата, общините, младежките организации и обществото, която има за цел създаването на благоприятни условия за пълноценно личностно развитие на младежите и участието им в обществения и икономическия живот, както и приобщаването им в управлението на местно, областно и национално ниво чрез дейности, насърчаващи развитието на младежите в страната“. Тъй като до този момент цялостна „държавна политика за младежта“ не е развивана, цитираните разпоредби тепърва ще трябва да се запълват със съдържание.
Ключови понятия от ЗМ са тези за „младеж“, „младежки работник“ и „младежка организация“. Съгласно §1 от Допълнителните разпоредби на ЗМ, „по смисъла на закона „младежи“ са лица на възраст от 15 до 29 години“. Чл. 32 от ЗМ определя като „младежки работник“ лице, което е пълнолетно и „е преминало специално обучение за работа с младежи и/ли е придобило професионален опит за работа с младежи и изпълнение на младежки дейности“. Съгласно чл. 33 от ЗМ, „младежкият работник подпомага дейността на младежките организации, като анализира, планира, организира, наблюдава и оценява младежката политика въз основа на индивидуален подход и оценка на конкретните потребности на младежите“. Чл. 19, ал. 1 от ЗМ определя като „младежка организация“ всяко „доброволно сдружение на лица, от които не по-малко от 70 на сто са на възраст от 15 до 29 години, за осъществяване на младежки дейности“. Законът разрешава в такива организации да членуват и непълнолетни младежи (до 18-годишна възраст), с изричното съгласие на техните родители (законни представители). По правна организация младежките организации могат да бъдат юридически лица с нестопанска цел (сдружения или фондации по ЗЮЛНЦ) или организационни младежки структури по смисъла на специални закони. Въвежда се и критерий за „национално представителна младежка организация“ – съгласно чл. 22 от ЗМ такава е „младежка организация, която има членове не по-малко от 900 физически лица и извършва дейност на територията на не по-малко от 30 на сто от общините в страната“. Предвижда се възможност национално представителните младежки организации да бъдат вписвани по свое искане в публично достъпния Списък на национално представителните младежки организации при министъра на образованието, младежта и науката, и по този начин да получат правото да участват във формулирането на националната политика за младежта. Пак при министъра на образованието, младежта и науката се предвижда да бъде създадена и поддържана Национална информационна система за младежта (НИСМ), чрез която съгласно чл. 44, ал. 1 от ЗМ ще се осигурява „актуална информация за потребностите на младежта в страната, както и за планирането, наблюдението, управлението и оценката на политиките за младежта на национално, областно и общинско ниво“. По-конкретно, съгласно ал. 2, т.т. 1-5 от цитираната разпоредба, НИСМ ще „съдържа: база данни за младежките организации в страната; списък на национално представителните младежки организации; изследвания за състоянието на младежта, анализи и оценки за провеждането на политиките за младежта на национално, областно и общинско ниво; национални и европейски документи, свързани с осъществяване на политиката за младежта; актуална информация за възможностите за финансиране на младежки дейности“. Ал. 3 от същата разпоредба предвижда НИСМ да бъде общодостъпна чрез internet-страницата на Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН).
Друга група ключови понятия по ЗМ са „младежка дейност“ и „младежка доброволческа дейност“. Чл. 17 от ЗМ определя „младежката дейност“ като „организирана дейност или инициатива, чиято цел е да представя, защитава и развива интересите и потребностите на младежта“. Във връзка с младежката дейност чл. 18, ал. 1, т.т. 1-5 от ЗМ задължава държавата и общините да „насърчават и подпомагат осъществяването на дейности и услуги за младежта, които се изразяват в: информационни и консултантски услуги в подкрепа на личностното, общественото и кариерното развитие на младежта; дейности, насочени към подкрепа на младежите за успешната им трудова и житейска реализация; дейности за организиране на свободното време; насърчаване на неформалното обучение за разширяване на знанията, опита и уменията на младежите за приобщаването им към ценностите на гражданското общество, науката, културата, изкуството, предприемачеството, здравословния начин на живот, безопасността на движение по пътищата и за предотвратяване на противообществените прояви на младежите; дейности в подкрепа на младежкото доброволчество“. В тази връзка чл. 35 от ЗМ определя като „младежка доброволческа дейност“ всяка „общественополезна дейност, извършвана безвъзмездно от младежи на територията на Република България или в друга държава по програми и инициативи в сферата на социални, младежки, спортни и други общественозначими дейности“. Младежката доброволческа дейност се полага съгласно чл. 37, т. 1-5 от ЗМ въз основа на „свободен избор; безвъзмездност; лична отговорност; равнопоставеност; зачитане на живота, здравето и достойнството на доброволеца“. Непълнолетните младежи могат да полагат младежка доброволческа дейност само с писмено съгласие на техните родители (законни представители) и под контрола на квалифициран пълнолетен ръководител. Чл. 36 от ЗМ задължава държавата и общините да „насърчават младежките доброволчески дейности чрез национални и общински програми за младежта“.
Третата важна група от въпроси, нормативно уредени от ЗМ, е свързана с формирането на национална политика за младежта и провеждането на същата по места. Съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗМ, „Народното събрание приема Национална стратегия за младежта по предложение на Министерския съвет“. Съгласно ал. 3 от цитираната разпоредба, „Министерският съвет внася в Народното събрание стратегията по ал. 1 по предложение на министъра на образованието, младежта и науката“. Ал.ал. 4 и 5 конкретизират, че „Националната стратегия за младежта определя дългосрочните цели и приоритети на държавната политика за младежта на Република България за срок 10 години“ и съответно „Националната стратегия за младежта съдържа: анализ на предизвикателствата пред политиката за младежта; основните и специфичните цели и приоритети на държавната политика за младежта; дейности за постигане целите на стратегията; действия по наблюдение, оценка и актуализация на стратегията“. Ал. 1 от ЗМ обобщава казаното до тук, като посочва, че „държавната политика за младежта се провежда от Министерския съвет чрез министъра на образованието, младежта и науката, и в съответствие с Националната стратегия за младежта“. По-нататък, съгласно чл. 6 от ЗМ и „в изпълнение на Националната стратегия за младежта, Министерският съвет приема ежегодно до 31.март Годишен план за изпълнение на Националната стратегия за младежта, по предложение на министъра на образованието, младежта и науката“ и въз основа на събраната и обобщена информация за дейности и инициативи в сферата на младежта от съответните централни и териториални органи на изпълнителната власт. За изпълнението на приетата Национална стратегия за младежта, съгласно чл. 7 от ЗМ, „министерският съвет приема национални програми за младежта по предложение на министъра на образованието, младежта и науката“. Министърът от своя страна и на осн. чл. 8, ал. 1 от ЗМ, „осъществява контрол върху изпълнението на националните програми за младежта“. Ал. 2 на чл. 8 от ЗМ пояснява, че „финансовите средства за изпълнение на националните програми за младежта се планират ежегодно със закона за държавния бюджет за съответната година“, а ал. 3 допълва, че „условията и редът за финансиране на проекти по национални програми за младежта се определят с Наредба на министъра на образованието, младежта и науката, съгласувано с министъра на финансите“. §4 от Допълнителните разпоредби към закона задължава министъра да издаде цитираната наредба в двумесечен срок от влизане на ЗМ в сила.
Чл. 10, ал. 1 от ЗМ въвежда изискване „при провеждане на държавната политика за младежта министърът на образованието, младежта и науката [да] се подпомага от Национален консултативен съвет за младежта“. Ал. 2, т.т. 1-3 от цитираната разпоредба изясняват функциите на Националния консултативен съвет за младежта – да „дава становища по проекти на нормативни актове и стратегически документи, които се отнасят до политиката за младежта; [да] предлага мерки за постигане целите на държавната политика за младежта; [да] обсъжда и други въпроси, свързани с провеждането на политиката за младежта“. Съгласно ал.ал. 3 и 5 от същата разпоредба, националния консултативен орган се председателства от министъра на образованието, младежта и науката, и включва в състава си по един заместник-министър на образованието, младежта и науката, на икономика, енергетиката и туризма, на труда и социалната политика, на здравеопазването, на културата, на вътрешните работи, на правосъдието, на регионалното развитие и благоустройството, на финансите, на физическото възпитание и спорта; един заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето; един представител на Националното сдружение на общините в Република България; един представител на Националното представителство на студентските съвети; и по един представител от всяка национално представителна младежка организация. На заседанията на Националния консултативен съвет за младежта може да присъстват поканени експерти в областта на младежката политика, а самите заседания следва да се провеждат съгласно утвърден от министъра на образованието, младежта и науката Правилник за дейността на съвета. §4 от Допълнителните разпоредби на закона задължава министъра да издаде цитирания правилник.
ЗМ предвижда разпоредби и за свеждане на формулираната национална политика за младежта на регионално и на местно ниво. Така например, съгласно чл. 13, т.т. 1-3 от ЗМ, „областните управители осигуряват провеждането на държавната политиката за младежта на територията на съответната област, като: работят в тясно сътрудничество с МОМН и с младежките организации, регистрирани на територията на съответната област, когато се разглеждат въпроси, свързани с младежката политика; анализират състоянието на младежта в областта и формулират приоритетите и специфичните цели и мерки за развитие на регионалната политика за младежта; утвърждават и координират областните годишни планове за младежта“. Съгласно чл. 14, ал. 1, „областният управител обобщава общинските планове за младежта за съответната област“, като съгласно ал. 2 от цитираната разпоредба „областният план за младежта определя целите и приоритетите на регионалната политика за младежта в съответствие с Националната стратегия за младежта“. Аналогично, съгласно чл. 15, ал.ал. 1-2 от ЗМ, „кметовете на общини отговарят за провеждането на общинската политика за младежта в съответствие с държавната политика за младежта“, като „кметовете на общини работят в тясно сътрудничество с МОМН, с областните управители и с младежките организации, когато се разглеждат въпроси, свързани с политиката за младежта“. Ал. 6 от цитираната разпоредба дава възможност „при провеждане на общинската политика за младежта кметовете на общини (...) да се подпомагат от Общински консултативни съвети по въпросите за младежта, създадени с решение на общинския съвет“. Чл. 16, ал.ал. 1-2 от ЗМ доразвива тази идея, като постановява, че „общинският план за младежта се приема от общинския съвет по предложение на кмета на общината след съгласуване с Общинския консултативен съвет по въпросите за младежта, където такъв е създаден“, съответно „общинският план за младежта определя целите и приоритетите на общинската политика за младежта, както и финансовите ресурси за неговата реализация в съответствие с Националната стратегия за младежта“.
Цитираната нормативна уредба е решителен напредък в отношението на държавната власт към младежта и може да способства за реално насърчаване на младите хора и привличането им към гражданска активност. Уредбата на така наречения Национален консултативен съвет за младежта може да способства за прякото участие на младите хора (чрез т.н. национално представителни младежки организации) в обсъжданията на младежки политики, което е респектираща възможност. Подобно на други съвещателни органи обаче, Националният консултативен съвет може много лесно да бъде бламиран и лишен от истинско съдържание, ако липсва политическа воля за вслушване в мненията, които евентуално ще се споделят от младите хора. Правилникът за дейността на съвета, който се очаква да бъде утвърден от министъра на образованието, младежта и науката, ще предопредели доколко този консултативен орган ще заработи наистина и ще предизвика диалог между младежите и властта. Ключова стъпка на изпълнителната власт по отношение на младежката политика е и Наредбата за условията и реда за финансиране на проекти по националните програми за младежта, която ЗМ изисква да бъде издадена от министъра на образованието, младежта и науката, съгласувано с министъра на финансите. Очертаването на конкретни критерии и възможности за достъп до финансиране ще предопредели доколко средствата от бюджета ще се превръщат в истински младежки инициативи или просто ще се провалят. Също така, възможностите за младежка дейност на областно и на общинско ниво доразвиват цялостната уредба от законодателна гледна точка, но връчват цялата по-нататъшна отговорност в ръцете на регионалната и местна администрация. И разбира се – не на последно място – самите младежи получават чрез ЗМ конкретно правно основание да формулират политики и да настояват за тях, и само от тях зависи степента, в която ще си отвоюват правото да бъдат наричани истински членове на гражданското общество и носители на промяната в собствената им страна.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Конституционният съд няма да „крие“ секретни сътрудници на Държавна сигурност


(02.04.2012) Със свое Решение №4 от 26.03.2012 г. по Конституционно дело №14/2011 г., Конституционният съд (КС) отхвърли искането на тричленен състав от Върховния административен съд (ВАС) да се установи противоконституционност на т. 3 от чл. 25 в Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (ЗДРДОПБГДСРСБНА). Цитираната разпоредба указва на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (Комисията) да огласява принадлежност към специалните служби на социалистическия режим по отношение на лица, за които не са налице написани или подписани от самите тях документи, но са налични „документи от ръководилия го щатен или нещатен служител, както и наличие на данни за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки), протоколите за унищожаване или други информационни носители“. Тъкмо този текст атакува тричленният съдебен състав от ВАС – независимо от трайно установената съдебна практика във връзка с дейността на Комисията.
Вносителите на искането се позовават на Решение №10 от 22.09.1997 г. по к.д. №14/1997 г., с което КС обяви за противоконституционен §1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) към Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (отм.), с мотива, че качеството на едно лице като „сътрудник“ следва да се определя само въз основа на „безспорни доказателства за съзнателно предоставяна информация на органите на бившата Държавна сигурност“. Вносителите поддържат, че документите от ръководещия офицер, данните за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки) и протоколите за унищожаване на досиетата или други информационни носители – тъй като не изхождат пряко от лицето или не съдържат негов подпис – се лишават от възможността да послужат като „безспорно доказателство за съзнателно предоставяна информация“. Вносителите се позовават на възможността органите на ДС да са злоупотребили със своите правомощия, изготвяйки документи за лица, които в действителност не са сътрудничили. Вносителите също така поддържат, че атакуваната норма от сега действащия закон възпроизвежда отменена от КС норма, което е недопустимо.
С определения от 02.02.2012 г. и от 09.02.2012 г., КС допусна искането за разглеждане по същество и конституира като заинтересувани страни Комисията, президента, Народното събрание (НС), Министерския съвет (МС), министъра на вътрешните работи, Върховния административен съд (ВАС), главния прокурор, Българския хелзинкски комитет (БХК) и Фондация „Програма Достъп до информация“. Становища по делото депозираха МС, министърът на вътрешните работи, Комисията, БХК и Фондация „Програма Достъп до информация“.
Докато мотивира своето решение, КС напомня, че „ЗДРДОПБГДСРСБНА е израз на консенсусната воля на всички парламентарно представени политически партии в 40-ото Народно събрание да се постигне в максимална степен отварянето на всички документи и оповестяване на принадлежността на всички лица, заемали и заемащи публични длъжности или извършвали и извършващи публични дейности по смисъла на този закон (чл. 3, ал.ал. 1 и 2). Законът е приет в отговор на препоръките в Декларацията на Пленарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от 08.07.1997 г., в Резолюция 1096 (1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи и в Препоръка R/2000/13 на Комитета на министрите към страните-членки относно Европейската политика за достъп до архивите, приета от Комитета на министрите на 31.10.2000 г.“
КС прави преглед на предмета на ЗДРДОПБГДСРСБНА, където е уреден редът за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на Държавна сигурност (ДС) и на разузнавателните служби при Българската народна армия (БНА) за периода от 09.09.1944 г. до 16.07.1991 г., както и за обявяване на принадлежност на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности, към органите по чл. 1, ал. 1 от закона. Принадлежността се установява съгласно чл. 24 от закона при наличието на дейност като щатен или нещатен служител, или като секретен сътрудник на органите по чл. 1., което се установява въз основа на документи от информационните фондове, които са различни за щатен служител, за нещатен служител и за секретен сътрудник. Тези документи са посочени в чл. 25, т.т. 1, 2 и 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА. Чл. 25, т. 3 от закона (атакуваният от вносителите текст) указва, че принадлежността на секретни сътрудници се установява освен с документи, собственоръчно написани или подписани от него, също с намиращите се в информационните фондове „документи от ръководилия го щатен или нещатен служител, както и [от] наличие на данни за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки), протоколите за унищожаване или други информационни носители“.
КС цитира Решение на НС от от 21.10.1994 г., според което „сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13.10.1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на т.т. 19 и 20 от Списъка на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България. За разлика от ЗДДБДСБРУГЩ от 1997 г., философията на ЗДРДОПБГДСРСБНА – видно от съдържанието му от мотивите и от изказванията по време на приемането му – е да се отворят посочените документи на ДС и на разузнавателните служби при БНА, и да се обяви принадлежност към посочените служби на всички лица по чл. 3 от закона (...)“. Цитираното решение е аргумент срещу становищата на част от заинтересуваните лица, според които принадлежността към бившите специални служби съставлява класифицирана информация и не следва да се огласява.
На следващо място, КС отхвърля и становищата, навеждащи аргументи за огласяването на принадлежност като посегателство срещу достойнството и доброто име на лицата по чл. 3 от закона: „Законът предвижда обявяване на принадлежност на лицата по чл. 3 към ДС и разузнавателните служби при БНА, а не на реалната конкретна дейност на тези лица в полза на посочените служби. Това е видно от наименованието на закона и от предмета на регулиране (чл. 1, ал.ал. 1 и 2), от правомощията на Комисията (чл. 9, т. 2), от предмета на доказване (чл. 24), от задължителното установяване на принадлежност към органите или от установяване в рамките на предварителна проверка (чл. 26, ал. 1 и чл. 27, ал. 1), от съдържанието на решението на Комисията (чл. 29, ал. 1). Законодателят използва понятието „принадлежност“, което означава качество на някой да бъде част от състава на нещо. Той не възлага на Комисията правомощие да прави оценка на лицата, за които установява принадлежност при извършената проверка по наличните документи. Комисията не извършва оценъчна дейност кое от лицата е работило в полза на националната сигурност, в борбата против тероризма и пр., или кое е извършвало дейност по доставяне на друг вид сведения“.
Според застъпените от КС виждания, „правото да се търси, получава и разпространява информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията принадлежи на всички физически и юридически лица, и защитава интереса им да бъдат информирани. То се отнася и за печата, и за другите средства за масова информация. От друга страна, чл. 41, ал. 2 от Конституцията гарантира на гражданите достъп до информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес. Това право [конституционното право за получаване на информация] не е абсолютно, както не е такова и конституционното право на защита на личните данни по чл. 32 от основния закон. Посочените две основни права в случая са в колизия, но тъй като не са абсолютни, те могат да бъдат ограничавани при спазване принципа на пропорционалността. Допустимото от Конституцията ограничаване със закон на личните права на гражданите трябва да е в предели, които им осигуряват упражняване на конституционното право по чл. 41, ал. 1 да получават информация. Правото на информация на отделните граждани е изключително важно, за да могат те да осъществяват информиран избор. Същевременно и това основно право не е абсолютно, и може да бъде ограничавано в случаите на чл. 41, ал.ал. 1 и 2 от Конституцията – то не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, а информацията по ал. 2 не трябва да е държавна или друга защитена от закона тайна или да засяга чужди права“.
Така мотивиран, КС достига до заключение, че разпоредбата на чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА в оспорената й част не е противоконституционна, защото не противоречи на конституционни принципи или на конкретни разпоредби на основния закон. Според Съда атакуваната разпоредба „не противоречи на Конституцията да се установява принадлежност на лица към определена общност, орган, държавно учреждение, организация и пр., освен в случаите, когато се застрашава националната сигурност. Не е противоконституционно и принадлежността да се установява от определен орган по законово регламентиран ред, въз основа на различни по вид документи като източник на информация. Законодателят е преценил да уреди в закон проверката за принадлежност към ДС и разузнавателните служби при БНА на лицата, заемащи определени длъжности или изпълняващи определени дейности. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган“.
След като обосновава конституционосъобразността на едно огласяване на принадлежност към специалните служби, КС обръща внимание на възможностите за доказване на принадлежността. КС споделя разберането, че „законодателят разполага със законодателна целесъобразност не само да предостави достъп до документите на бившата ДС и разузнавателните служби към БНА, но е свободен и в избора на допустимите доказателства. В рамките на законодателната целесъобразност парламентът е преценил, предвид унищожаването на голяма част от личните и работните дела на секретните сътрудници, че принадлежност към посочените органи може да се установява с всякакви по вид документи от архивите им при осигуряване на гаранции за правата на засегнатите лица. Съгласно §1, т. 1 от ДР към ЗДРДОПБГДСРСБНА, „документ“ е всяка записана информация, независимо от материалния й носител, включително информацията в автоматизирани и комплексни информационни системи и бази данни. (...) Идеята на законодателя е до оспорените документи да се пристъпи, когато личните и работни дела и съдържащите се в тях собственоръчно написани от секретния сътрудник документи са унищожени, тъй като е общоизвестен фактът на унищожаване на досиета на част от секретните сътрудници“.
По-нататък КС обосновава своята позиция с правото на равно третиране по отношение на гражданите, за които са налице изхождащи или подписани от тях документи с тези, за които са налице само косвените документи по чл. 25, т. 3 от закона: „с включване на оспорените документи сред доказателствата за установяване на принадлежност законодателят цели да избегне неравното третиране на гражданите, които са сътрудничили на ДС и разузнавателните служби при БНА, и да не бъдат поставени в привилегировано положение лицата, чиито документи по различни причини са унищожени. Следва да се отчете и обстоятелството, че не винаги е искано писмено обещание (декларация) за сътрудничество при вербуване на секретните сътрудници или декларация за неразгласяване на връзките и работата с органите на ДС при изключването им. Съгласно чл.чл. 18 и 34 от приетата като доказателство Заповед №3900/11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи, такива са вземани от агентите в отделни случаи по целесъобразност“.
Конституционният съд се спира и на въпросите, свързани с качеството на лицата, чиято принадлежност предстои на огласяване. „Обявяването на принадлежност към органите на ДС и разузнавателните служби на БНА не се извършва за всички граждани, сътрудничили на тези органи. Законът предвижда това само по отношение на лицата, които заемат или са заемали изброените публични длъжности, или извършват или са извършвали посочените публични дейности. Засегнати от посегателството върху правото на защита на личните данни са само лицата, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от закона, защото „държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица“. (...) Поначало защитата на личните данни на лицата по чл. 3 от закона е много по-занижена в сравнение със защитата на останалите граждани. Примери за това са ежегодното оповестяване в специален регистър на данни за доходите, имуществото, влоговете и вземанията им или деклариране на други защитени данни с оглед установяване конфликт на интереси“. По-нататък в своите мотиви КС отбелязва, че „всички граждани, заемащи публични длъжности или изпълняващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, с принадлежност към специалните служби, трябва да бъдат третирани по еднакъв начин. Това означава, че трябва да бъде обявена принадлежност както на гражданите с налични досиета, така и на тези с унищожени досиета. Еднакво трябва да бъде отношението към всички подлежащи на обявяване лица с доказана принадлежност – тези, чиято принадлежност вече е обявена, и лицата, на които предстои да бъде обявена. Като промяна на обстоятелствата следва да се отчете и наличието на съдебен контрол повече от пет години и непротиворечивата практика на ВАС“.
По-нататък КС разсъждава върху статута на Комисията и механизмите за нейното функциониране. Според констатациите на КС, „в ЗДРДОПБГДСРСБНА са създадени достатъчно гаранции за защита правото на чест и достойнство и правото на защита на личните данни на засегнатите лица. На първо място, установяването на принадлежност и нейното обявяване се извършва от Комисия, която е независим държавен орган. (...) Установяването на принадлежност се извършва от Комисията в централизиран архив с документи на органите по чл. 1 от закона, като за целта органите по чл. 16 са длъжни да окомплектоват и предадат на Комисията архивните дела и справочния апарат (чл. 17). По този начин се избягва възможността за укриване или подправяне на документи и се създават гаранции за по-пълно и всестранно проучване, съпоставяне и анализиране на информацията. Съхраняваните в централизирания архив на Комисията документи, въз основа на които се установява принадлежност на лицата към специалните служби, са публични. (...) Процедурата, по която действа Комисията, е детайлно регламентирана на законово ниво, а не с подзаконови нормативни актове. Предвидена е специална гаранция за защита правата на засегнатите лица, на които имената и псевдонимите са включени в справочните картотеки или регистрационните дневници на съответните служби и обявяването на принадлежност е извършено на основание тези документи. Съгласно чл. 29, ал. 3 от закона, лицата се разкриват от Комисията, но с изричното отбелязване, че липсват други данни по чл. 25, т. 3. (...) Лицата с установена принадлежност имат и правото да се запознаят с документите, съдържащи се в личните и работните им дела (чл. 31, ал. 8). На последно място лицата с установена принадлежност имат право на съдебна защита, поради което КС не споделя доводите в искането за нарушено право на защита. За разлика от приетия през 1997 г. ЗДДБДСБРУГЩ (отм.), в който не е предвидено обжалване пред съд за решенията на Комисията по чл. 4, ал. 1, а само подаване на възражения от лицата пред самата Комисия (чл. 4, ал. 3), сега действащият ЗДРДОПБГДСРСБНА изрично трикратно предвижда възможността решенията на Комисията да могат да се обжалват от проверяваното лице по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК)“.
Според КС, „възможностите за злоупотреби при съставяне на документите на бившата ДС са били ограничени от нормативната уредба на дейността й, видно от приетите като доказателства по делото Заповед №3900 от 11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи и Инструкция за оперативния отчет на ДС №І-20/20.01.1978 г. на МВР. Съгласно тях за секретните сътрудници е създаван оперативен отчет, образувани са лично и работно дело, а за делата им е воден общ регистър, в който регистрирането става по установения ред, като секретните сътрудници са имали индивидуални регистрационни номера, които не се повтарят. За всички секретни сътрудници е воден централизиран отчет, а за организирането му са водени справочни картотеки №№4 и 5, и статистическа картотека №6 при спазване на съответните правила. В много случаи резултатите от срещата са били отразявани в рапорт от оперативния работник, когато съобщените данни не са имали оперативна стойност и секретните сътрудници не са изготвяли писмени сведения (чл. 26 от Заповедта). Използването на предвидените в закона оспорени документи в случаите на унищожени лични и работни дела не засяга правото на защита на лицата, за които е обявена принадлежност към органите по чл. 1 и не нарушава Конституцията, тъй като въпросът се свежда до правилното организиране на съдебната защита. За лицата с неправомерно установена принадлежност към специалните служби съществува и възможността за защита в съответствие с изискването на чл. 7 от Конституцията по исков ред, по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). За тези лица съществува и възможността за защита по чл. 148, ал. 2 във връзка с чл. 161 от Наказателния кодекс (НК). По изложените съображения Съдът преценява, че правото на защита на лицата, за които е установена принадлежност към органите по чл. 1 от закона, не е нарушено, поради което и разпоредбата на чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА в оспорената част не противоречи на чл.чл. 56 и 57 от Конституцията“.
Ключов аспект от мотивите на КС е начинът, по който Съдът третира постановените по-рано от него самия конституционни решения по сходни дела. Съдът констатира, че „при разглеждане на делата пред ВАС по повод обжалване решенията на Комисията, страните непрекъснато се позовават на решение №10 от 22.09.1997 г. по к.д. №14/1997 г. КС е длъжен да отбележи, че сезиращ субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията не са страните по делата, както се поддържа в искането, а съдебните състави на ВКС или ВАС. До сезиране на КС в тази хипотеза следва да се стигне, когато съдебният състав при разглеждане на конкретно дело констатира по свое вътрешно убеждение несъответствие между приложимия по делото закон или отделна негова част и Конституцията. Видно от становищата на две от заинтересуваните страни, практиката на ВАС по всички разгледани дела с предмет ЗДРДОПБГДСРСБНА е непротиворечива, като жалбите на лицата с установена принадлежност са отхвърлени. С решението на КС по к.д. №14/1997 г. е обявен за противоконституционен §1, т. 3 от ДР на ЗДДБДС (отм.), съдържащ легално определение на понятието „картотекирани сътрудници“ – „български граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационните дневници на бившата Държавна сигурност“. Решението е изпълнено, като обявената за противоконституционна разпоредба не е прилагана до отмяната на закона, извършена с §37 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ). В настоящото производство се оспорват част от документите за установяване на принадлежност, посочени в чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА. Между тях са данните за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки), с които се установява принадлежност на български граждани, оказвали негласна помощ на органите по чл. 1 в качеството на резиденти, агенти, съдържатели на явочни квартири, съдържатели на секретни (конспиративни) квартири, осведомители, доверени лица и информатори (§1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на закона). При направения сравнителен анализ Съдът намира, че предмет на настоящото дело е проверка на конституционосъобразност на част от действащата разпоредба на чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, която е с ново съдържание и нова правна логика, поради което не е идентична с обявената за противоконституционна разпоредба на §1, т. 3 от ДР на ЗДДБДСБРУГЩ (отм.). Липсва идентичност, защото става въпрос за разпоредби в два различни закона с различно съдържание. Независимо от липсата на идентичност между §1, т. 3 от ДР на ЗДДБДСБРУГЩ (отм.) и чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА, КС отчита, че между тях има частично смислово съвпадане, доколкото като краен резултат и в двата случая принадлежност към бившата ДС е могло и може да се установява чрез данни от регистрационните дневници и справочната картотека на същата. В случая не може да се приложи чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционен съд (ЗКС), който не допуска да се прави ново искане по въпрос, по който КС се е произнесъл с решение или с определение за недопустимост на искането, защото по конституционосъобразността на чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА Съдът не е бил сезиран и не се е произнасял. Поради това се поставя въпросът, залегналите правни преценки в мотивите на решение №10 от 1997 г. по к.д. №14/1997 г. задължителни ли са при разглеждане на настоящото дело. Решенията на КС са задължителни съгласно чл. 14, ал. 6 от ЗКС за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Правната им сила има и времеви граници и приключва, ако релевантни за решението фактически състави претърпят промени спрямо момента на произнасяне на решението. КС, след като е произнесъл решението си, не може да го отмени или не може да възприема за действаща законова разпоредба, която е обявил за противоконституционна. КС обаче не е обвързан „завинаги“ от своите правни разбирания. Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде „отворено“ и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост, КС може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на Конституционния съд. КС констатира, че настоящият спор е по действието на нов, а не по стария отменен закон, по който има произнасяне на Съда. По прилагането на този закон е натрупана значителна практика както в правоприлагащите органи, така и в правораздаването“. С тази позиция КС оправдава възможността в един по-късен етап на пръв поглед сходни въпроси да бъдат решени различно – съобразно актуалната правна, обществена и политическа обстановка. Това лишава вносителите на искането от основния им аргумент – схващането, че щом веднъж КС е обявил за противоконституционна разпоредба, позволяваща да бъде огласявана принадлежност на лица без от тях да изхождат пряко уличаващи ги документи, ще продължава да прави това и във всеки следващ случай.
Въз основа на така представените съображения, „КС отхвърля искането на тричленен състав на ВАС за установяване на противоконституционност на чл. 25, т. 3 от ЗДРДОПБГДСРСБНА в частта „документи от ръководилия го щатен или нещатен служител, както и наличие на данни за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки), протоколите за унищожаване или други информационни носители“. С това се слага край на въпроса за конституционосъобразност на обявяването на принадлежност към бившите специални служби при отсъствие на документ, изходящ лично от лицето или подписан от него. Следователно, въз основа на съставяните от офицерите в Държавна сигурност регистрационни дневници и картотеки, и отразяваните в тях данни, Комисията ще може да продължи огласяването на принадлежност относно секретни сътрудници на бившите специални служби, за които няма никакви други останали следи след унищожаването на техните досиета към 90-те години на миналия век.
Конституционното решение може да се прегледа тук:
http://constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=1608

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Не е „престъпление от омраза“ цитирането на престъпления, извършени от цигани


(28.03.2012) Прокурор Николай Христов от Софийската градска прокуратура (СГП) отказа да образува наказателно производство срещу Волен Сидеров по сигнала на 22-ма граждани и представители на неправителствени организации от 29.09.2011 г. във връзка с брошура на партия „АТАКА“ със заглавие „Циганската престъпност – опасност за държавата“. Брошурата, разпространявана през месец септември.2011 г. от активисти на партия „АТАКА“ по повод броженията в с. Катуница, съдържа 28 страници с информация от криминалните сводки на полицията за престъпления, извършвани от цигани. В цитираната брошура е отпечатана също така статията на Сидеров „Циганизира ли се България“ от 2000 г. и негова реч, произнесена в гр. Козлодуй със заглавие „Обвинявам всички правителства в политически чадър над циганската престъпност“. Сред заглавията от полицейските сводки, публикувани от различни български вестници и посочени в брошурата, четем: „Няма наказан за кървавото убийство на проф. Калоянов“, „Дванадесет цигани смляха от бой трима младежи“, „Цигани пребиха човек на „АТАКА“ в Каспичан и кмета на Преселка“, „Цигани пребиха ученик в Каварна с камъни“, „Цигани в Самоков замеряха с камъни ченгета“, „Цигани посичат с брадви полицаи и лeсничеи в Ихтиман“, „Цигани изнасилиха момче и жена“ и други – всичко 126 заглавия на публикации.
В своя сигнал до главния прокурор Борис Велчев, споменатите 22-ма граждани и неправителствени организации настояват Волен Сидеров да бъде привлечен към наказателна отговорност по чл. 162 от Наказателния кодекс (НК), постановяващ „който чрез слово, печат или други средства за масова информация (...) проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва...“. Подписалите сигнала настояват имунитетът на Сидеров в качеството му на народен представител да бъде отнет. В подкрепа на своето искане подателите на сигнала представят подписите на 8'000 граждани, които след сблъсъците в гр. София при Баня Баши джамия от месец май.2011 г. са застанали зад цитираното искане. В сигнала до главния прокурор е представено искане и за прекратяването на партия „АТАКА“ – доколкото тя според вносителите на сигнала „устойчиво се е утвърдила в публичното пространство като инструмент за разпалване на етническа и религиозна вражда, ненавист и нетърпимост, нарушавайки системно Конституцията“. В сигнала до главния прокурор Велчев се напомня дадено от самия него указание от 27.09.2011 г. до правоохранителните органи и прокурорите в цялата страна „да прилагат наказателния закон за престъпления от омраза и насилие, породени от действия, думи или печатен текст“, които главният прокурор разпрати по повод събитията в с. Катуница и с тях мотивира изискването си „по всеки сигнал за етнически мотивирано престъпление да се започва разследване незабавно и започнатите производства и проверки да се третират приоритетно, и да се приключват в най-кратки срокове“.
По сигнала е образувана преписка в СГП и пет месеца по-късно (вероятно толкова е отнело запознаването с брошурата от 28 страници) софийски градски прокурор Николай Христов постановява отказа си да образува наказателно производство срещу Волен Сидеров, като се мотивира така: „Лидерът на „АТАКА“ Волен Сидеров фокусира вниманието на българския народ към престъпления, извършени от цигани, което е негова лична позиция за криминогенната обстановка и политическа оценка за престъпността в България. (...) Не може да се направи извод обаче, че е имал за цел да проповядва расова или етническа вражда, или да подбужда към омраза“.
Според експерти юридическата страна на цитирания казус не съдържа правна или фактическа сложност, тъй като изисква елементарен анализ на авторството на брошурата и на въпроса дали тя по някакъв начин представлява подбуждане към етнически мотивирана дискриминация, насилие или омраза. Съответно, ако брошурата съдържа данни за такова престъпление, остава без значение въпросът от какви хора е подписан сигналът до прокуратурата и от какво тези хора са били мотивирани, за да подадат въпросния сигнал. Въпреки това, според част от подателите на сигнала, прокуратурата е вложила необяснимо големи усилия в това да се запознае обстойно с мотивацията на лицата, положили своя подпис под цитирания сигнал и като че ли е отбягвала в продължение на близо половин година конкретното решаване на иначе простия юридически казус.
След като през януари.2012 г. прокуратурата отправя официално запитване, от партия „АТАКА“ потвърждават авторството на брошурата и дават разяснение, че материалът е разпространяван от техни доброволци. На 17.02.2012 г. преписката е изпратена в СГП с мнение за образуване на досъдебно производство срещу Сидеров. Формулираната на 29.02.2012 г. позиция от страна на градския прокурор Николай Христов обаче е, че „след съвкупно запознаване с материалите счита[м], че в брошурата не се съдържат данни за осъществен състав на престъпление от общ характер. (...) Самите статии представляват конкретно изнесени факти, базиращи се на съобщения от полицията, публикувани в българския печат в периода 2006-2011 г. (...) В същата [брошура] не се съдържат мнения, нито коментари, а само факти и обстоятелства“. Според прокурор Христов двете авторски публикации на Волен Сидеров могат да се квалифицират само като „политическа оценка на престъпността в държавата“, тъй като в никой от текстовете не се съдържат думи, фрази и не се споделят антидемократични възгледи или такива, които да разпалват расова вражда и омраза.
Калина Бозева, председател на Фондация „Междуетническа инициатива за човешки права“ и един от вносителите на сигнала заявява намерението си да обжалва получения отказ пред Апелативна прокуратура (АП): „Ние няма да оставим нещата така, защото е незаконно и несправедливо. Ще потърсим на всички възможни инстанции в България нужната корекция в това постановление. Ако прокуратурата и на горните си инстанции не коригира становището си с оглед придържане към закона, ще имаме основание да мислим, че става дума за институционално съучастие. Иначе да бъде отменен чл. 162 [от НК] и да се превърнем в световен прецедент! Ако няма корекция в България, ще продължим с всички легитимни канали в чужбина“.
Привидно ясният казус с брошурата на партия „АТАКА“ разкрива особено чувствителен сегмент от съвременната правна мисъл. От една страна никой човек или група хора не следва да се поставя в неблагоприятно положение само заради принадлежност към определен етнос, изповедание, убеждения. От друга страна е правото на всеки да изразява своето мнение – лично или политическо. Свободата на словото, съгласно утвърдената юридическа практика, не може да накърнява правата и свободите на отделни граждани или на групи хора. Същевременно обаче, защитата на личността (и на толерантността между различни етнически, верски и други групи) не би следвало да „забранява“ обективното отразяване на определена инфКС отказва да „прикрие“ секретните сътрудници на Държавна сигурност ормация. Доколкото Сидеров е ползвал официални данни, изхождащи от полицията и отпечатвани във вестниците, и не е внасял в цитираните данни никаква допълнителна позиция на омраза към определени хора или етнически групи, ще бъде трудно да се обоснове извършването на престъпление по чл. 162 от НК. В противен случай може да се достигне до смразяваща хипотеза, при която се забранява обсъждането на явления, свързани с представители на определени обществени групи, ако тези явления представят в неблагоприятна светлина посочените обществени групи. Такова забраняване освен че не е демократично, също така крие (най-меко казано) опасност от цензура.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Европейските адвокати ще могат да се установяват и да практикуват в България


(23.03.2012) Съгласно предложен от министър-председателя законопроект за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата (ЗАдв), европейските адвокати ще могат да упражняват професията си в България наравно с българските колеги. Сред мотивите към предложения законопроект е посочено отправеното от Европейската комисия (ЕК) мотивирано становище до България (ноември.2009 г.), според което някои от разпоредбите в ЗАдв са несъвместими със свободата на установяване и предоставяне на услуги в Европейския съюз, прогласена в чл.чл. 43 и 49 от Договора за европейските общности (ДЕО), съответно – в чл.чл. 49 и 56 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Според становището ЗАдв противоречи и на Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно улесняване постоянното упражняване на адвокатска професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията. Въпреки извършените промени в ЗАдв от 17.07.2010 г., според ЕК българската нормативна система продължава да не е синхронизирана в достатъчна степен с цитираните европейски норми и това поставя България пред опасност да се пристъпи към третата, съдебна фаза на процедурата за нарушаване на европейското законодателство, която се изразява в завеждане на дело пред Съда на Европейския съюз.
В изпълнение на изискванията по европейското право, законопроектът предлага в ЗАдв да се създаде нова Глава ІІІа с наименованието „Адвокати от Европейския съюз“. Във връзка с новите текстове се предвиждат и редица допълнителни изменения в относимите разпоредби на ЗАдв, които преодоляват различното третиране на адвокатите от Европейския съюз в сравнение с българските адвокати, и премахват ограниченията при установяване на адвокати и адвокатски дружества от ЕС на българска територия. Това ще отдаде дължимото на прогласената в Европейски съюз свобода на установяване и предоставяне на услуги, и ще изпълни изискванията на Директива 98/5/ЕО, задължаваща страните-членки да вземат мерки за улесняване постоянното упражняване на адвокатска професия на тяхна територия от адвокати, придобили своята адвокатска квалификация в друга страна-членка.
Съгласно предложения законопроект, адвокатите от ЕС се обособяват в особена категория със статут, максимално близък до този на българските колеги. Легално определение на понятието „адвокат от ЕС“ се установява така: „гражданин на държава-член на Европейския съюз, държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или на Конфедерация Швейцария, придобил адвокатска правоспособност съгласно законодателството на някоя от тези държави“. Съгласно законопроекта адвокатът от ЕС ще упражнява адвокатска професия в България под професионалното си звание в държавата, в която е придобил своята адвокатска правоспособност. Отпада задължението адвокатът да е придобил юридическо образование в България; достатъчно е дипломата му от друга страна да е призната по установения ред. Според предложените текстове адвокатите от ЕС „[ще] имат свободен достъп и [ще] могат да правят справки по дела, да получават копия от книжа и сведения с предимство в съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо“. Законопроектът предвижда адвокатите от ЕС да получат и правото да участват в български адвокатски дружества, като дава възможност към имената им в наименованието на дружеството да бъде посочена държавата, от която идват.
Законопроектът въвежда разграничение между „трайно установяване“ на адвокат от ЕС и „временно упражняване на адвокатската професия“ в България. Като „трайно установени“ ще бъдат третирани такива адвокати от ЕС, които са вписани в Единния регистър на чуждестранните адвокати при Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) и в Регистъра на чуждестранните адвокати при съответната българска адвокатска колегия. Предвижда се при вписване в съответните регистри, кандидатите да посочват български адвокат, който се е съгласил да ги придружава при осъществяване на процесуално представителство пред българските съдилища. Адвокатът от ЕС може да започне да осъществява процесуално представителство пред българските съдилища и самостоятелно, след 3-годишно действително и непрекъснато упражняване на адвокатска професия в България (установява се чрез представяне на доказателства пред ВАдвС за броя и вида водени от него дела) или след успешно полагане на приравнителен изпит по българско право. Приравнителният изпит се полага пред комисия в състав: председателя на ВАдвС (или определен от него друг член на ВАдвС), по един съдия от Върховния касационен съд (ВКС) и от Върховния административен съд (ВАС), прокурор от Върховната касационна прокуратура (ВКП) и един хабилитиран преподавател (или научен работник) по правни науки.
Като „временно упражняващи професията“ ще се третират всички адвокати от ЕС, които не са се вписали в съответните регистри на чуждестранните адвокати и предоставят юридическо съдействие в България с кратковременен характер. За такива колеги отпада изискването да поддържат адрес в страната или да изберат представител за връчване на съобщения и призовки. Тъй като на „временно упражняващи професията“ адвокати не може да се издаде българска адвокатска карта, такива колеги ще могат да правят справки по дела, да се снабдяват със съдебни книжа и да получават достъп до съдебната система чрез представяне на документ за адвокатска правоспособност, издаден им от компетентните органи в тяхната държава преди не повече от 3 месеца. С първото си адвокатско действие на българска територия, „временно упражняващият професията“ колега се задължава да уведоми писмено ВАдвС, като приложи към уведомлението и доказателства за своята адвокатска правоспособност.
Предложеният законопроект предстои да бъде внесен за разглеждане в ресорните комисии към Народното събрание и да бъде гласуван в Пленарна зала, преди да стане част от ЗАдв. Съдебната фаза от процедурата, стартирана през 2009 г. от ЕК, може да бъде избегната, ако бъдат приети изменения и допълнения в ЗАдв, които в достатъчна степен синхронизират българското законодателство с европейското право и гарантират свобода на европейските адвокати при установяване и упражняване на адвокатската професия в България. Същевременно българските подзащитни и доверители, които биха ползвали съдействието на адвокати от ЕС, трябва да бъдат гарантирани по отношение квалификацията и компетентностите на лицата, упражняващи адвокатски функции в нашата страна. В този смисъл предложеният законопроект е опит за намиране на баланса между правото на всеки адвокат от ЕС да работи във всяка страна-членка и правото на неговия доверител/подзащитен да получи съдействие, адекватно на специфичните местни условия.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Брой 4-ти на „Юридически барометър“ за развитието на правния ред в България


(08.03.2012) Вчера беше представен четвъртият брой на „Юридически барометър“ – гражданска инициатива за наблюдение, анализ и оценка на състоянието и развитието на правния ред в България, осъществявана от Центъра за правни инициативи и Института за социални изследвания и маркетинг. Изданието отчете като ключови проблеми в българския юридически живот неясните закони, тяхното непрекъснато променяне, ниското доверие в правозащитните институции и високите нива на корупция, които препятстват нормалното функциониране на правната система.
В своето изследване „Юридически барометър“ отчита голяма нестабилност на българското законодателство, включително и в областта на отношения, които би следвало да бъдат относително по-стабилни. Често дори се възприемат принципно несъвместими концепции, които правят законодателството неефективно. През 2011 г. Народното събрание е приело общо 156 закона, от които 40 закона за ратификация на международни актове, 14 напълно нови закона и 102 закона за изменение и допълнение на вече съществуващи закони. В същия период българското законодателство е изменяно 356 пъти (почти по един път за всеки от дните на годината), при което са нанесени общо 1'979 поправки в различни законови текстове. Най-нестабилните български закони (с най-голям средногодишен брой изменения) са Кодексът за социално осигуряване (КСО) с 6,9 промени, Данъчно-осигурителният процесуален кодекс (ДОПК) с 5,3 промени, Законът за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) с 4,4 промени, Кодексът за застраховането (КЗ) с 4,0 промени и Законът за данък добавена стойност (ЗДДС) с 3,8 промени. Отчита се нестабилност в области като осигуряването, застраховането и данъчната политика, които в нормално развиващи се страни по традиция остават сред най-консервативните и устойчиви системи. През 2011 г. са заведени 16 дела пред Конституционния съд (КС) с искане за обявяване противоконституционността на определен закон или текстове от него. На 2 пъти КС е издал определение за прекратяване на делото поради недопустимост на искането и 12 пъти е произнесъл решение, като 9 пъти искането за обявяване на противоконституционност е уважено, а 3 пъти – отхвърлено. Във връзка с постановените решения са произнесени общо 32 „особени мнения“ на част от конституционните съдии. Най-активни с искания към КС са народните представители (9 искания, 6 от които уважени). Общата тенденция през 2011 г. е да се увеличава броят на уважените искания за сметка на отхвърлените, което вероятно е резултат от повишеното разбиране на институциите с право да сезират КС за правно-политическите функции на този съд.
Друга индикация в изследването на „Юридически барометър“ е големият брой подзаконови нормативни актове, които разпокъсват правната уредба и прехвърлят голяма част от решенията в ръцете на изпълнителната власт – въпреки, че принципно отношенията трябва да бъдат уреждани още в самия закон. За 2011 г. са приети над 1'187 подзаконови нормативни акта (наредби, правилници, инструкции), което прави средно по 10,8 подзаконови акта, в които се доразвива уредбата от един конкретен закон. Законът за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) с 53 подзаконови нормативни акта, Кодексът за социално осигуряване (КСО) с 49 акта, Законът за дейността на колективните инвестиционни схеми и на други предприятия за колективно инвестиране (ЗДКИСДПКИ) с 45 акта, Законът за гражданското въздухоплаване (ЗГВ) с 39 акта, Кодексът за търговското корабоплаване с 37 акта и Кодексът на труда с 35 акта са сред нормативните актове, чиято материя е разпокъсана в най-голяма степен на подзаконово ниво. Най-активен по отношение на подзаконовата нормотворческа дейност от 2011 г. е Министерският съвет (МС) с общо 394 акта, следван от Министерство на земеделието и храните (МЗХ) с 91 акта, Министерство на здравеопазването (МЗ) със 75 акта, Министерство на отбраната (МО) с 43 акта, Министерство на вътрешните работи (МВР) с 40 акта и Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС) с 32 акта. От тях Върховният административен съд (ВАС) е обявил като противозаконни 9 акта в областта на правосъдието и вътрешния ред, 8 в областта на трудовото право и общественото осигуряване, 7 акта в областта на здравеопазването, 3 акта в областта на териториалното устройство и етажната собственост, 2 акта в областта на земеделието и ветеринарномедицинската дейност и 5 акта в други области на правото.
Сред по-важните изводи, изнесени от „Юридически барометър“ въз основа на данните, част от които цитирахме по-горе, са и следните: „Високите темпове на промяна, особено изменението и допълнението на закони, твърде скоро след влизане в сила на последната им промяна, показват стихийност, хаотичност и отсъствие на дългосрочна визия за развитие на политиката и законодателството в дадена обществена сфера. (...) Отсъствието на дългосрочна визия и ясна концепция за политиката в сфери, които са най-тясно свързани с житейските планове на хората, е особено тревожно. (...) Анализът на законодателната дейност (...) показва, че нерядко причина за измененията в законите е тяхното неизпълнение от страна на държавните органи, отговорни за прилагането им. Това свидетелства, че още при приемането на съответното законово положение законодателят не обмисля достатъчно доколко и как то би могло да бъде практически реализирано, в това число дали може да бъде финансово обезпечено. У органите, имащи отношение към законодателния процес, като че ли съществува разбирането, че промяната в закона е лесен и удобен инструмент за преодоляване на собственото им безотговорно отношение към един или друг проблем, предмет на законово уреждане“.
В следствие на неясни формулировки в законите или противоречива практика от страна на съдилищата, през 2011 г. общо 11 пъти колегиите на върховните съдии от Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС) са произнесли тълкувателни решения за начина, по който трябва да бъде прилаган законът от страна на съдилищата. Общо 5 от тълкувателните решения са произнесени по искане на председателя на ВКС, 4 – по искане на главния прокурор и 2 – по искане на председателя на ВАС. Цитираните тълкувателни решения засягат тълкуването и прилагането на Наказателния кодекс (НК), Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗСПЗЗ) ведно с правилника за неговото прилагане, Гражданския процесуален кодекс (ГПК), Административния процесуален кодекс (АПК), Закона за държавния бюджет (ЗДБ) за съответните години и част от подзаконовите нормативни актове в системата на народната просвета . Сред по-важните изводи на „Юридически барометър“ във връзка с тълкувателната дейност на върховните съдилища, четем: „(...) Като че ли все още липсва достатъчно съзнание за голямото значение на дейността по уеднаквяване на съдебната практика. Това личи преди всичко в слабата активност на органите, оправомощени да сезират върховните съдилища за постановяване на тълкувателни актове. Все още като че ли липсва съзнанието, че този въпрос е ключов по отношение на изграждането на хомогенен и стабилен правен ред. Еднообразността на съдебна практика е в основата на предвидимото правосъдие и следователно е в пряка зависимост с въпроса за доверието към съдебната система като важна предпоставка за нейното по-ефективно функциониране. На трето място, няма достатъчно ефективни механизми за анализиране и обобщаване на случаите на противоречива съдебна практика“.
За 2011 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург е допуснал разглеждането на 1'206 жалби срещу българската държава, което запазва общата тенденция броят на делата да се увеличава. За отчетния период ЕСПЧ е постановил 62 решения срещу България. (За сравнение – по същото време са постановени 68 решения срещу Румъния, 41 решения срещу Германия, 33 решения срещу Унгария, 12 решения срещу Испания, 7 решения срещу Финландия.) Анализът на „Юридически барометър“ отчита, че постановените срещу българската държава решения на ЕСПЧ през 2010 г. са разпределени както следва: 31% са за нарушено право на свобода и сигурност (чл. 5 от ЕКПЧОС), 20% са заради твърде голямата продължителност на съдебни процедури (чл. 6 от ЕКПЧОС), 14% са заради липса на ефективни средства за защита в рамките на националната правна система (чл. 13 от ЕКПЧОС), 8% са заради нечовешко или унижаващо отношение (чл. 3 от ЕКПЧОС). Останалите 27% се разпределят за нарушения по други текстове на ЕКПЧОС.
Не на последно място, изследването на „Юридически барометър“ представя и проучване на общественото мнение, осъществено от Института за социални изследвания и маркетинг МБМД в периода 03-08.02.2012 г. с извадка от 1'200 пълнолетни български граждани, определени чрез двустепенна случайна квотна извадка.
На въпрос „Как оценявате българското законодателство като цяло?“, 37,9% от анкетираните поставят „Среден (3)“, а 24,9% – „Слаб (2)“. Едва 0,5% поставят „Отличен (6)“ и 2,8% – „Мн. добър (5)“. На въпрос „Кои са основните слабости в българското законодателство?“ (с възможност за посочване до три отговора), 48,9% от анкетираните са посочили, че законите не са написани ясно и човек трябва да бъде специалист, за да ги разбере; 41,5% посочват, че законодателството е разхвърляно с големия си брой закони, правилници и наредби; 40% посочват като основна слабост честото променяне на законодателството. Макар да не е прецизно формулирано като отговор, 48,8% посочват за основна слабост в законодателството това, че законите не се прилагат. На въпрос „Коя институция носи главната отговорност за проблемите в правния ред на България?“, 28,5% от анкетираните посочват съда, който според тях не решава обективно делата; 27% посочват Народното събрание, което според тях променя твърде често законите; 13,9% посочват прокуратурата, която според тях не подготвя добре обвиненията; 12,8% посочват Министерския съвет, който според тях приема ненужно голям брой правилници и наредби; 6,3% посочват полицията, която според тях не изпълнява добре функциите си. На въпрос „Към коя институция бихте се обърнали при нарушаване на Вашите права?“, 30,6% от анкетираните посочват съда, 24,7% посочват полицията, 13,8% посочват Европейския съд по правата на човека, 8,6% посочват прокуратурата, 4,9% посочват омбудсмана, 2,4% посочват Европейската парламентарна асамблея, 0,8% посочват българското Народно събрание и 0,7% посочват синдикатите. На въпрос „Кои са главните причини за неспазването на правния ред?“, 33,6% от анкетираните посочват корупцията, 27% посочват бавното протичане на административните и съдебните процедури, 22,7% посочват принципното нежелание за спазване на правилата, 17,9% посочват разхвърляите и объркани закони, 16,2% посочват честите промени в законодателството, 10,2% посочват непознаването на нормативната уредба.
Пълният текст на изследването е поместен в брой 4-ти на „Юридически барометър“, който е достъпен от следния адрес:
http://cli-bg.org/Legal_barometer_BG_4.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ КС събори забраната за съдебно оспорване на санкции по ЗДвП в размер до 50 лв


(02.03.2012) Вчера със свое Решение №1 от 01.03.2012 г., постановено по Конституционно дело №10/2011, Конституционният съд (КС) обяви за противоконституционна ал. 13 на чл. 189 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), според която „не подлежат на обжалване наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена глоба до 50 лв. включително“. С това се слага край на практиката определени като „малки“ по размер административни наказания да бъдат налагани едностранно от изпълнителната власт, без възможност за търсене на справедливост от съда. Конституционният съд е сезиран от омбудсмана Константин Пенчев. Омбудсманът мотивира искането си с чл. 56 от Конституцията, според който „всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси“; с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, признаващ България за „правова държава“, която се управлява „според Конституцията и законите“; с чл. 120, ал.ал. 1 и 2, според които „съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи“, съответно „гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон“. Сред мотивите на омбудсмана място намира и чл. 6, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), според който „всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд (...)“.
Сред конституираните като заинтересувани страни по делото, становища против искането на омбудсмана поддържат: Комисията по транспорт, информационни технологии и съобщения при Народното събрание; Министерският съвет; министърът на вътрешните работи; министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията. В становищата си изброените поддържат, че ограниченията по атакувания текст от ЗДвП не препятстват правото на защита, понеже актовете на административно-наказващите органи подлежат на административен контрол. Изтъква се приоритетът на защитаваното с атакуваната разпоредба право на живот и се посочва дисциплиниращият ефект на бързото административно производство и ефективното налагане на санкции.
Върховният касационен съд (ВКС) принципно подкрепя искането на омбудсмана, но намира изложените от него доводи като недостатъчни, за да бъде определена ал. 13 на чл. 189 от ЗДвП за противоконституционна. Съюзът на българските автомобилисти (СБА) и Българската браншова асоциация „Пътна безопасност“ подкрепят изцяло позицията на омбудсмана. Подкрепящо е и становището на Висшия адвокатски съвет (ВАдвС), според което принципите за върховенство на закона и за право на защита не могат да бъдат изключвани общо по отношение на малозначителните случаи и невисоките по размер санкции. Според ВАдвС това би означавало евентуалните нарушения от страна на административните органи при прилагането им да се приемат като правило за търпими; липсата на съдебен контрол не би стимулирало административно-наказващите органи да спазват и ефективно да прилагат съществуващите гаранции за защита; възможно е също така на основание атакуваната разпоредба да се налагат неограничен брой санкции до 50 лв., но общият им размер да възлезе на значителна сума. В тази връзка, според ВАдвС разтоварването на съдилищата от малозначителните случаи не може да бъде аргумент за ограничаване на основното, всеобщо и универсално право на защита, прогласено в чл. 6, §1 от КЗПЧОС и утвърдено от практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).
Конституционният съд мотивира своето решение, като разглежда последователно всички изтъкнати доводи на страните по делото. По-долу предаваме разсъжденията на Съда (със съкращения):
„При осъществяването на държавната власт съдилищата упражняват контрол за законност върху актовете и действията на административните органи и по този начин гарантират върховенството на закона (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и защитават правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1 от Конституцията). (...) Съдебният контрол за законност като същностен на правовата държава и на принципа за разделение на властите елемент, предпоставя като своя закономерна последица изискването достъпът до правораздаване винаги да бъде открит. (...) Правораздаването е дейност, която Конституцията предоставя на съдилищата (чл. 119 от Конституцията) и не може тя да бъде осъществявана без участието на съд. Ограничението да се обжалват наказателни постановления и така да се допусне осъществяване на правораздаване без да е гарантирана възможност за достъп до съд, противоречи на чл. 119 от Конституцията. Същото би следвало да важи и за електронните фишове, доколкото те се приравняват от закона към наказателните постановления. (...) Санкционирането с наказателни постановления и издаваните въз основа на тях актове по чл. 189, ал. 13 ЗДвП е правораздаване и елиминирането на достъпа до съд, който окончателно да се произнесе по него, влиза в противоречие с принципа на правовата държава. Той е предизвикателство и срещу разделението на властите, доколкото освобождава от съдебен контрол изпълнителната власт по въпроси, които засягат правата на гражданите. В тази връзка специално трябва да се наблегне, че правораздаването е свързано с възможност за съдебно обжалване. Щом дадена дейност притежава белезите на правораздаване, то защитата, която законът е длъжен да предостави на гражданите, не е достатъчно да се ограничи до обжалване пред административен орган, с административна защита. Подобна възможност може да се свързва единствено по отношение на административните актове, и то по изключение. Евентуалното изключение, което допуска чл. 120, ал. 2 от Конституцията по отношение правото на съдебна защита, може да се оправдае с необходимостта да се защитят конституционни ценности, които са от по-висш порядък. Но когато става дума за осъществяване на правораздаване, а административното наказване представлява правораздаване, съдебната защита винаги трябва да съществува като възможност и никакви съображения не могат да я изключат, при положение, че съдилищата са органите, които Конституцията овластява да правораздават“.
„Съгласно чл. 6, §1 от КЗПЧОС, достъпът до съд трябва да бъде гарантиран по отношение на всяко едно наказателно обвинение. Омбудсманът и някои от становищата застават на позицията, че налагането на административното наказание „глоба“ представлява „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. (...) Според Конституционния съд разпоредбите във връзка с административното наказване представляват именно „наказателно обвинение“ по смисъла на чл. 6, §1 от КЗПЧОС. По общо правило разпоредбите относно административните нарушения и наказания имат своя генезис в наказателното законодателство. (...) Административното наказване, разбира се, има своята специфика, но тя не е от такъв характер, че да разкъса органическата връзка с материалното и процесуалното наказателно право. (...) Въпреки спецификите на административното наказание „глоба“ в сравнение с глобите по Наказателния кодекс, които са свързани с осъждане на дееца за извършено престъпление, с органа, който я налага, минималния й размер и определянето й, все пак последиците и на едните и на другите са сходни, защото представляват все разпоредено от компетентен държавен орган имуществено засягане на интереси на гражданина за неговото противоправно поведение с цел да го възпитат и предупредят. (...) При това положение, доколкото налагането на глоби по повод извършени административни нарушения е наказателноправно по своята природа, правото на защита по чл.56 от Конституцията, тълкуван в светлината на чл. 6, §1 от КЗПЧОС, включва задължителен достъп до съд във всички онези случаи, когато се налагат административни глоби на граждани“.
„Някои от становищата по делото обвързват неприлагането на съдебния контрол по чл. 189, ал. 13 ЗДП с маловажността на случая. Вярно е, че в правото, а и в нашето законодателството е познат принципът, че маловажното не интересува закона (de minimis non curat lex), както и съда (de minimis non curat praetor). По традиция проблемът има най-голямо значение в сферата на наказателното право, но той има място и в гражданското право, в гражданския и в административния процес. Легална дефиниция за „маловажен случай“ дава Наказателният кодекс (чл. 93, т. 9 от НК), както и други закони (...). Идеята навсякъде, където е налице правна уредба обаче, е еднаква – маловажното води до трансформиране на съответното поведение като ирелевантен за правото факт, до неговата преквалификация или до отпадане или елиминиране на разнообразни правни последици. Във всички случаи обаче маловажното не ограничава права и не влошава правното положение на дееца. (...) Следователно квалификацията на дадено административно нарушение като „маловажен случай“ или „явно маловажен случай“ би следвало да провокира последици в обратна на възприетата с атакувания текст посока, както всъщност постъпва и Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Малозначителността като основание за недопустимост на съдебната защита отскоро бе изрично установена и в КЗПЧОС. Член 35, §3 (b) от Конвенцията предвижда, че индивидуална жалба може да не бъде допусната за разглеждане на основание, че причинените вреди са незначителни, но наред с други условия поставя и изискването жалбата да е била разгледана от национален съд. Очевидно Конвенцията не отстъпва от позицията, че маловажността на нарушението и размерът на санкцията могат да имат някакво значение за елиминирането на достъпа до съд, когато става въпрос за основни права и по-специално за правото на защита“.
„В някои представени по делото становища възприетото в чл. 189, ал. 13 от ЗДвП решение се оправдава преди всичко със съображения за целесъобразност – повишаване събираемостта на глобите, облекчаване на администрацията или разтоварване на съда. Подобни доводи обаче нямат същата тежест, както гарантирането на основно право, каквото е правото на защита при разрешаването на правен спор. Евентуалното ограничаване на правото на съдебно обжалване, което е познато в гражданскопроцесуалното и административнопроцесуалното обжалване, единствено прегражда пътя към определена инстанция, но не го изключва поначало“.
„Според Конституционния съд допустимостта на съдебното обжалване трябва да се обсъжда най-вече на плоскостта на основното право на защита. Затова и само съображения, свързани с правото на защита като основно право на гражданите, могат да бъдат от значение в тази посока и по-специално нарушителят да не оспорва извършеното нарушение и да е готов да плати на място налаганата глоба. Щом стане това, производството се смята за изпълнено. Ако тези обстоятелства обаче не са налице, например гражданинът възразява, ще трябва да бъде развито цялото производство по административно наказване, съдебната защита не може да му бъде отказвана. Ниският размер на налаганата глоба от своя страна, доколкото по категоричен и недвусмислен начин предполага тези условия и не изисква издаване на наказателно постановление, може да бъде основание законът изрично да установи необорима презумпция и така да допусне отпадане на възможността да се сезира административен орган, който да произнася административното наказание и да не се издава наказателно постановление. Ограничаването на достъпа до съд в тези хипотези ще може да се разглежда като подразбиращо се, доколкото не засяга самата му същност или не се опира на свободно изразена воля. Обратното, да се обвързва отпадането на съдебния контрол единствено в зависимост от преценката на законодателя за нисък с оглед регулираните от него отношения размер на глобата, е недопустимо“.
„В някои от становищата по делото се повдига един интересен въпрос – когато констатирането на конкретно нарушение е установено с техническо средство без да присъства контролен орган, дали този факт сам по себе си го прави безспорно и оттук ненужно да бъде сезиран по-нататък съда? (...) Техническите средства за запис биха могли да създават висока степен на достоверност и да бъдат важно доказателствено средство и оттук да минимализират нагласата за оспорване, но не може да се приема за абсолютно, че те са безспорни. В тази връзка не би следвало да бъде приет и доводът, че наказателното постановление просто възпроизвежда съдържанието на записа от съответното техническо средство и затова няма смисъл да бъде обжалвано пред съд. (...) Тук се поставя вече въпросът въобще за отпадане възможността за обжалване на наказателно постановление, което е недопустимо. Поначало идеята, че техническото средство за запис поради своето естество и автоматично действие прави ненужно съдебното обжалване, не може да бъде подкрепена. Става въпрос за доказателствено средство и не би трябвало да има пречки то да се оспорва в съда“.
„В заключение да се допусне елиминиране или редуциране на съдържанието на основни права или на тяхното упражняване по съображения за целесъобразност е недопустимо, защото нарушава принципа за правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и внася промени в баланса между изпълнителната и съдебната власт (чл. 8 от Конституцията), без да има някаква опора в Основния закон. Единствено само съображения, които пряко се отнасят към правото на защита, могат да бъдат използвани, за да се въвеждат някакви диференциации в правния му режим“
.
Пълният текст на решението е на следния адрес:
http://www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=1600

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Siemens опитва да „подкупи“ Гърция, за да спре дела за корупция срещу Siemens


(01.03.2012) Германският индустриален гигант Siemens заяви готовност да опрости дългове на Гърция към компанията (между € 80 и 150 милиона), ако в замяна на това Атина се откаже от исковете си по водените в момента дела срещу Siemens за корупция. Предлага се също така южнобалканската страна да предостави на Siemens допълнителни държавни поръчки (включително за разширяване на атинското метро) на стойност от € 90 милиона.
Делата за корупция срещу Siemens бяха заведени от Атина, след като през 2006 г. беше установено, че в продължение на години Гърция е била ощетявана в полза на немския индустриален гигант чрез корупционни схеми, позволили „спечелването“ от Siemens на внушителни по своя размер държавни поръчки и плащане за възложените дейности по цени, значително надвишаващи реалните. Така е била извършена модернизация на гръцкия телеком ОТЕ и е изградена система за сигурност на Олимпийските игри от 2004 г., която струва на гръцкия бюджет с € 2 милиарда повече от реалната стойност.
В хода на разследването беше установено, че високопоставени представители от гръцкия клон на Siemens са осигурили „спечелването“ на държавните поръчки и оценяване на възлаганите дейности по необосновано завишени цени, като са предоставили подкупи на гръцки партии и висши държавни служители в размер на близо € 100 милиона. За да се „подпомогне“ корупционната схема, са били извършени серия от незаконни подслушвания спрямо гръцкия държавен апарат, в това число и спрямо министър-председателя. За част от стореното бяха направени частични признания от страна на Siemens и германският съд в Мюнхен осъди няколко висши служители на компанията. В резултат от разкритията в гръцкото Народно събрание излезе предложение на Siemens да бъде наложена глоба в размер на € 2 милиарда, което да компенсира нанесените загуби на гръцката държава. От тогава се гледат и заведените от Атина дела срещу Siemens.
Вероятно възползвайки се от финансовите затруднения на Гърция, която в момента е разкъсвана от падежите на непосилни задължения към всевъзможни свои кредитори, Siemens прави нов опит да „подкупи“ гръцките власти, като обещава опрощаване на натрупаните чрез корупция дългове и предлага да стане изпълнител за още държавни поръчки. Предвид изложеното по-горе, действията на Siemens са най-меко казано обидни.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Нелечимо болни българи потърсиха своето право на живот пред Европейския съд


(25.02.2012) Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург допусна за разглеждане по същество в рекордно бърз тримесечен срок (при обичайни 1-2 години) жалба срещу българската държава на десетима български граждани, които страдат от нелечими според конвенционалната медицина ракови заболявания. Обвинението е срещу действащата у нас здравна система, която отказва на жалбоподателите правото им на последна надежда за живот. Европейските магистрати отчитат обстоятелството, че жалбоподателите се борят за живота си, а не за присъждането на обезщетения и поради това в спешен порядък делото беше придвижено към следваща фаза. Към настоящия момент от властите у нас се изискват официални обяснения по случая.
Десетимата жалбоподатели – български граждани от различен пол и на различна възраст – имат терминални диагнози за развитието на онкологичните им заболявания (карцином на млечната жлеза, бъбречно-клетъчен карцином, тумор на панкреаса, на пикочния мехур и други). При едни от жалбоподателите болестта е в много напреднал стадий, а при други конвенционалната медицина не може да посочи ефективни средства за борба. Засегнатите лица се намират в терминален стадий на заболяването, което означава, че конвенционалната медицина не дава никакви шансове за успешно лечение и може само да предложи полагането на палиативни грижи (поддържане доколкото е възможно качеството на живот – основно чрез психологическо подпомагане и обезболяване – с цел осигуряването на по-спокоен и по-достоен край).
След поставяне на терминалната диагноза всеки един от жалбоподателите е търсил алтернативни начини за удължаване или подобряване качеството на оставащите му месеци и се е надявал, че непознати или непризнавани до този момент средства за лечение могат да дадат съвсем различни резултати от тези, които официалната медицина прогнозира. В своето търсене жалбоподателите са попаднали на ваксината „Коули“ (Coley), която се разработва от Института „Ем Би Вакс Байосайънс“ (МBVax Bioscience) в Канада и според някои научни изследвания подобрява състоянието при онкоболните. Регистрирани са случаи със забавяне растежа на туморите или дори настъпване на пълна ремисия. Ваксината обаче все още не е преминала през всички фази на клиничното изпитване и е одобрена само за т.нар. „състрадателно приложение“ (при пациенти с терминална диагноза, за които се позволява прилагането на експериментални продукти) в страни като Австралия, Австрия, Германия, Израел, Ирландия, Мексико, Швейцария и други. Употребата на ваксината е разрешена за някои специфични случаи и в страни като Великобритания и САЩ.
В търсене на надежда за живот, която конвенционалната медицина им отказва, българските пациенти дават информирането си съгласие и заявяват желание за тях да бъде приложено „състрадателно лечение“ с ваксината Coley. Засегнатите онкоболни са окуражени и от информацията, че производителят желае да предостави ваксината безплатно на Медицински център в София, за да бъде приложена на желаещите. Всичките десетима пациента обаче получават отказ от Изпълнителна агенция по лекарствата (ИАЛ). Обжалван пред министъра на здравеопазването, отказът е потвърден и остава в сила – на основание Наредба №10 за условията и реда за лечение с неразрешени за употреба лекарствени продукти (НУРЛНУЛП) от 17.11.2011 г., според която могат да се отпускат само такива лекарствени продукти без разрешение, които нямат аналог в България, отпускат се по лекарско предписание в друга страна и са предназначени за лечение на редки заболявания или на специфични показания, при които лечението с разрешен продукт не дава резултат. В случая обаче ваксината Coley не е разрешена за употреба в други страни, а заболяванията на много от жалбоподателите, макар да са нелечими според конвенционалната медицина, далеч не са „редки“. Така на засегнатите хора е отказано да се надяват и борят за живота си – съгласно българското законодателство и утвърдената медицинска практика те трябва да приемат терминалната диагноза и да чакат настъпването на края.
Подобно отношение според жалбоподателите е посегателство срещу правото им на живот по смисъла на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Това поражда правен интерес за тях да заведат дело срещу българската държава пред Европейския съд, с надеждата, че правото им да се борят за своя живот този път ще бъде уважено. Ако Съдът намери жалбата за основателна, може да постанови решение, което задължава българската държава да преосмисли своята политика спрямо допустимостта на неконвенционални медицински методи по отношение на пациенти с терминална диагноза. Адв. Михаил Екимджиев, представител на жалбоподателите пред ЕСПЧ: „Казусът е безпрецедентен от юридическа и от етична гледна точна. Делото е на живот и смърт, и не случайно Европейският съд го придвижва толкова бързо. Парадоксът е, че държавата отказва това „състрадателно лекарство“, което дава на тези хора теоретичен шанс да продължат живота си. Тя [държавата] не защитава фундаменталното им право на живот и им отнема последната надежда. (...) Те [жалбоподателите] се борят за живота си и искат съдът да укаже на държавата да преустанови нарушението на правата им“.
Повече за дейността на адв. Екимджиев на следния адрес:
http://www.eurorights-bg.org/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ От 2013 г. започва въвеждането на електронни лични карти за „е-идентичност“


(22.02.2012) От средата на 2013 г. се предвижда на българските граждани да започне да бъде издавана лична карта за електронна идентичност, която представлява пластика с чип (като познатите от практиката кредитни карти) и съдържа електронен подпис, позволяващ установяване самоличността на internet-потребителите. Неквалифициран електронен подпис ще позволява регистрация на потребителите, а квалифициран електронен подпис – взаимодействие с държавната администрация, системата на здравеопазването, частния бизнес. По този начин се очаква да бъде осигурен достъп до електронни административни услуги в рамките на изгражданото към настоящия момент „Електронно правителство“. Засега не се предвижда гражданите да бъдат задължавани да подменят своите документи за самоличност. Електронната лична карта ще съществува паралелно и ще се издава по желание, както е решен въпросът например в Австрия. В други страни (например Естония) чипът за електронна идентификация се интегрира направо в личната карта и по този начин става задължителен за всички граждани. На следващ етап се предвижда българската система за идентификация да бъде свързана с европейските системи, които от своя страна ще станат част от единна световна система за електронна идентичност на населението.
Европейското законодателство не задължава страните-членки да въвеждат системи за електронна идентификация, но посочва тази дейност като приоритет в развитието на Европейския съюз (ЕС). В резултат на това много от страните-членки пускат в експлоатация подобни технологични решения. Макар в България през последните години да бяха приети важни за електронното правителство закони, като например Закон за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП), Закон за електронното управление (ЗЕУ) и Закон за електронната търговия (ЗЕТ), все още не е налице необходимата нормативна рамка, която да позволи функционирането на е-правителство в пълния смисъл на думата. В тази връзка правителството предвижда до първата четвърт на 2012 г., успоредно на технологическите разработки, да бъдат предприети стъпки за промени в нормативната база, позволяващи системата за е-идентификация да заработи.
Предвид на предстоящото внедряване на технологии за електронна идентификация и електронно управление, днес Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС) обяви обществени поръчки за изпълнение на дейностите по проекта „Подобряване административното обслужване на потребителите чрез надграждане на централните системи в електронното правителство“, за който са отпуснати 12'000'000 лв. по Оперативна програма „Административен капацитет“ (ОПАК). Това е вторият голям проект в областта на електронното управление, съфинансиран с европейски средства, след обявения в края на 2011 г. проект „Развитие на административното обслужване по електронен път“, за който бяха отпуснати 18'000'000 лв. В срок 52 дни, считано от днес, в МТИТС ще се приемат оферти за изпълнение на обявените дейности, както следва:
Дейност „Създаване на регистър за електронна идентичност на потребителите“, за която се отпускат до 2'022'733 лв. без ДДС. Регистърът се очаква да надгради за нуждите на електронното правителство създадената от комунистическия режим Единна система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), която добави към имената на българите единни граждански номера (ЕГН) и автоматизира гражданската регистрация.
Дейност „Надграждане на единната среда за обмен на електронни документи и внедряване на централна документооборотна система“, за която се отпускат до 1'318'950 лв. без ДДС. Дейността трябва да позволи извършваните към настоящия момент административни дейности „на гише“ и на хартиен носител да започнат да се случват в електронна среда.
Дейност „Изграждане на централизирана система за мониторинг и управление на информационната сигурност и оперативна съвместимост. Надграждане на националния портал на електронното управление с функциите на Единното звено за контакт“, за която се отпускат до 2'024'178 лв. без ДДС. Дейността следва да обезпечи сигурност и стабилност на системите, съвместимост на отделните модули и автоматизирано разпределяне на постъпващите задачи.
Дейност „Разработване на централна система за мобилна нотификация и информационно-справочна дейност за гражданите и бизнеса“, за която се отпускат до 777'233 лв. без ДДС. Системата трябва да позволи чрез изпращането на SMS-и гражданите да бъдат уведомявани за хода на свързаните с тях административни производства.
Дейност „Изграждане на централизирана и интегрирана в администрациите система за демократично ориентирано вземане на решения с участието на гражданите и бизнеса“, за която се отпускат до 1'474'700 лв. без ДДС. Системата следва да позволи при условията на пряка демокрация да бъдат анонсирани възможни гледни точки по актуални проблеми и да бъде проследявано общественото мнение, за да се вземат най-адекватни управленски решения.
Дейност „Централизирана система за управление на комуникационната и хардуерна инфраструктура посредством прилагане на съвременни технологии, платформи и консолидация чрез виртуализация“, за която се отпускат до 774'616 лв. без ДДС. Целта е да се изясни мрежовата архитектура на бъдещото електронно правителство и да се осигури балансирано натоварване между компонентите и сървърите.
Дейност „Разработване на унифицирани изисквания към центровете за съхранение на особено чувствителна информация в съответствие с изискванията за оперативна съвместимост и информационна сигурност“, за която се отпускат до 753'750 лв. без ДДС. Предвижда се да бъдат разработени технологични и организационни схеми за обезпечаване сигурността на информацията и сегментирането на различни нива за достъп.
Дейност „Оценка и контрол на качеството“, за която се отпускат до 354'166 лв. без ДДС. Целта е да бъдат създадени и да сработят механизми за установяване нивото на изпълненост на останалите дейности и в случай на необходимост, да бъде изискано коригиране на допуснатите слабости.
В следствие на извършените до момента дейности във връзка с внедряването на технологии за електронно управление, някои държавни ведомства вече осъществяват електронни взаимодействия помежду си на централно и на териториално ниво, и извършват част от своите административни дейности в електронна среда. Сред тях са Министерство на външните работи (МВнР), Министерство на здравеопазването (МЗ), Министерство на информационните технологии, транспорта и съобщенията (МТИТС), Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), Агенция „Митници“ (АМ), Национална агенция за приходите (НАП), Националния осигурителен институт (НОИ) и др. Към настоящия момент действат над 35 отделни регистъра, които съдържат данни за администрацията и населението, и предстои да бъдат интегрирани в единната система на българското е-правителство. Очаква се новите технологични решения да позволят по-добро синхронизиране на отделните структури в държавния апарат, повишаване на контрола и отчетността, ускоряване на процесите и намаляване на административните разходи с близо 80 милиона лева годишно.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Ултиматумът на Anonymous към България може да се квалифицира като тероризъм


(13.02.2012) Днес в YouTube се появи видео-обръщение към властите в България, които бяха заплашени със „засягане икономиката и транспорта на почти цяла България“, ако спорното споразумение ACTA бъде ратифицирано у нас. В обръщението, което е формулирано на английски език и изпълнено посредством дигитално синтезиране на гласа (вероятно с цел недопускане на евентуална гласова идентификация на извършителя), авторите се определят като представители на придобилото известност движение на „анонимните“ (Anonymous) и „дават шанс“ на властите в България да се откажат от своите намерения за ратифициране на ACTA. В противен случай авторите на видео-обръщението предупреждават за „следващи стъпки“, които „ще бъдат доста по-различни“ и „няма да ви харесат“.
Авторите на обръщението си служат доста некоректно с юридически понятия, включително и като твърдят, че запазването на резерви при подписване на едно международно търговско споразумение е невъзможно. В действителност, разпростирането на споразумението ACTA в пълния му обем спрямо България не би било резултат от „невалидност“ на резервите, които Народното събрание може да запази при евентуална ратификация. Макар и напълно валидни, резервите могат да се преодолеят по друг начин – чрез разпростиране действието на споразумението в световен мащаб (или за страните-членки на Европейския съюз, ако се осъществи ратификация от Европейската парламентарна асамблея). Вероятно подписаните като „анонимни“ автори на видео-обръщението са имали предвид друго – политическия ефект, който ратификациите в националните парламенти могат да окажат при предстоящите гласувания в Европейския парламент.
Ултиматумът, който Anonymous отправят към българското правителство, се доближава до престъплението по чл. 108а във връзка с чл. 143 от Наказателния кодекс (НК): „Който с цел да създаде смут и страх в населението или да заплаши, или да принуди орган на властта (...) да извърши или пропусне нещо в кръга на неговите функции, (...) употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, (...) се наказва за тероризъм с лишаване от свобода от пет до петнадесет години“. От обективна страна е налице заплашване спрямо българските власти (макар да не се посочва към кого точно е насочена заплахата). От субективна страна може да се посочи „специална цел“ – органът на властта, отговорен за ратификацията (вероятно се има предвид Народното събрание), да бъде мотивиран „да извърши или пропусне нещо в кръга на неговите функции“, да не ратифицира споразумението ACTA.
Съгласно преобладаващите виждания на юристи, като „тероризъм“ се определя „такова престъпление, при което бива използвана сила или заплашване за постигането на определени политически цели“. Остава въпросът доколко отправените във видео-обръщението заплахи ще бъдат окачествени като сериозни, за да бъде деянието наистина квалифицирано като тероризъм и да повлече наказателно преследване. Евентуални последващи действия от страна на Anonymous „в изпълнение“ на заплахите със сигурност биха предизвикали такова преследване, ведно с възможните усложнения при извършване на допълнителни престъпления за постигане на „специалната цел“.
Anonymous не могат да бъдат определени като организация, тъй като не разполагат с йерархична структура и с представители. Те действат на принципа „обявяване на предстояща акция – събиране на съмишленици – осъществяване на акцията – преустановяване на връзката“, без да поддържат членство или други формални връзки помежду си. В последните месеци Anonymous станаха широко известни с организирането от тях на редица мащабни международни акции, свързани с организирането на протести (най-известният от които „Окупирай Уолстрийт“) или с блокиране на правителствени и корпоративни сайтове (сред които сайтовете на Visa, Mastercard и PayPal, на Amazon, на швейцарските банки PostFinance и EveryDNS, на американската консултационна компания Booz Allen Hamilton, на Нюйоркска фондова борса (NYSE), на ЦРУ и ООН и др.) Акциите на „Анонимните“ са насочени към защита на свободната информация в Internet и на човешките права като цяло, и обикновено се насочват срещу правителства и корпорации, които нарушават човешките права или се опитват да ограничат свободата в Internet.
Следва текстът на обръщението (преведен от Владимир Христов):
„Поздрави, България! Предполагам, знаете кои сме ние, но в случай, че не знаете – ние сме Анонимните. Ние сме най-голямата сила в света; сила, по-голяма и по-могъща от всички правителства на тази Земя. Ние сме хората, които ви създадоха. Ние сме хората, които срещате по улицата всеки ден. Ние сме тези, които не очаквате – от продавача в близкия магазин до чистача в ресторанта.
Ние не сме организация, нито клуб. Ние сме нещо много повече от това – ние сме единни. Ние сме хора от цял свят, събрани от идеята за правда и свобода. Анонимните не са само хората в Internet, те са навсякъде.
Знаехте за предстоящите протести на 11.02.2012 г., но въпреки това се опитахте за пореден път да хвърлите пясък в очите на хората. За пореден път се опитахте да манипулирате хората чрез опитни психологически методи. ACTA не може да бъде подписана с резерви. ACTA е международно търговско споразумение, базиращо се на международното право. Държавите и държавните съюзи, подписали договора, се стремят чрез него да установят единни норми при борбата с пиратски копия на продукти и нарушения на авторското право, както за физически, така и за дигитални продукти или услуги. Подписването му от България ще доведе до прилагането му в пълна сила, което ще наруши човешките права и ще бъде в разрез с Конституцията на България, която всеки един държавен служител трябва да спазва безрезервно.
(следва доста непрецизно и разхвърляно цитиране на част от текстовете в българската Конституция, което пропускаме)
Когато хората нарушават Конституцията на България, са съдени от вас. А кой трябва да съди вас, когато нарушавате Конституцията на България? Вие тръгнахте срещу собствените си закони. Не се съобразявате с позицията на хората и правите това, което вие намерите за добре – било то потенциална вреда или съсипване на обществото; гледате своите блага и сте ослепели от ненадминатото чувство за мания и величие. Дори след 11.02.2012 г. вие продължавате да не обръщате внимание на хората и отново не чухте какво иска Народът.
Трябва да знаете, че ако вие не махнете ръцете си от ACTA, ние ще го направим – по един или друг начин. На 11.02.2012 г. протестите бяха мирни. Следващи протести няма да има. Следващите стъпки ще бъдат доста по-различни. Ако продължавате да се подигравате с хората в България, ще се наложи да ги видите, но сме сигурни, че няма да ви харесат. Не се занимавайте с нас, спазвайте собствените си закони и се откажете напълно от ACTA, докато е време.
Действията на Народа ще бъдат мирни, но това, което смятат да направят, ще засегне икономиката и транспорта на почти цяла България. Но ако продължите да затваряте очите си, няма да играем по добрия начин повече.
Ще ви дадем шанс да се откажете от ACTA по мирен начин, изразявайки го с официално изявление. Нашият съвет е – не пропускайте този важен шанс и не насилвайте късмета си.“

Пълният текст на обръщението може да се види от този адрес:
http://www.facebook.com/blogzter/posts/10151283380270304
Видео-файлът с обръщението може да се види от този адрес:
http://www.youtube.com/v/n9ke5PkCdz0%26hl=en%26fs=1%26rel=0

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Европейската комисия (ЕК) отправи 6 конкретни препоръки към България


(08.02.2012) Днес Европейската комисия (ЕК) представи своите междинни доклади за напредъка на България и Румъния през последните 6 месеца – от публикуването на годишния доклад на ЕК от 20.07.2011 г. Като цяло ЕК отчита няколко положителни тенденции за България, сред които – на първо място – създаването на Специализирания наказателен съд и прокуратура. Отчитат се усилията за намаляване на корупцията и се констатира, че „Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, постигна значителни резултати, а новосъздадената Комисия за предотвратяване и установяване конфликт на интереси взе своите първи решения“. Докладът отчита мерките, взети във връзка с предишните препоръки на ЕК по Механизма за сътрудничество и оценка, който се прилага спрямо страната ни и отчита необходимостта от по-решителни действия, за да бъде дадена цялостна положителна оценка за постигнатия напредък в следващия годишен доклад, който се очаква да излезе през месец юли.2012 г.
В междинния доклад по отношение на Румъния се признава постигането на „известен брой големи пробиви“ в борбата с корупцията и провеждането на съдебна реформа, за което съдейства специално сформираната Национална дирекция за борба с корупцията (НДБК) и Националната агенция по прозрачността (НАП). Според доклада „Румъния ускори делата, които се водят по обвинения в корупция на високо ниво“ и в резултат на това значителен брой високопоставени политици са привлечени към отговорност. Това прави оценката за Румъния като цяло положителна.
По отношение на България оценката е по-критична и според наблюдатели това ще способства за по-нататъшно отлагане приемането на двете балкански страни в Шенген. Във връзка с незадоволителните резултати от междинния доклад за нашата страна, ЕК поставя шест конкретни задачи пред България:
1. Да приеме изменения в Конституцията, които премахват двусмислията относно независимостта и отчетността на съдебната система.
2. Да гарантира по-прозрачен и ефикасен съдебен процес, чрез приемането на нов Закон за съдебната власт (ЗСВ) и нов Граждански процесуален кодекс (ГПК); да докладва въздействието на тези нови закони, а също така – по отношение на досъдебното производство – да докладва механизмите по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
3. Да продължи реформата в съдебната власт, с цел повишаване на професионализма, отчетността и ефикасността; да направи оценка на въздействието от извършваната реформа и резултатите да се огласяват ежегодно.
4. Да провежда професионални и безпристрастни разследвания по обвинения в корупция срещу обвиняеми от високите етажи на властта и да докладва резултатите по тях; да докладва за вътрешни проверки на публичните институции и за огласяване имуществото на високопоставените длъжностни лица.
5. Да предприеме по-нататъшни действия за ограничаване на корупцията и борба с нея, особено по отношение на длъжностните лица по държавните граници и в местното самоуправление.
6. Да приложи стратегия за борба с организираната престъпност, съсредоточена върху тежките престъпления и изпирането на пари; да извършва систематично конфискуване имуществото на престъпници; да докладва за нови и текущи разследвания, повдигнати обвинения и постановени присъди по тежки престъпления и изпиране на пари.
На въпрос кога ще бъде премахнат Механизмът за сътрудничество и оценка по отношение на България и Румъния, и дали докладът това лято ще бъде последен, говорителят на Комисията Марк Грей посочва, че през месец юли.2012 г. се планира да бъде изготвена пълна оценка на постигнатото за последните 5 години и в зависимост от резултатите ще се вземе окончателно решение. Грей подчертава, че „докладът не съдържа политическа оценка“ и не бива по никакъв начин да се свързва със стремежа на България към членство в Шенген. Във връзка с това той напомня становището на ЕК, според което България и Румъния изпълняват всички технически критерии за присъединяване към шенгенското пространство. В тази връзка Европейският парламент излезе с изрична резолюция към края на 2011 г., с която припомни, че пред двете балкански страни не следва да се поставят никакви допълнителни изисквания, освен изчерпателно посочените в Шенгенския кодекс. Въпреки това, Нидерландия и Финландия блокираха приемането на София и Букурещ в Шенген и по този начин осуетиха приетото по-рано решение процесът да завърши до месец септември.2011 г. Сред аргументите за блокиращата позиция беше липсата на решителни реформи в съдебната система и липсата на чувствителни резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност. В тази връзка, отправените от ЕК конкретни препоръки към България са съвсем разбираеми.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Гражданите на ЕС придобиват правото на европейска законодателна инициатива


(07.02.2012) От месец април.2012 г., на основание постигнатите договорености по Лисабонския договор, гражданите на Европейския съюз (ЕС) придобиват правото да участват пряко в създаването на европейското законодателство – по реда на така наречената европейска гражданска инициатива. Чл. 11, §4 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) предвижда, че „най-малко един милион граждани на Съюза, граждани на значителен брой държави-членки, могат да поемат инициативата да приканят Европейската комисия (ЕК) да представи подходящо предложение в рамките на предоставените й правомощия, по въпроси, за които тези граждани считат, че (...) е необходим юридически акт на Съюза. “. В изпълнение на това и съгласно чл. 24, ал. 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), Европейският парламент и Съветът приеха по реда на обикновената законодателна процедура Регламент (ЕС) №211 от 16.02.2011 г. относно европейската гражданска инициатива.
Процедурата по осъществяване на европейска гражданска инициатива започва с учредяването на Граждански комитет – поне 7 пълнолетни граждани на ЕС, с местожителство в поне 7 различни страни-членки, които отговарят за придвижване на процедурата. Гражданският комитет трябва да заяви за вписване на инициативата в регистъра при Европейската комисия (ЕК), като представи на който и да било от официалните езици на ЕС (включително може на български) следната информация: заглавие (тема; надслов) на предложената гражданска инициатива (до 100 символа); предмет на инициативата (до 200 символа); цели (до 500 символа); разпоредби от ДЕС и ДФЕС, които се отнасят към предмета на инициативата; имена, пощенски адреси, националност и рождена дата за всеки един от членовете на Гражданския комитет; указание за това кой от членовете ще действа като официален представител и кой – като заместник-представител; email-адреси на официалния представител и на неговия заместник; известни към момента на регистрацията източници на подкрепа и финансиране (над € 500 годишно), ако има такива. Допълнително може да се посочи web-адрес на предложената инициатива и до 2 файла (с максимален размер до 5 MB всеки) с по-подробно изложение за предмета, целите и контекста на инициативата, и с проект на нормативния акт, който се предлага да бъде приет. Инициативата се регистрира, ако изглежда сериозна и добронамерена, от компетенциите на Комисията е и не влиза в явно противоречие с някоя от формулираните в чл. 2 от ДЕС европейски ценности: „зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, (...) зачитане правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството“. След вписване на инициативата официалният представител на Гражданския комитет и неговият заместник получават потребителски имена и парола за достъп до контролен панел в сайта на Комисията, откъдето могат да управляват по-нататъшното придвижване на инициативата.
Ако Гражданският комитет реши да набира подписката и по електронен път, трябва да осигури изграждането и функционирането на система, която гарантира точното отчитане на гласовете и защитава надеждно личните данни на поддръжниците. Качествата на системата следва да са удостоверени по реда на локалното законодателство. За улеснение Комисията предлага софтуерен пакет с отворен код, който може да се изтегли безплатно и да се използва наготово. В такъв случай удостоверяването от местните власти обичайно минава по-лесно, ако няма извършени съществени модификации в системата.
От момента на своята регистрация, европейската гражданска инициатива има 12-месечен срок да набере необходимата подкрепа – поне 1 милион пълнолетни граждани на Европейския съюз, от които в поне 7 страни-членки трябва да бъде достигнат минимален размер на подкрепата, както следва: Австрия – 14'250 души; Белгия – 16'500 души; България – 13'500 души; Германия – 74'250 души; Гърция – 16'500 души; Дания – 9'750 души; Естония – 4'500 души; Ирландия – 9'000 души; Испания – 40'500 души; Италия – 54'750 души; Кипър – 4'500 души; Латвия – 6'750 души; Литва – 9'000 души; Люксембург – 4'500 души; Малта – 4'500 души; Нидерландия – 19'500 души; Обединено кралство – 54'750 души; Полша – 38'250 души; Португалия – 16'500 души; Румъния – 24'750 души; Словакия – 9'750 души; Словения – 6'000 души; Унгария – 16'500 души; Финландия – 9'750 души; Франция – 55'500 души; Чешка република – 16'500 души; Швеция – 15'000 души. Подкрепата се предоставя по електронен път или на хартиен носител, чрез попълването във формуляр по образец на имената, постоянния адрес, рождената дата, гражданството и (ако е приложимо) ЕГН и номер на документа за самоличност на всеки един от поддръжниците. След изтичането на едногодишния срок, Гражданският комитет следва да представи списъците с набраните подписи пред съответните компетентни органи във всяка страна-членка, от която са набирани поддръжници, за да се извърши проверка на автентичността. За България такъв орган е Главна дирекция „ГРАО“ към Министерство на регионалното развитие и благоустройство, която проверява съответствието между три имена, адрес, ЕГН и подпис, за да валидира съответния подпис. За действително положени се признават подписи, за които е налице съвпадане на данните. За извършените проверки в съответните страни-членки се издават удостоверения, от които трябва да бъде видно, че са набрани не по-малко от 1 милион валидни подписа и в поне 7 страни-членки е достигнат минималният размер на необходимата подкрепа. Въз основа на тези данни Комисията предприема постъпки за среща с членове на Гражданския комитет и обсъждане на издигнатата от тях инициатива. Официалният представител и неговият заместник получават възможност да представят идеята пред Европейския парламент в рамките на специално публично обсъждане. Накрая Комисията излиза с мотивирано решение дали и под каква форма да предложи исканата законодателна промяна.
Според експерти по пряка демокрация, европейската гражданска инициатива е твърде слаб инструмент, който няма да бъде в състояние да запълни ефективно „пукнатините“ по демократичните процеси в ЕС. Привърженици на инициативата виждат в нея възможност за доближаване на Европа до нейните граждани и за създаване на истинско европейско обществено пространство – не само защото предоставя пряка възможност гражданите да кажат своето мнение и гласът им да се чуе в Брюксел, но също, защото по този начин се създават условия за насърчаване на истински междуграничен дебат по европейските въпроси. На следващо място, самото съществуване на възможност за пряка гражданска законодателна инициатива е проява на култура, оказваща своето влияние за активизиране на гражданското общество и за намаляване на пропастта между гражданите и политическите елити – поне теоретично.
Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС), приет през 2009 г. от българското Народно събрание, регламентира условията, организацията и реда за пряко участие на българските граждани в централната държавната власт и в местното самоуправление. Законът предвижда възможност за организиране на референдуми и граждански инициативи (на национално или местно ниво), и общи събрания на населението (на местно ниво). За разлика от Регламент (ЕС) 211/2011 относно европейската гражданска инициатива, ЗПУГДВМС предвижда възможност българските граждани директно да вземат решения по въпроси от национално или местно значение, без да е необходима последваща санкция от страна на който и да било орган на властта. Поради определени причини обаче, засега този механизъм не работи.
Националният референдум е способ за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение, които се решават от Народното събрание (НС). Посредством национален референдум не може да се решават следнитне въпроси: за уреждане правилата за функциониране на самото Народно събрание; за насрочване на президентски избори или за повдигане на обвинения срещу президента и вицепрезидента за държавна измяна или нарушение на Конституцията; за избиране и освобождаване на министър-председателя и министрите, или за създаване, преобразуване и закриване на министерства; за избиране на омбудсман и за определяне на неговите правомощия; за избиране членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) и инспекторите към Инспектората на съдебната власт, както за и определяне бюджета, организацията и дейността на Инспектората; за избиране на конституционни съдии; за изслушване и приемане докладите на Върховния касационен съд (ВКС), Върховния административен съд (ВАС), главния прокурор и други органи, които изцяло или частично се избират от НС; за избиране ръководството на Българска народна банка (БНБ) и на други институции по закон, в това число – избиране на Сметна палата и определяне на нейната организация, правомощия и дейност; за установяване на извънредно положение, за обявяване на война и за сключване на мир; за определяне цялостното законодателство в определена правна област; за изменяне на данъчни и осигурителни задължения, такси и бюджета; за решаване на въпроси, уредени с вече ратифициран международен договор; за решаване на други въпроси, които са от компетентността на Велико народно събрание.
Местният референдум е способ за пряко решаване от гражданите на въпроси от местно значение, които законът е предоставил в компетентност на органите за местно самоуправление или органите на района (кметството). Посредством местен референдум не може да се решават въпроси, които се отнасят до вътрешните правила за работа на общинския съвет, до размера на местните данъци и такси, и до общинския бюджет. Постъпилите предложения за произвеждане на референдум заедно с тяхното по-нататъшно движение се отразяват в публичния регистър при председателя на Народното събрание (на национално ниво) или в публичния регистър при председателя на Общинския съвет (на местно ниво).
Национален референдум може да се произведе по решение на Народното събрание, след отправяне на предложение от: поне 1/5 от народните представители; Президента; Министерски съвет; поне 1/5 от общинските съвети в страната; инициативен комитет на граждани, набрал подписите на поне 200'000 българи с избирателни права. Местен референдум може да се произведе по решение на Общинския съвет, след отправяне на предложение от: поне 1/5 от общинските съветници (но не по-малко от 3 души); кмета; инициативен комитет на граждани, набрал подписите на поне 1/10 от гражданите с избирателни права и постоянен адрес в съответното населено място. Насрочването на референдум става задължително, ако същото не противоречи на посочените по-горе условия и в негова подкрепа са набрани 500'000 подписа (на национално ниво) или 1/10 от подписите на гражданите с постоянен адрес в съответното населено място (на местно ниво). В останалите случаи Народното събрание (или Общинският съвет) взема окончателното решение дали да се произведе допитването до народа.
Ако националният референдум се инициира от общинските съвети, те трябва да подкрепят предложението с приемането на мотивирани решения за необходимостта от такова допитване и с формулирани към тях въпросите за гласуването. Ако референдумът се инициира от граждански комитет чрез набирането на подписка, е важно всяка страница от подписката да бъде номерирана, върху утвърдената бланка и с изписани въпросите за референдума. Гражданите, които подкрепят предложението, вписват в подписката трите си имена, единен граждански номер (ЕГН), постоянен адрес и личен подпис. След набиране на подписката, същата се внася в Народното събрание (респективно в Общинския съвет) и се препраща към Главна дирекция „ГРАО“ при Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) за служебна проверка. При констатиране на достатъчен брой валидни ЕГН, които съответстват на положените подписи, проверката се преустановява и се изготвя протокол, който дава възможност предложението да бъде придвижено нататък.
Организационно-техническата подготовка за произвеждането на национален референдум се осъществява от Министерския съвет, а за произвеждането на местен референдум – от кмета и общинската администрация. Подготовката включва информационно-разяснителна кампания по правилата на Изборния кодекс (ИК), която следва да гарантира еднакви възможности за представяне на различните становища по въпросите на референдума – за срок 30 дни, който приключва 24 часа преди самото гласуване. Гласуването при референдум се извършва чрез посочването на „Да“ или „Не“ като отговори на всеки един от поставените въпроси. Гласуването е тайно.
Предложението-предмет на референдума се счита прието, ако повече от половината гласували, които не може да бъдат по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание (или съответно за Общински съвет), са отговорили с „Да“. Ако гласувалите в национален референдум са по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание, но надхвърлят 20% от всичките граждани с избирателни права в България и повече от половината от тях са отговорили с „Да“, предложението се внася в Народното събрание за разглеждане по реда на гражданските инициативи (виж по-долу). Ако не бъде набрано необходимото мнозинство, по същия въпрос национален референдум може да се инициира най-рано след 2 години, а местен референдум – най-рано след 1 година. Решенията, приети с национален референдум, се обнародват в „Държавен вестник“, влизат в сила в деня на обнародването им и не подлежат на последващо одобрение от когото и да било. Решенията, приети чрез местен референдум, се обявяват на официалната internet-страница на общината, в един регионален вестник и в една регионална електронна медия, и влиза в сила веднага след обявяването им.
Гражданската инициатива е способ гражданите да отправят предложения до Народното събрание и органите на централната изпълнителна власт (на национално ниво) или до Общинския съвет, кмета, областните и регионални органи на изпълнителната власт (на местно ниво), за решаването на въпроси от национално или местно значение. Гражданска инициатива се организира по решение на събрание от поне 50 граждани с избирателни права (при местна инициатива те трябва да имат и постоянен или настоящ адрес на територията на съответното населено място). Събранието избира инициативен комитет, който организира информационна кампания и обществени дискусии във връзка с предложението, и организира набирането на подписка в територията на страната (или в територията на съответното населено място). След набирането на подписката същата се внася в компетентния орган на централната власт или местното самоуправление и се препраща към Главна дирекция „ГРАО“ към МРРБ, за служебна проверка. След констатиране валидността на вписаните ЕГН и тяхното съответствие с положените подписи, се изготвя протокол и набраната подписка се връща за разглеждане от компетентния орган. Последният е длъжен, като вземе предвид получената гражданска подкрепа, да разгледа отправените предложения и да обяви своето решение с мерките за неговото изпълнение. Компетентният орган уведомява писмено инициативния комитет за своето решение и за мерките по неговото изпълнение.
Общо събрание на населението се провежда за решаване на въпроси от местно значение, които по целесъобразност се решават от съответния Общински съвет или кмет. Общото събрание се състои от всички граждани с избирателни права и с постоянен или настоящ адрес в съответното населено място. Общо събрание на населението се свиква от кмета – по негова собствена инициатива, по решение на Общинския съвет или по искане на поне 1/50 от гражданите с избирателни права и адрес в населеното място (но не по-малко от 20 души). Последните заявяват своето желание чрез сформирането на инициативен комитет и набиране на подписка. Следва извършването на служебната проверка в Главна дирекция „ГРАО“ към МРРБ, която констатира наличието на достатъчен брой „редовни“ подписи и връща подписката при кмета на общината, който трябва да разгласи поне 15 дни преди провеждането на общото събрание деня, часа и мястото на провеждането му (в извънработно време), и въпросите за обсъждане.
Общото събрание на населението е редовно, ако присъстват поне 1/4 от гражданите с избирателни права и постоянен (настоящ) адрес в населеното място. (Ако жителите на населеното място са до 150 души, за провеждането на общо събрание е необходимо да присъстват поне 1/3 от тях.) Ако в определения час не са се явили достатъчен брой граждани, събранието се отлага с един час и се провежда с тези, които присъстват, но не по-малко от 1/10 от всичките граждани с избирателни права от населеното място. Решенията се вземат с гласуване и обикновено мнозинство. Общинският съвет и кметът предприемат необходимите действия за изпълнение на взетите решения.
Възможността даден въпрос да бъде решен пряко от гражданите, без необходимостта от допълнително одобрение от страна на компетентните институции на властта, извежда българското законодателство една стъпка отвъд Регламент (ЕС) 211/2011 относно гражданската инициатива в Европейския съюз. Българският закон постановява допитване до народа да се проведе задължително, ако бъде поискано от 500'000 наши граждани с избирателни права (при национален референдум) или от 1/10 от гражданите с избирателни права и с постоянен или настоящ адрес в съответното населено място (при местен референдум). Съгласно чл. 9, ал. 6 от ЗПУГДВМС, „решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от Народното събрание“. Аналогично, съгласно чл. 26, ал. 4 от същия закон, „решението, прието с местен референдум, не подлежи на последващо одобрение от Общинския съвет“. С други думи, взетите пряко от народа решения не следва да се одобряват допълнително и подлежат на директно изпълнение. Съгласно процедурата за Европейска гражданска инициатива, която става достъпна от 01.04.2012 г., европейските граждани няма да могат да вземат директни решения, а само ще могат да правят предложения Европейската комисия да направи това съобразно исканията им. В този смисъл, българското законодателство не само, че отразява европейските разбирания за демокрация, но и ги надхвърля. Друг е въпросът, че дадената от ЗПУГДВМС възможност на този етап [почти] не се използва от българското гражданско общество. Така например, към настоящия момент в Публичния регистър при Народното събрание има вписани само 3 инициативи за провеждане на национален референдум: от 08.09.2010 г. с въпрос „Да поиска ли българското правителство предоговаряне на земеделските субсидии в Европейския съюз?“ (процедурата е прекратена поради невнасяне в срок на предложението в Народното събрание); от 01.09.2010 г. с въпрос „Желаете ли предсрочно прекратяване мандата на 41-то Народно събрание с цел свикване на Велико народно събрание за приемане на нова Конституция?“ (набрани са 597'152 подписа и предложението е внесено на 01.12.2010 г., но няма насрочване от страна на Народното събрание поради съмнение за допуснати нарушения при набиране на подписката); от 16.04.2010 г. с въпрос „Против ли сте членството на Турция в Европейския съюз?“ (набрани са 322'532 подписа и предложението е внесено на 14.07.2010 г., но няма окончателно решение от страна на Народното събрание). Липсата на цитираното насрочване и вземане на решение от страна на Народното събрание в кратък срок след настъпване на предвидените от закона условия, е достатъчно ясна индикация за нефункциониращото в България гражданско общество и за липсата на адекватен диалог между институциите на властта и истинските притежатели на националния суверенитет – гражданите.
Регистърът при Народното събрание може да бъде прегледан на следния адрес:
http://parliament.bg/referendum/?page=reg&lng=
По-подробна информация за европейските граждански инициативи може да бъде намерена на официалната електронна страница на Комисията:
http://ec.europa.eu/citizens-initiative/public/welcome?lg=bg
или на безплатен номер + 800 6 7 8 9 10 11

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Google въвежда нови Общи условия за ползване и Декларация за поверителност


(05.02.2012) От месец Март.2012 г. влизат в сила новите Общи условия и новата Декларация за поверителност при използване продуктите и услугите на Google. Ключова новост е въвеждането на единен Google-акаунт, от който потребителят ще може да достъпва всичките продукти и услуги на Google (Gmail, Blogger, YouTube, Chrome, Toolbar, Desktop, iGoogle, Picasa, Talk, Music, Alerts, Calendar, Docs, Book Search, Pages, Translate, Analytics, AdSense, Maps, Earth, Mobile, Wallet, Google+ и т.н.). Ползването на всички възможности под единна регистрация ще позволи потребителите да бъдат третирани интегрирано, като ползватели на всичките продукти и услуги на Google, без да е необходимо да поддържат отделни регистрации. Същевременно информацията за поведението и предпочитанията ще се натрупва в единна база данни, позволяваща извършването на задълбочени проучвания и предоставяне на индивидуален подход спрямо конкретния потребител. Според критици това може да способства за нарушаване личната неприкосновеност на потребителите, тъй като интегрираното използване на услуги позволява да бъдат подложени на анализ твърде много определящи данни за конкретния човек и да бъдат направени изводи за цялостното му internet-поведение.
Съгласно новите правила, ако използвате който и да било от продуктите или услугите на Google, се счита, че сте се запознали с Общите условия и с Декларацията за поверителност, и ги приемате изцяло. Google си запазва правото да прибавя и допълнителни правила за отделни продукти и услуги (такива например има за браузъра Chrome). Ако използвате съответния продукт или услуга, се счита, че приемате и свързаните с него допълнителни правила.
Ако Общите условия бъдат нарушени, или има подозрение за извършено нарушение, Google си запазва правото да затваря потребителски акаунти и да спира достъпа до свои продукти и услуги, както и да извършва проверки за установяване действителното наличие или липса на нарушение. В тази връзка и с цел установяването и предотвратяването на нарушения, Google може да преглежда по всяко време и без предупреждение данните за всеки свой потребител, а така също – информацията за достъпвано от потребителя съдържание, за осъществени взаимодействия със системата и други. Google ще приема от носителите на авторски права сигнали за нарушения и си запазва правото да затваря акаунтите на потребители, които извършват нарушения по смисъла на щатския Закон за авторските права в цифровото хилядолетие. Същевременно Google си запазва правото да използва по всякакъв начин, необходим за функционирането и за по-нататъшното подобряване на своите продукти и услуги, каченото от потребителите съдържание – включително и ако потребителите вече са се отказали от това да ползват Google. В това влиза правото на Google да възпроизвежда, да разпространява, да модифицира качваното от потребителите съдържание, да създава от него сродни произведения и да ги публикува, като поема задължение да се съобразява с първоначалните авторски права на потребителите.
Google си запазва правото да осъществява автоматичен update на софтуера, който потребителите свалят от Google и инсталират на своите компютри, за да ползват предлаганите им продукти и услуги. На потребителите се забранява да прилагат „обратно инженерство“ или да опитват по какъвто и да било начин да извличат изходния код на софтуера, ако същият не е предоставен под open source режим.
Google си запазва правото да създава или да прекратява продукти и услуги по всяко време, както и да променя условията за тяхното достъпване. В случай, че се преустанови достъпът до определен продукт или услуга, Google заявява намерението си да положи разумни усилия за предоставяне на възможност бившите потребители да изтеглят своята информация, преди достъпът до съответния продукт или услуга да бъде окончателно преустановен.
Google не поема никаква отговорност за съдържанието, достъпвано чрез неговите продукти и услуги, нито поема отговорност за поддържането на функционалност, надеждност, достъпност или пригодност на продуктите и услугите за каквато и да било цел, или за причинени на потребителя загуби. Продуктите и услугите на Google се предоставят „във вида, в който са“. Доколкото локалният закон не определя друго, Google ограничава своята отговорност в случай на причинени вреди по свой избор до паричния размер на платеното от потребителя за ползване на конкретния продукт или услуга, или до задължението Google да предостави повторно съответния продукт или услуга.
Съгласно своята нова Декларация за поверителност, определяща как ще бъдат третирани личните данни на потребителите, Google си запазва правото да събира и обработва всякаква информация, въвеждана директно от потребителите при регистрирането на Google-акаунт или косвено, при заявяване на търсене, посещаване на резултати, качване или сваляне на съдържание. Google може да събира данни за хардуера на използвания от потребителя компютър, за неговата операционна система, за личните му настройки и други. Google си запазва правото да сваля „бисквитки“ в компютъра на потребителя, за да анализира потребителските предпочитания и тенденции, да подобрява резултатите при търсене и да оптимизира подаването на реклами. Когато потребителят посещава продукт или услуга на Google, включително и разположени в сайтовете на партньори (например Google-реклами), системата може да образува сървърни регистрационни файлове, в които се записва информация за подадената заявка с дата и час на постъпването й, използван от потребителя IP-адрес, тип и настройки на браузъра, осъществено взаимодействие с достъпения продукт или услуга, „бисквитки“ за еднозначно идентифициране на конкретния потребител. Допълнително Google може да събира информация и за физическото местонахождение на потребителя – при подаване на GPS-сигнал от мобилно устройство на потребителя, при осъществяване на достъп от Wi-Fi мрежа или от GSM-клетка и други. Google обяснява събирането и обработката на такава информация като средство за подобряване на продуктите и услугите, и предоставяне на персонализирано съдържание съобразно специфичните нужди на конкретния потребител.
Google си запазва правото да разкрива пред трети лица събираната лична информация освен при дадено от потребителите изрично съгласие, също: с цел проследяване спазването на Общите условия; разкриване и предотвратяване на измами; защита правата, собствеността или сигурността на Google, на други потребители или на обществото като цяло; спазване изискванията на локалния закон. Същевременно Google се задължава да поддържа необходимото ниво на сигурност, с цел предотвратяване на неразрешен достъп, разкриване, изменение или унищожаване на лични данни. В случай на преобразуване, Google декларира намерението си да постави като условие пред своите правоприемници това да осигурят аналогични нива на защита спрямо заварените данни на потребители. Google дава възможност на потребителите да достъпват своите данни, да ги редактират и да ги изтриват, освен ако „уважителни причини от бизнес характер или правен характер“ налагат личните данни да останат в системата. В този смисъл Google заявява намерението си да поддържа адекватно ниво на сигурност съгласно стандартите на програма „Безопасно пристанище“ (Safe Harbor) между САЩ, ЕС и Швейцария относно събирането, използването и задържането на лични данни, и осъществяването на трансграничен пренос на същите.
Google си запазва правото да променя Общите условия, Декларацията за поверителност и допълнителните правила за ползване на продукти и услуги, като заявява намерението си доколкото е възможно да предоставя на потребителите срок за запознаване с промените, преди те да влязат в сила. За неуредени въпроси Google препраща към законите на Калифорния и САЩ, а всички съдебни искове във връзка с ползването на Google – доколкото локалният закон не определя друго – попадат под юрисдикцията на федералните и щатските съдилища в Калифорния.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Опитва ли Специализираният наказателен съд да цензурира медийни публикации?


(02.02.2012) Въпреки обществените очаквания Специализираният наказателен съд (СНС) да започне да издава съкрушителни присъди срещу най-тежката престъпност в България, с първия постановен съдебен акт специализираната съдебна институция наложи относително леки наказания. Четирима от общо петимата подсъдими по първото приключено от СНС дело – срещу организирана престъпна група за разпространение на наркотици – признаха вината си и постигнаха споразумение със специализираната прокуратура. В резултат на това най-тежкото наложено наказание е „лишаване от свобода“ за 1 година при първоначален строг режим. Двама от подсъдимите са осъдени на „пробация“ за 3 години, а четвъртият е осъден на „лишаване от свобода“ за 1 година с условно отлагане изтърпяването на наказанието при изпитателен срок 3 години. Петият подсъдим не се признава за виновен и неговото наказателно преследване ще продължи по общия ред. Постигнатото споразумение с подсъдимите и относително леките наказания предизвикаха обществено недоволство, отразено в многобройните негативни публикации от последните дни. Тези публикации, както и опитът на журналисти да вземат интервю от съдиите, постановили присъдите, предизвикаха администрацията на СНС да разпрати до медиите съобщение със следния текст:
„Уважаеми колеги,
Официалната политика на Специализирания наказателен съд не предполага даване на интервюта от съдиите при постановяване на съдебни актове, както и коментар на същите. Всеки един от вас може да получи информация за дело, което представлява какъвто и да е интерес за медиите, чрез пресаташето на Специализирания наказателен съд. Тази информация ще бъде съгласувана със съдията, разглеждащ делото, след което – предоставена под формата на дописка за запознаване.
С оглед коректност и точност в комуникацията между нас, най-учтиво молим да преустановите използването на названия на Специализирания наказателен съд, които не му принадлежат, например „Антимафия“.
Желаем да ни окажете съдействие относно получаване на обратна връзка за съгласуване точността на подадената от нас информация, изпращайки ни заглавия на статии и евентуални публикации, свързани със Специализирания наказателен съд, преди те да бъдат отпечатани. Надяваме се да срещнем разбиране в исканията си, тъй като това ще бъде в интерес на взаимната ни работа.
С увавение: Росица Георгиева“

Изразеното желание журналистите да изпращат за предварително „съгласуване“ свързаните със Специализирания наказателен съд публикации, предизвика скандал в медийните среди – специализираната съдебна институция беше обвинена в опит да наложи цензура на свързани с нейната дейност публикации. Администрацията на СНС се видя принудена да разпрати второ съобщение до медиите, със следния текст:
„Във връзка с писмото, което ви изпратихме и отразените в internet опити за цензуриране на пресата от страна на Специализирания наказателен съд, ви уведомяваме, че единствената цел на въпросното писмо е подобряване на комуникацията между съда и медиите. Нито имаме желание, нито възможност да цензурираме вашите статии и не се съмняваме в обективното отразяване от ваша страна на подадената от съда информация.
Поясняваме, че смисълът на написаното от нас е, е че всяка информация, предоставена от съда, ще бъде съгласувана със съдията, разглеждащ делото. Наясно сме, че нямате задължение да ни изпращате съдържанието на статиите, които ще публикувате, нито ние имаме контрол върху този процес.
Надяваме се този път да бъдем разбрани правилно!“

Въпреки всичко, медийното недоволство не утихна и председателят на СНС Георги Ушев се видя принуден да дава допълнителни обяснения. На първо място той опита да се оправдае с некомпетентността на своите служители: „Тя [вероятно Р. Георгиева, която е подписала първото съобщение до медиите] е със средно образование – в момента нямаме пресаташе на съда и тази функция се съвместява от друг служител“. Явно председателят Ушев в този момент не си даде сметка, че или той, или председателстваната от него институция не казва истината, тъй като в първото разпратено до медиите съобщение журналистите са насочени да търсят информация за делата именно „чрез пресаташето на Специализирания наказателен съд“. По-нататък Ушев направи опит да успокои духовете, като подчерта, че „няма да изискваме съгласуване с пресата“. Макар и формално, това е диаметрално противоположно на изявеното в първото съобщение желание за „съгласуване“ на публикациите, „преди те да бъдат отпечатани“. Освен това на друго място председателят на СНС споделя в прав текст, че „трябва да имаме някакъв механизъм заглавията на статиите да казват това, което ние [от съда] искаме да кажем“. Въпреки неясните и на пръв поглед противоречиви послания, в крайна сметка Ушев представи позицията на СНС така: „Не налагаме ограничения на журналистите, ако прочетете внимателно писмото. То е по повод искане за интервю със съдия и ние обясняваме начините, по които ще даваме информация. Поемам отговорността, тъй като не съм проконтролирал излизането на текста и се извинявам на журналистите, ако са почувствали, че свободата на словото им е застрашена“.
Би било пресилено в съобщенията на СНС и дадените след това обяснения от председателя Ушев да търсим наистина опит Специализираният наказателен съд да цензурира свързаните с дейността му публикации. Една съдебна институция няма и не може да има подобна функция. Разразилият се медиен скандал обаче показва по ясен начин три важни неща. На първо място, българската съдебна система наистина не притежава необходимия капацитет да изразява коректно, на достъпен за обществото език, своите позиции по въпроси вън от професионалната дейност в съдебната зала и между кориците на делата. Това е недопустимо, като се има предвид, че българското правосъдие съгласно Конституцията е публично и „в името на народа“. На второ място, редакционните колегии на голяма част от българските медии не притежават необходимата гражданска компетентност за обсъждане дейността и позициите на правосъдието. Недопустимо е съдебни актове да бъдат дискутирани без елементарно разбиране на юридическата им обосновка. И на трето място – обществената нагласа, отразена съвсем директно от медиите – е нагласа на недоверие и предубеденост спрямо съдебните институции. За съжаление последното е напълно заслужено и подкрепено със солидни аргументи от практиката през последните десетилетия.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ България подписа безпрецедентно споразумение за световен контрол над Internet


(30.01.2012) В края на миналата седмица България заедно с още 31 страни (Австралия, Канада, Южна Корея, САЩ, Мароко, Мексико, Нова Зеландия, Сингапур, Швейцария, Япония и още 21 страни-членки на ЕС) е подписала „на тъмно“ международното търговско споразумение за борба с фалшификациите – Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA). Подписването е станало на 26.01.2012 г., на тържествена церемония в Токио, чрез извънредния и пълномощен посланик на България в Япония – Любомир Тодоров. Решението за присъединяване на България е взето на заседание на Министерски съвет от ноември.2011 г., а на 11.01.2012 г. е бил даден мандат на нашия посланик да постави подписа си от името на българската държава. От стенограмите на двете правителствени заседания е видно, че не са проведени никакви дискусии по съдържанието на споразумението, нито някой от министрите е проявил интерес за какво споразумение дава одобрението си. Решенията са взети при пълно медийно затъмнение, без какъвто и да било обществен дебат. Българския народ дори не е уведомен какво се случва – научаваме за ACTA едва след подписването, благодарение на отразяване на церемонията по световните медии. Подобно е отношението на правителствата и на останалите страни, които подписват споразумението „тайно“ от своите граждани.
ACTA се представя като инструмент за създаване на „законни стандарти за опазване правата върху интелектуалната собственост и за засилено международно сътрудничество“. Ключово за споразумението е централизирането на надзора върху Internet, което го превръща в първия по рода си световен договор за контрол върху глобалната мрежа. Преди да бъде подписан, текстът на договора не е публикуван никъде, нито е обсъждан с която и да било от международните правозащитни организации. Аргументът е, че това е „търговско споразумение“ и като такова изисква конфиденциалност – независимо, че ACTA е от естеството да засегне по сериозен начин правата на internet-потребителите, като ограничи неприкосновеността и свободата на съобщенията в световен мащаб.
По-конкретно, ACTA третира internet-пиратството, разпространението на фалшиви стоки, лекарства и други (по подобие на неуспешните американски проектозакони SOPA (Stop Online Piracy Act – Закон за спиране на online-пиратството) и PIPA (Protect Intellectual Property Act – Закон за защита на интелектуалната собственост). Споразумението ACTA задължава internet-доставчиците да следят и да докладват обмена на съдържание, което би могло да бъде или е обект на авторски права. Това на практика означава да бъдат преглеждани всички съобщения между потребители и качвано или сваляно от тях съдържание, тъй като там може да има файлове с неуредени авторски права. Ако обменът не бъде засечен и прекратен, на доставчика следва да се отнеме разрешението за осигуряване на достъп до Internet, а потребителят да се подведе под административна или наказателна отговорност. В тази връзка ACTA предвижда подписалите страни да предприемат действия за криминализиране на пиратското разпространение на стоки и съдържание в търговски мащаб. Последното засяга пряко и популярните сайтове за споделяне на файлове, тъй като много от тях съществуват благодарение на предоставяните от тях търговски услуги, но практически е невъзможно да осигурят проверка на цялото качвано и сваляно от потребителите съдържание (често възлизащо на стотици хиляди и милиони файлове дневно). Последното предпоставя (и бива изрично насърчавано в ACTA) да се създават и пускат в действие технически средства за наблюдаване и филтриране на internet-съдържанието. Подобни технически средства обаче могат да се използват както за откриване и премахване на съдържание с неуредени авторски права, така и за нарушаване на личната неприкосновеност, цензуриране на глобалната комуникация, прихващане на лични данни и злоупотреба с тях. Освен това, ACTA позволява на носителите на авторски права да се снабдяват с личните данни на лица, които извършват или има предположение, че извършват нарушение срещу тяхната авторска собственост. Това би създало условия за упражняване на натиск срещу обикновени граждани или за саботиране дейността на общественици, журналисти, граждански организации и други. Тъй като ACTA представлява международен договор, а съгласно чл. 5, ал. 4 от българската Конституция ратифицирани от Народното събрание международни договори „имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат“, ще отпадне законовото право на образователните и научни институции да ползват свободно за своите цели авторови произведения, както и правото на гражданите да събират безпрепятствено копия от такива произведения за личния си архив. Подобна е ситуацията с правото на ползване и в другите европейски страни.
Противници на ACTA считат, че споразумението нарушава драстично свободата на споделяне и подкопава иновативния дух. Според тях е допуснато погрешно размиване между фалшификацията на стоки и internet-пиратството. Така под общ знаменател се поставят например китайските производители на фалшив аспирин и потребителите, които споделят помежду си файлове. Дефиницията за „интелектуална собственост“ в споразумението е поставена твърде общо и може да засегне дори блогъри, споменаващи в своите статии някоя търговска марка. Според експерти споразумението ще препятства разпространението на иновации от по-малките компании, създаването на по-евтини технологични, лекарствени, земеделски алтернативи и други. ACTA може да доведе до блокиране на информационната свобода – в услуга на мултинационални компании, които обсебват цели области от информацията чрез собствеността върху определени патенти и налагат безалтернативен модел на платени развлечения.
Предстои споразумението АСТА да бъде гласувано от Парламентарната асамблея на Европейския съюз – очаква се това да стане през месец юни.2012 г. Кадер Ариф, докладчик за ACTA пред Парламентарната асамблея подаде своята оставка в знак на протест срещу прокарването на ACTA, като се мотивира със следното официално изявление:
„Искам да отрека по най-силния възможен начин целия процес, който доведе до подписването на това споразумение: без включване на организациите на гражданското общество, липсата на прозрачност от самото начало на преговорите, многократното отлагане на подписването на текста, без да бъде предоставено обяснение и при изключване исканията на Европейския парламент, които бяха изразени на няколко пъти в залата.
Като докладчик на този текст, съм изправен пред невиждани преди маневри от „дясното крило“ на този парламент, които включиха темата в дневния ред, преди обществото да може да формира мнение и по този начин лишиха парламента от правото на дебат, и отнеха възможността за представяне основателните искания на гражданите.
Всеки знае, че споразумението ACTA е проблематично по отношение на въздействието му върху гражданските свободи, на начина, по който вменява отговорност спрямо доставчиците на internet-достъп, възможностите за производство на генерични лекарства или минималната защита, която дава на нашите географски означения.
Това споразумение може да има значителни последици върху живота на нашите граждани и въпреки това се прави всичко възможно за отнемане на възможността Европейският парламент да се произнесе по този въпрос. Ето защо днес, с предаването на този доклад, за който съм отговорен, искам да сигнализирам и да насоча общественото мнение към тази неприемлива ситуация. Аз няма да взема участие в този маскарад!“

Организации за електронна свобода набират петиция, която да бъде внесена в Парламентарната асамблея срещу гласуването на ACTA. Събраните подписи вече надхвърлят милион. В знак на протест хакерски групи от различни точки на света блокираха различни правителствени сайтове, а в много страни се проведоха масирани протести (в Полша демонстрантите надхвърлиха 10'000). В социалните мрежи са сформирани групи срещу ACTA, които планират да бъде проведен общ протест в по-големите европейски градове (включително и в София) на 11.02.2012 г.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Twitter планира да започне да цензурира информацията в своята социална мрежа


(27.01.2012) Twitter обяви своето намерение да започне да цензурира съгласно „глобалните кодекси на поведение“ онези tweet-ове (подавани чрез системата информационни съобщения), които се определят като неприемливи от властта в конкретна държава. Въпросните tweet-ове ще бъдат цензурирани на локално ниво – за територията на съответната страна – и ще могат да се преглеждат само от останалите части на света. В поддържания от Twitter блог излезе съобщение за взетото решение: „Тъй като продължаваме да се разрастваме в международен план, ще навлезем в държави, които имат различни идеи за границите в свободата на изразяване. Идеите за свобода на изразяване в някои от страните се различават толкова драстично от нашите, че няма да можем да съществуваме там. Други са подобни на нашите разбирания, но поради исторически и културни причини в тях се ограничават определени видове съдържание. Такива например са Франция или Германия, които забраняват разпространението на пронацистко съдържание“.
Ходът на Twitter поражда споровове и притеснения сред потребителите, които до този момент можеха да ползват социалната мрежа като зона за свободна комуникация. Това позволи мрежата на Twitter да изиграе съществена роля например в така наречената „Арабска пролет“ в Близкия Изток и Северна Африка от 2011 г., превръщайки мрежата в своеобразна гражданска трибуна срещу действащите там авторитарни режими. С новите концепции за ограничаване на съдържанието в услуга на господстващата върху определена територия власт, е много вероятно политически активните представители на гражданското общество от опозицията срещу такива режими да загубят Twitter като възможност за споделяне на алтернативна информация и като терминал за свързване между поддръжници. Преценката на Twitter да даде предимство на възможностите за разширяване към нови пазари, дори и това да става за сметка на предоставяната до момента свободна информационна услуга, е проява на обезпокоителните тенденции Internet да бъде все повече ограничаван и поставян под информационен контрол – независимо от конкретните поводи и обосновки за подобна политика.
Поддръжници на решението на Twitter обаче застъпват и друга гледна точка, като изтъкват възможността налаганата цензура и свързаните с това административни съобщения от страна на социалната мрежа да способстват за огласяване самия факт на цензурата и предизвикване по този начин на обществени реакции. Така например, ако властта на една държава забрани на нейна територия да бъде разпространявана определена информация, системата ще даде отговор на заявките за „забранено“ съдържание от следния тип: „Навсякъде другаде по света този tweet ще се появи“.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Министър Цветанов: „Най-големият ми критик бави дело срещу мафията“


(26.01.2012) Съдия Мирослава Тодорова от наказателното отделение при Софийски градски съд (СГС), изпълняваща и длъжността председател на Съюза на съдиите в България (ССБ), излезе с официална позиция по повод отправеното от министъра на вътрешните работи директно обвинение срещу нея, че „обслужва“ организираната престъпност. Министърът отправи обвинението си в серия медийни изказвания, между които и публикуваното на 23.01.2012 г. негово интервю за в. „24 часа“ със заглавие „Най-големият ми критик бави дело срещу мафията“. В цитираното интервю министърът между другото заявява: „Точно съдия Мирослава Тодорова, която трябва да олицетворява морала и да е за пример поради поста, който заема, допуска професионална небрежност и нехайство в професионален план. Започваме да си задаваме въпроса дали това не е в услуга на организираната престъпност. Това внушава липсата на справедливост, която обществото очаква“. На друго място министърът допълва: „Висш съдия, който има над 50 дела със забавени мотиви, или проявява професионална небрежност, или има връзка с организираната престъпност“.
Конкретен повод за изказванията на министъра стана наказателното дело, по което съдия Тодорова беше председател на съдебния състав и допусна забавяне при изписването на мотивите към постановената присъда. Във въпросното дело подсъдимият Васил Маникатов, обявен от МВР за наркобос, беше признат от председателствания от съдия Тодорова състав за виновен в това, че през месец юли.2007 г. от килията си в Софийския централен затвор и при условията на опасен рецидив е улеснил със съвети и разяснения, подавани през три нелегално доставени му в затвора мобилни телефона, извършителят Петър Стоичков да придобие 990 грама хероин, с цел разпространение на наркотичното вещество. За посоченото деяние Маникатов беше осъден на 8 години лишаване от свобода и му беше наложена глоба в размер на 60'000 лв. В рамките на същото дело беше осъден и възползвалият се от съветите Петър Стоичков – на 7 години лишаване от свобода и глоба в размер на 60'000 лв., като заедно с това беше постановено да се приведе в изпълнение и условно отложеното наказание лишаване от свобода за срок 1 година, наложено по предходна присъда. Междувременно осъденият Маникатов беше условно предсрочно освободен от друг съдебен състав, заради „добро поведение“ – въпреки, че произнесената присъда е за престъпление, извършено по време на изтърпяване на наказанието и това прави квалификацията „добро поведение“ смешна.
Условното предсрочно освобождаване на Маникатов съдия Тодорова коментира така: „Ако подсъдимият Маникатов е бил освободен поради някакви обстоятелства от затвора, прокуратурата е институцията, която трябва да ме уведоми, за да се преразгледа въпросът за мярката му за неотклонение по делото, което вътрешният министър обсъжда в медиите. В закона е предвиден ред и е гарантирана правната сигурност във всеки един момент от процеса да се наложи мярка за неотклонение на подсъдим, ако такава е необходима до влизане в сила на присъдата. Мярката за неотклонение има за цел включително да се попречи на подсъдим да осуети привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда. (...) ...Ако е имало процедура по условното предсрочно освобождаване на В. Маникатов, в нея прокурорът би следвало да представи доказателства за постановената от председателствания от мен съдебен състав осъдителна присъда на първа инстанция – при това за престъпление, извършено тъкмо в затвора“.
Според Цветанов „с поведението си съдия Мирослава Тодорова и хора като нея биха могли да създадат благоприятна среда в полза на организираната престъпност“, което по думите на вътрешния министър насочва мисълта към евентуалните схеми за функционирането на така наречения „Октопод“ в съдебната система. Според него „точно тази съдийка и този съюз (ССБ – б.а.) бяха най-критични към дейността на МВР, а всъщност те са хората, които трябва да гарантират справедливост и принципи в интерес на обществото и държавността. Не твърдя, че сме безгрешни, но смятам, че когато един човек не е видял какво има в неговия двор, няма моралните качества да дава оценка на друга институция“. Без да забелязва, че сам пропуска някои факти от поверения на него самия „двор“ (като например нашумелите напоследък случаи на полицейски произвол и насилие, или станалите символ на дребната корупция „катаджии“), Цветанов в завършек благодари на онези съдии и прокурори, които „ежедневно разговарят с него и са носители на промяната“ – каквото и да означава това.
В отговор на отправените обвинения, съдия Тодорова заявява: Бих искала да припомня, че г-н Цветанов е министър на вътрешните работи, т.е. разполага с най-големия властови ресурс за разследване. Това означава, че не е безпомощен. Ако смята, че „обслужвам“ организираната престъпност, то той трябва веднага да сезира прокуратурата. Обслужването на организираната престъпност не е морален въпрос, както твърди министърът в интервюто, а е част от организираната престъпност.
С други думи, ако г-н Цветанов искрено вярва, че „обслужвам“ подсъдимите (които съм осъдила на по 8 г. лишаване от свобода при строг режим), трябва да инициира бързо и най-вече тайно разследване срещу мен. Има законно предвидена следствена тайна на разследването, за да бъдат успешно събрани доказателствата. Серията изявления в медиите на г-н Цветанов обаче внушават друго. Доколкото се отклоняват от принципите на криминалистиката и наказателния процес, те служат единствено да се смачка правото ми да изразявам становище за съдебната реформа. Внушава се, че съдиите не бива да възразяват, когато министърът на вътрешните работи се произнася по висящи дела или изразява становище, че едни съдебни актове му харесват, а други – не.
И последно – в интервюто г-н Цветанов казва следното: „Благодаря на тези съдии и прокурори, които ежедневно говорят с мен и са носители на промяната“. В правовата държава съдиите не си говорят ежедневно с министъра на вътрешните работи. Ако го правят, тази промяна не води до върховенство на закона, а до полицейска държава“
.
Междувременно съдиите от наказателното отделение при СГС, начело със съдия Владимира Янева, председател на съда, излязоха с декларация в подкрепа на съдия Тодорова. В редовете на подписаната от тях декларация четем: „Във връзка с изявленията от последните дни на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов по отношение на колегата и съдия от Софийски градски съд Мирослава Тодорова, заявяваме, че категорично заставаме срещу коментарите, че съдия Тодорова е част от „Октопода в съдебната система“, или, че обслужва организираната престъпност. На проведено на 25.01.2012 г. събрание на Наказателно отделение в СГС, съдиите се обединихме категорично по общо становище в подкрепа на съдия Тодорова. (...) Дълбоко вярваме, че декларирайки подкрепата си за съдия Тодорова, ние подкрепяме идеята за градивна промяна в съдебната система – система, създадена да функционира на основата на безпристрастността и професионализма, стъпвайки единствено на закона и справедливостта. Взаимоотношенията между институциите за решаване на проблемите с противодействието на престъпността могат и трябва да се осъществяват в рамките на компетентността на съответните органи, а не чрез медиите. Противопоставянето на институциите, ангажирани в противодействието на престъпността, не решава проблемите, а улеснява извършването и затруднява разкриването на престъпленията. Софийски градски съд добре разбира и подкрепя усилията на компетентните държавни органи в борбата с престъпността за постигане на общия и преследван от всички институции резултат, единствено и само със законни средства, характерни за всяка правова държава“.
С цитираните по-горе изказвания министър Цветанов консумира състава на престъплението „клевета“ по смисъла на чл. 147 от Наказателния кодекс (НК). Клеветата се изразява в разгласяването на неверни позорни обстоятелства за пострадалото лице или в разпространяването на неверни твърдения, че лицето е извършило определено престъпление. От разгласяването на подобни факти могат да последват негативни последици за оклеветеното лице – оронване на доброто му име, отдръпване на близки и приятели, дисциплинарно уволнение, привличане към незаслужена наказателна отговорност. Поради тези негативни последици законът преследва клеветата като престъпление – освен ако се докаже, че твърденията на клеветника са истина. В конкретния случай деянието е квалифицирано (утежнено) по смисъла на чл. 148 от НК, тъй като клеветата е отправена публично, чрез медиите, от длъжностно лице (министър на вътрешните работи) и срещу длъжностно лице по повод изпълнение на функцията му като съдия. За такова деяние – ако извършителят Цветанов бъде признат за виновен – законът предвижда глоба в размер от 5'000 до 15'000 лв. и обществено порицание. Отделно от това, подобно поведение на министъра, което се проявява не за първи път от негова страна по отношение на съдебната система, би следвало да повлече политическа отговорност и най-малкото да предизвика оставки.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ БСК предлага ограничаване на едностранните промени в Общите условия за кредит


(24.01.2012) Българската стопанска камара (БСК) предложи пакет от мерки за подобряване на платежната инфраструктура в страната. Една от предложените мерки предвижда при промяна от страна на банката на Общите условия за ползване на банков кредит, кредитополучателите да придобиват право да прекратят сключените с банката договори – включително чрез договарянето на рефинансиране за кредитите от друга банка – без да бъдат начислявани наказателни лихви, допълнителни такси, комисиони и пр. Според експертите от БСК това ще способства за разширяване на конкуренцията между банките и ще доведе до ограничаване на лихвите по кредитите – по аналогия от десетки други страни, където подобни мерки вече са приложени. Това от своя страна ще способства за увеличаване на кредитирането при по-изгодни условия и ще благоприятства инвестициите. В същия ред на мисли се предлага при промяна на Общите условия по банковите депозити, депозантите да могат да прекратят своите договори – отново без наказателни лихви, такси и комисионни, и с гарантирана възможност вложенията да бъдат изтеглени или преведени в друга банка, с пълния размер на натрупаните до момента лихви. В тази връзка от БСК настояват при възходящ пазарен тренд да се извършва реципрочно увеличение и на лихвите по пасивни операции (банковите депозити). Божидар Данев, изпълнителен председател на БСК: „След като вдигате лихвите по кредитите, вдигнете и лихвите по депозитите“.
По-нататък от БСК предлагат съществуващата неясна практика в България с базовите лихвени проценти (БЛП) да бъде заменена от употребяваните във всички европейски страни Libor и Eurobor, с прибавяне на надбавка за риск. Това според експертите е начин да се гарантира прозрачност и предвидимост, като се регулират лихвените условия и се спомогне за подобряване на инвестиционния климат. Божидар Данев: „За да се засили конкуренцията между банките, е необходимо да има ясни и прозрачни пазарни принципи при определяне размера на лихвените проценти“. В тази връзка се предлага Българска народна банка (БНБ) да въведе нормативно изискване за предоставяне на информация и да осигури публичен достъп до същата в своя сайт – за предлаганите от различните банки услуги и цени, във формат, който да позволява удобното сравняване и анализиране на данните.
Също така, според БСК е необходимо всички държавни институции (НАП, НОИ, МП, МВР и други), общините, а също така търговските дружества с преобладаващо държавно или общинско участие да обявяват обществени поръчки с изискване за CashBack-услуга и нулево таксуване на разплащанията към тях чрез дебитна карта. От БСК считат, че доходът на банките не трябва да се извлича от събирането на такса „банков превод“, а от огромните средства, с които ще оперират (например средствата за пенсии достигат до 7,5 милиарда лева). От БСК напомнят, че до 2004 г. само от такса „банков превод“ по 23-те типа платежни нареждания към НОИ, банковата система събираше от осигурителите близо 100 милиона лева годишно. Сега, по предложения на БСК платежните нареждания са сведени до 4 типа и това спестява на бизнеса десетки милиони, които могат да бъдат инвестирани. Неоправдано е данъкоплатци и осигурители да бъдат принуждавани да плащат на банковата система, за да могат да изпълнят свои задължения към републиканския бюджет или към държавното обществено осигуряване. В тази връзка по предходно предложение на БСК от 2011 г., в приходната администрация и в общините действат POS-терминали, което прави възможно плащането на данъци и такси по електронен път, без начисляване на допълнителна такса. Това освобождава значителни средства на задължените лица и подобрява общия финансов климат.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Властите в САЩ се опитват да спрат свободния достъп на света до Internet


(18.01.2012) Internet е възникнал като междуведомствена система за обмен на информация, която да гарантира свързаността между институциите в САЩ, ако в следствие на природен катаклизъм или военни удари конвенционалната съобщителна мрежа се прекъсне. С развитието на информационните технологии Internet претърпява силно развитие, включително и чрез включването на потребителски достъп за граждански цели. Днес Internet е най-голямата световна медия, функционираща на почти всички езици и даваща възможност за споделяне на съдържание по всяко време и от всяко място. Основното качество, което отличава медията Internet от всяка друга медия, е предоставянето на интерактивна свобода. При всяка друга медия (телевизия, радио, печат и пр.) възможността за споделяне е ограничена от технически и организационни обстоятелства, а изборът какво да се излъчи/отпечата е сведен до решенията на редакционна колегия. Благодарение преодоляването на подобни ограничения се роди най-голямата енциклопедия на човечеството – Wikipedia, а така също възникнаха мащабни софтуерни проекти като GNU/Linux и гражданското общество получи възможност за гласност в редица тоталитарни райони.
На фона на всичко това властите в САЩ предлагат законодателство, което да ограничи свободния достъп до Internet и да предостави правна възможност на американските служби да спират сайтове и да конфискуват техните домейни, като забраняват предоставянето на всякакви по-нататъшни услуги за тях от досегашните им партньори. Предложението се популяризира като мярка за борба с internet-пиратството, свързано с предоставянето на достъп до нелицензирано съдържание и с предлагането на фалшиви стоки. От това американски корпорации (предимно в аудио-визуалната развлекателна индустрия) губят $ милиарди годишно. Законодателното предложение обаче предизвика сериозни противоречия сред обществото в САЩ и по света, тъй като може да положи началото на безпрецедентна световна цензура в Internet. Съмнението е, че подобни мерки могат да се използват за цензуриране на политическо съдържание, за глобално online-следене и за спиране разпространението на алтернативни гледни точки по актуални проблеми на гражданското общество – под претекст, че се защитават авторски права. Подобна дейност наблюдаваме в Китай, Сирия, Иран и други, където достъпът до световната мрежа е силно ограничен и наблюдаван от службите за сигурност. Стремежи в същата посока наблюдаваме и в редица западни страни (включително в Европейския съюз и България), където под формата на мерки за борбата срещу тероризма беше предоставено право на специалните служби да филтрират съдържанието и да проследяват генерирания трафик.
Усилията за изграждане на подобна законова рамка в САЩ датира от 2011 г. През октомври.2010 г. сенатор Патрик Лийхи предлага Законопроект за борба с интелектуалните посегателства и фалшификации в интернет (COICA), в който се предвижда прокуратурата да може да конфискува домейните на сайтове, нарушаващи авторските права. Законопроектът е подкрепен от Комисията по правосъдие към Сената, но не успява да събере необходимото мнозинство при гласуването в пленарна зала. Сенатор Лийхи доработва предложението и го внася отново през май.2011 г., но вече като Законопроект за защита на интелектуалната собственост – Protect Intelectual Property Act (PIPA). Комисията по правосъдие отново дава одобрението си, но сенатор Рон Уайдън блокира предложения законопроект. По този начин се достига до трето предлагане, вече като инициатива от Камарата на представителите, която внася за гласуване Законопроект за спиране на online-пиратството – Stop Online Piracy Act (SOPA).
Според първоначалния замисъл на PIPA, американското Министерство на правосъдието трябва да получи правомощието да иска със съдебна заповед затварянето на web-сайтове, ако съдържанието им нарушава авторски права. След издаване на поисканата от министерството съдебна заповед, домейнът на затворения сайт се конфискува. Заедно с това американската Главна прокуратура ще може да задължи всяка компания да преустанови предоставянето на услуги към затворения сайт – в това число – осигурявания до момента хостинг, извършваните финансови транзакции в системи като PayPal, отчитането на резултати в търсачки като Google, показването на online-реклами, препратки и други. Доработеният законопроект SOPA предвижда сходни възможности, съчетани с криминализиране стриймването на видео-съдържание, нарушаващо авторски права и вменяване на задължение за американските internet-доставчици да блокират достъпа до ресурси на затворения сайт.
Към настоящия момент Федералните служби в САЩ могат да осъществят всичките описани по-горе действия, но само по отношение на сайтове, които са регистрирани на територията на САЩ. Целта на законопроектите PIPA и SOPA е правомощията на американските власти да се разпространят изцяло върху глобалната мрежа и да обхванат потребителите на internet по целия свят. Технически това е изпълнимо, тъй като ключовите за функциониране на Internet DNS-сървъри (машини с така наречената Система за домейн-наименования – Domain Name System (DNS), която отговаря за намиране на числовите IP-адреси на сайтовете при заявяване на потребителските им имена), се поддържат от Фондация ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) в Калифорния. Възможният натиск спрямо Фондация ICANN и евентуално манипулиране по DNS-сървърите може да доведе до недостъпност в Internet на който и да било сайт, независимо от неговото местоположение или собственици. Критици на предложените законодателни мерки представят потенциалната възможност да бъде установен юридически инструментариум за цензуриране на internet на правителствено ниво, което към настоящия момент е факт в Китай, Сирия, Иран и други – което да задуши възможностите за иновация и да превърне Internet в собственост на големите развлекателни и рекламни компании.
Internet-операторите в САЩ, а така също – редица internet-компании като Google, Facebook, Yahoo!, Twitter, eBay, Reddit, Zynga, AOL, LinkedIn, CEA (Consumer Electronics Association – Асоциация за потребителска електроника) и други, се противопоставят на предложените законопроекти. Към тях се присъединява свободната енциклопедия Wikipedia и Фондация Mozilla. Крисчън Хейлман, разработчик от Mozilla: „Интернет е невероятно силен инструмент, който позволява на хората да са свързани помежду си, дори и ако се намират на големи разстояния. Той също така дава възможност на всеки да покаже своя талант и креативност, и да го сподели... (...) Възможността на правителството да сваля сайтове е не само цензура на интернет, но и също така ще потисне креативността, която направи мрежата толкова успешен проект“. Белият дом също се противопоставя на законопроекта – поне в сегашния му вид.
В подкрепа на законопроектите се обявяват повечето медийни корпорации, Американската асоциация за филмова индустрия, Търговската камара на САЩ, двете водещи политически партии, Съюзът на издателите на бизнес софтуер – Business Software Alliance (BSA), в който членуват компании като Microsoft, Dell, Apple, Adobe, Intel, McAfee, Symantec и Sybase, и др. (Компанията за дигитална сигурност Kaspersky Lab прекрати членството си BSA от 01.01.2012 г., тъй като се противопоставя на законопроектите и не възприема подкрепящата позиция на Съюза; Касперски, собственик на едноименната компания: „Почти всеки сайт може да бъде обвинен в погазване на авторските права и този закон ще доведе до легално изнудване“.) Поддръжниците на SOPA и PIPA изтъкват данни от Търговската камара на САЩ, според които американски корпорации губят приблизително $135 милиарда годишно заради достъпа до незаконно съдържание в internet.
На 24.01.2012 г. се очаква Сенатът на САЩ да гласува спорния законопроект.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Шеврон“ осъден на $18,2 млрд. обезщетение за отравяне на Еквадорска Амазония


(13.01.2012) Апелативният съд на Република Еквадор потвърди първоинстанционната присъда срещу „Шеврон“ – втората по големина американска нефтена компания – като осъди същата да изплати обезщетение на еквадорския народ в размер на $18,2 милиарда. Компанията беше призната за виновна в това, че е причинила замърсяване на Еквадорска Амазония и е довела до увреждане здравето на много от хората, които живеят в районите на извършваните от „Шеврон“ сондажи. Първоначално делото беше започнато през 1993 г., срещу компанията „Тексако“ (Texaco), която през 2001 г. е придобита от „Шеврон“ заедно с всичките й права и задължения. Делото е заведено пред Американския федерален съд, където е постъпил колективният иск на близо 30'000 еквадорски граждани – повечето от които обикновени земеделци и представители на индианските племена от землищата, в които са извършвани сондажите. Ищците искат съдът да признае компанията „Шеврон“ за виновна в това, че е причинила отравяне на природата в тропическите гори и по този начин е унищожила необратимо жизнената среда на тези хора, оставяйки ги без препитание и излагайки здравето им на рискове. Част от пострадалите хора вече са мъртви от използваните при сондажите токсични химикали и от допусканите по време на експлоатацията разливи. Адвокат Пабло Фахардо, представител на ищците, предявява претенция за обезщетение в размер на $27 милиарда, необходими за поне частично възстановяване на пострадалите земи.
През 2002 г. Американският федерален съд дава съгласието си делото да бъде гледано в Еквадор – при условие, че компанията-ответник „Тексако“, респективно – правоприемникът „Шеврон“ се ангажира да признае решението на местния съд. Съдебният процес в Еквадор започна година по-късно – вече срещу новия собственик „Шеврон“. Следват няколко отвода на съдии, уличени в корупция и едва през октомври.2010 г. делото е поето от съдия Николас Самбрано. Същият през февруари.2010 г. произнася първоинстанционното решение, с което ответникът „Шеврон“ е осъден да изплати глоба в размер на $8,6 милиарда и да поднесе своите публични извинения за стореното пред еквадорския народ. „Шеврон“ отказва да признае вината си и да поднесе извинения. Вместо това оспорва първоинстанционното решение и внася жалба в Апелативния съд на Еквадор, с твърдението, че няма допуснати замърсявания, тъй като експлоатираните сондажи са почиствани и разливи не са допускани. „Шеврон“ представя в подкрепа на твърдението си подписано през 1998 г. споразумение с Република Еквадор, по силата на което компанията предоставя $40 милиона за почистване на експлоатираните територии и се освобождава от всякаква по-нататъшна отговорност. (Възниква въпросът – защо тази сума е била предоставена, ако не е причинено замърсяване?) След постановяването на второинстанционното осъдително решение, „Шеврон“ определя същото като „нелегитимно“, като „ярък пример на политизация и корупция на съдебната власт в Еквадор“, и като „неизпълнимо от никой съд, който спазва върховенството на закона“. Компанията-ответник прави постъпки пред федералните съдилища от различни краища на САЩ, с твърдението, че са открити доказателства за фалшификации от страна на ищцовата страна.
Последната съдебна възможност за „Шеврон“ е да обжалва решението пред Върховния съд на Еквадор. Компанията-ответник полага всички възможни усилия да привлече международна арбитрация за решаване на делото в своя полза. Същевременно ищците предприемат стъпки за изпълнение на постановеното решение в съдилища от страни по целия свят, където „Шеврон“ притежава по-значителни активи.
Отношенията между „Тексако“ и Република Еквадор започват през 1967 г., когато е открит петрол в източната част на страната (тропическите гори на Еквадорска Амазония). От 1972 г. започва добивната дейност. Малко след 1990 г. „Тексако“ отстъпва своите сонди на еквадорското правителство и следващите 20 години добивната дейност продължава чрез държавната компания „Петроеквадор“. Междувременно става ясно, че през 70-те и 80-те години на ХХ век от „Тексако“ са били допуснати сериозни нарушения на техническите правила и в резултат на това голяма част от експлоатираните площи са отровени. Между 1972 и 1992 г. са били изхвърлени повече от 68 милиарда литра токсични химикали директно в природата. Тропическата гора в тези райони е унищожена, а животът и здравето на местното население са застрашени. Вместо да почиства причинените разливи, компанията ги е оставяла открити или ги е засипвала с пръст. Това е дало възможност замърсяването да се просмуче в земята и да отрови водоизточниците. В районите на замърсяването вече не могат да се отглеждат земеделски култури и животни, от което местните земеделци и животновъди са оставени без препитание и жизнената им среда е отнета.
Към настоящия момент компанията „Петроеквадор“ планира да осигури $70 милиона за почистване на замърсяванията в поречието на р. Амазонка (в това число и в районите, свързани с дейността на „Тексако“ и правоприемника „Шеврон“.) Ищците по делото срещу „Шеврон“ се надяват предявената от тях претенция в размер на $27 милиарда да способства за рекултивиране на засегнатите райони. Делото „Шеврон“ се наблюдава с повишен интерес от много петролни компании, тъй като може да се превърне в прецедент и да даде вдъхновение на много хора, живеещи в засегнати от дейността им райони, да потърсят правата си.
Към настоящия момент компанията „Шеврон“ (регистрирана у нас като „Шеврон България експлорейшън енд продакшън“ ЕООД) е в заключителната фаза на преговори с българското правителство за предоставяне на правото да извършва проучвателни и добивни сондажи в Североизточна България. Нефтеният концерн, чиито приходи за 2010 г. възлизат на $198 милиарда с нетна печалба от $19 милиарда, предлага да инвестира у нас $50 милиона за сондажи, $4 милиона за „екологични проекти“ и $30 милиона като „бонус“ за правителството – срещу разрешение да проучва и добива шистов газ по метода на хидравличното разбиване. Този метод включва пробиване на дълбоки вертикални сондажи и многобройни хоризонтални разклонения, през които в земните недра се впръскват под налягане големи количества силно токсични химикали. Приблизително 25% от тези химикали са канцарогенни, 37% водят до нарушения в ендокринната система, 40 до 50% засягат нервната, имунната и сърдечносъдовата система. Впръскването причинява катастрофални и необратими замърсявания на почвата и водите. Заради това методът е абсолютно забранен или е наложен мораториум срещу използването му в страни като Великобритания, Франция, Канада, някои части на САЩ и други. Въпреки това в края на миналата година Народното събрание отхвърли предложението за налагане на мораториум срещу метода. Същевременно правителство на Бойко Борисов планира да разреши извършването на хидравлично разбиване в българската житница Добруджа, където освен най-плодородната ни земя, е и най-голямото на Балканите подземно сладководно езеро – малм-валанжското.) На упоритото настояване от страна на екологични организации Министерство на околната среда и водите (МОСВ) да разкрие истинските опасности при проучване и добив на шистов газ чрез хидравлично разбиване, бяха изтъквани основно икономическите ползи и „бонуси“ за правителството, съчетани с осигуряването на частична енергийна независимост за страната.
Към настоящия момент в национален мащаб се набира подписка срещу проучването и добива на шистов газ в България. Отправени са и продължават да се отправят декларации в същия смисъл до всички нива на властта – президент, министър-председател, областни управители, кметове, общински съвети. След провеждането на своеобразната „тайна“ среща за популяризиране ползите от шистовия газ между представители на „Шеврон“ и представители на местната власт в Добричко, която беше „разкрита“ от протестиращите и породи остро настояване за провеждането на среща с достъп за гражданското общество, най-после такава е насрочена на 23.01.2012 г. от 10:00 ч., в зала „Европа“ на Областната администрация в гр. Добрич. Ще бъдат поканени и журналисти. Остава обаче открит въпросът защо на срещата са поканени представители от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ), но не и такива от Министерство на околната среда и водите (МОСВ), и доколко правителството осмисля екологичната, а не икономическа същност на възникналия проблем. За 14.12.2012 г. (събота) се планира провеждането на поредните протестни шествия в десетки градове на България, а така също – от наши сънародници зад граница – в много от големите европейски градове – Лондон, Копенхаген, Атина, Париж, Мадрид и други.
Междувременно в Полша, където бяха открити значителни количества шистов газ и беше дадено разрешение за добив (което се изтъква пред българската общественост като недвусмислен знак за „правилната посока“), буквално преди дни бяха разкрити корупционни схеми с участието на висши правителствени служители, които са „подпомагали“ издаването на разрешения за проучвания и добив срещу подкуп.
Чл. 15 от българската Конституция: „Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната“. Чл. 21 от българската Конституция: „Земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото“.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ НС осъди „възродителния процес“, като нарече прогонените сънародници „турци“


(11.01.2012) Днес, при 122 гласа „за“, нито един „против“ и 3 „въздържали се“, Народното събрание осъди за пореден път така наречения „Възродителен процес“ (първия път е от 15.01.1990 г.). В рамките на „възродителния процес“ тоталитарният режим на Българската комунистическа партия (БКП) прогони от родната земя повече от 360'000 наши сънародници, изповядващи ислямска вяра и ползващи турски език. В приетата днес декларация, народните представители, докато се позовават „на най-високите достижения на европейската и световна мисъл“, и проявяват очевидно неразбиране на българската история, определиха пострадалите във „възродителния процес“ етнически българи като „граждани от турски произход“ – теза, многократно опровергавана от историческата наука и служеща изцяло на небългарски интереси. Прави впечатление, че съпредседателят на Синята коалиция Иван Костов – един от авторите на декларацията – влиза в противоречие със собствените си твърдения, като заявява в интервю по повод на току що приетия документ: „Това, което проведе режимът на Живков, беше опит за асимилация, съпроводен с (...) принуждаване да бъдат изселени хора с български произход“. Веднага след това, търсейки „истинската международна дефиниция“ за извършеното престъпление, Костов определя, че „това е опит (...) за етническо прочистване“. Буди озадачение по какъв начин съжителства „изселването на хора с български произход“ и споменатото веднага след това „етническо прочистване“? Вероятно за част от българските политици понятията „произход“ и „етнос“ няма стойност – освен във възможността да бъдат употребени при реализирането на популистки актив. Подобно отношение обаче, дори и съчетано с признаване и осъждане на престъплението срещу нашите сънародници, е обидно спрямо самите сънародници.
Без да се впускаме в излишни историографски бележки, ще отбележим, че етническите турци в огромното си мнозинство напускат пределите на България още в годините след Освобождението – предимно по своя собствена воля – доколкото православната и клоняща към европейски ценности България остава чужда на техния мироглед. Когато комунистите заграбват властта през 1944 г., в България вече има много малко етнически турци. Турски език продължава да се говори сред компактни групи от населението и ислямът е религията на значителна част от тях, но те – етнически и генетично – в голямата си част са потомствени българи. В различните краища на България ги срещаме като помаци, ахряни, аповци, бабечани, бели цигани, боганци, гаджели, горани, дилсъзи, жупани, жупци, мърваци, поганци, потурнаци, рупци, торбеши, чеченци, чечлии и др. Въпросните представляват най-вече насилствено ислямизирани българи от времето на Османското владичество или такива, които поради определени икономически, социални и други привилегии са приемали исляма доброволно; от тук и културното сближаване на някои от тях с турския език и стил на живот, което обаче не ги прави турци. Самото турско население често гледа с презрение на тях, подобно на голяма част от собствените им сънародници, което ги поставя в изолация. За тези българи обширна информация намираме в трудовете на прочутия османски пътешественик Евлия Челеби, на големия държавник и велик везир Мидхат паша, на българския етнограф Христо Вакарелски и много други. В този смисъл, да се наричат потомствени българи „турски етнос“, е форма на национално предателство от страна на Народното събрание, ако не е проява на откровено невежество.
Самият „възродителен процес“ започва към 1984-1985 г., когато тоталитарната власт в Народна република България (НРБ) предприема насилствено преименуване на българските мюсюлмани. Образувана е „специална комисия“ начело с Милко Балев, която да организира и ръководи мероприятията. Хората са задължавани да приемат „български“ имена (например Асан става Асен), а при опит за съпротива са затваряни, изтезавани, убивани. Започват протести и безредици. Впрегнат е апаратът на Държавна сигурност, Българската народна армия и Народната милиция, за да бъдат премазани опитите за съпротива. Достига се до чудовищни издевателства – включително над деца от началните класове, които например са принуждавани с часове да декламират своите нови „български“ имена. След като през април.1989 г. западни радиостанции разгласяват за извършващите се зверства в България, международната общественост поставя БКП в изолация. На 29.05.1989 г. социалистическият режим нарича българските мюсюлмани „турци“ и ги подгонва към турската граница, а Тодор Живков призовава турската държава „да си ги прибере“. На 07.06.1989 г. Република Турция отваря своите граници, за да даде възможност на репресираните граждани да получат убежище в нея. Десетки хиляди наши сънародници разпродават имуществото си на безценица, изоставят родните си места, загубват връзка с близки и приятели, и бягат към южната съседка. В периода май – август, по време на така наречената „Голяма екскурзия“, около 300'000 успяват да пресекат границата, преди да бъде отново затворена в полунощ на 21.08.1989 г. от турската страна, тъй като не могат да бъдат приети повече бежанци. Международните хуманитарни организации оценяват случилото се като най-голямото преселение на хора след периода на Втората световна война. Много от тези хора и до ден днешен не могат да устроят живота си след предизвиканата катастрофа.
Междувременно на 10.11.1989 г. е обявен краят на тоталитарния режим. Опитите на крехките демократични формирования в посткомунистическото ни общество да засвидетелстват солидарност с репресираните „турци“, като събират подписки в тяхна подкрепа и се застъпват за исканията им с декларации, отправяни към властта, са посрещани с мълчание от управляващата номенклатура. Докато СДС се радва на първите многохилядни митинги, „новите“ лидери на България – комунистите Петър Младенов и Андрей Луканов – осъществяват невероятни комбинации, за да се измъкнат от международната изолация и да решат ключовия за БКП въпрос: как да си възстановят правото на външни заеми, което им е отнето покрай изселването на мюсюлманите. Решението е да се „върнат“ насилствено отнетите имена и да се позволи (в абсолютно противоречие с Конституцията) учредяването на „турската“ партия ДПС – включително и чрез допускането във властта на лица от Държавна сигурност, които не само, че са взели активно участие във „възродителния процес“, но също така са реализирали и най-сериозни престъпни посегателства срещу българската държавност. Единственият по-решителен отзвук от прогонването на българските мюсюлмани е една декларация на Народното събрание, приета на 15.01.1990 г., в която деянието е осъдено с остър тон и наречено „престъпление“, но без каквито и да било по-нататъшни последствия. Това от своя страна разкрива и чисто популисткия, „повтарящ“ характер на декларацията, която днес Народното събрание утвърждава по същия въпрос.
Междувременно е образувано следствено дело №1 от 1991 г. по описа на действалата тогава Прокуратура на Въоръжените сили, срещу Тодор Живков, ген. Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Пенчо Кубадински – основни идеолози и организатори на „възродителния процес“. На 20.07.1993 г. във Върховния съд е внесен и обвинителният акт срещу петимата. През 1995 г. обаче генерал-майор Николай Чирипов, председател на Военната колегия при Върховния съд, връща делото за доразследване, с указание „прокуратурата да разпита всички лица, които имат отношение към действията през периода 1984-1989 г.“. На практика това са десетки и стотици хиляди хора, голяма част от които разпръснати из съседните държави. През 1997 г. прокуратурата прави повторен опит да внесе обвинителния акт в новосъздадения Върховен касационен съд, но делото е върнато с констатацията, че дадените през 1995 г. указания не са изпълнени. Междувременно в следствие на промени в българското законодателство делото е препратено по компетентност на Софийската военно-окръжна прокуратура, под нов №ІІ-048/1999 г. Правени са неколкократни опити да бъдат разпитани потърпевши лица, включително чрез отправяне на следствена поръчка за разпит на място в Република Турция, но без задоволителен резултат. Междувременно вече всичките обвиняеми са покойници, с изключение на Георги Атанасов. А срещу покойници разследване не може да се извършва и присъди не могат да се произнасят. През 2007 г. главният прокурор излиза със становище че делото следва да се прекрати поради изтичане на давностен срок. Противници на това мнение изтъкват възможността свързани с „възродителния процес“ престъпления да бъдат квалифицирани като такива срещу мира и човечеството – преследването по които не може да се погасява с давност.
Независимо от застъпваните становища трябва да се признае, че в действащото към момента българско законодателство няма достатъчно надеждни инструменти, които да обезпечат адекватното подвеждане под отговорност за извършването на деяния от мащаба на „възродителния процес“. В годините след края на тоталитарната власт бяха осъдени участници в събитията, но за обикновени углавни престъпления – убийства, телесни повреди, повреждане на имущество – при това основно на ниско изпълнителско ниво. Идеолозите на случилото се и длъжностните лица, които би трябвало да спрат подобно зверство, но са проявили престъпно бездействие, не бяха засегнати с нищо повече, освен с няколко неуспешни обвинения в „превишаване на власт“. Ако „възродителният процес“ бъде квалифициран като престъпление срещу човечеството – за което могат да се намерят много основания – се появява още едно юридическо усложнение. Подобен род престъпления надхвърлят юрисдикцията на отделната държава и навлизат в обхвата на такива правораздавателни институции, какъвто е Международният наказателен съд. За навлизането в такъв сценарий обаче ще бъде необходима решителна политическа воля, каквато през последните две десетилетия не беше реализирана.
Успоредно с днешното повторно (и като цяло безсмислено) деклариране на осъждането на „възродителния процес“, недоумение будят някои допълнителни въпроси. Докато Народното събрание се заема да осъди „възродителния процес“ и мимоходом – да декларира „турския етнически произход“ на части от българския народ, защо в началото на 2011 г. отказа да осъди геноцида срещу българите, извършван по време на Османското владичество? Защо българското Народно събрание, заето с деклариране престъпленията срещу „етнически турци“, не декларира и някои от престъпленията срещу етнически българи – например тези от Западните покрайнини в бивша Югославия или тези от Беломорска Тракия в Гърция? Защо българското Народно събрание най-после не осъди и грандиозната националистическа фалшификация, довела до „съчиняването“ чрез днешна Република Македониjа на цял един нов народ, история и език?
Следва пълният текст на самата декларация:
„Ние, народните представители от 41-то Народно събрание,
- Като се позоваваме на най-високите достижения на европейската и световна мисъл, на международното право в областта на правата на човека и малцинствата,
- Като се позоваваме на Европейската харта за правата на човека и Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи,
- Като изразяваме огромното си съжаление за това, че от началото на демократичните промени, в продължение на 20 години, българската правосъдна система не съумя да накаже виновниците за опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани, в това число и за така наречения „Възродителен процес“,
- Като изразяваме категоричното си убеждение, че за подобни престъпления не може да има давност,
ЗАЯВЯВАМЕ:
1. Осъждаме категорично асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, включително и така наречения „Възродителен процес“.
2. Обявяваме прогонването на над 360'000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим.
3. Призоваваме българското правосъдие и Главния прокурор на Република България да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за така наречения „Възродителен процес“. Опитът той да се покрие с давност прехвърля вината от конкретните виновници върху целия български народ.“

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Възпоменание за адв. Илия Цанов – спасил ботевите четници от смъртна присъда


(07.01.2012) По случай 06.януари (рождения ден на поета революционер Христо Ботев) Врачанската адвокатска колегия (ВрАК) и Висшият адвокатски съвет (ВАС) организираха фотоизложба и прожекция на документалния филм „Служебен защитник“, посветен на първия известен български служебен защитник – адв. Илия Цанов. Със своята блестяща защита пред „извънредния съд“ в гр. Русчук (днешно Русе), адв. Цанов спасява от предизвестените им присъди 18-те оцелели четници от Ботевата, Таностояновата и Патревата чета. За 13 от подсъдимите турското обвинение иска смърт чрез обесване, а за останалите петима – привременен затвор. От служебния защитник Илия Цанов се очаквало само да направи формално прошение за милост – колкото да се спази процесуалното изискване подсъдимите да имат защитник.
За да покаже пред представителите от Европа, че Османската империя се реформира, Високата порта организира срещу заловените четници открит съдебен процес, по утвърдените европейски изисквания. Сформираният „извънреден съд“ е под председателството на Хакъ-паша, с участието на прокурор, съдия-следовател и служебен защитник в лицето на адв. Цанов. Пред сградата на съда дори биват издигнати 13 бесилки в очакване на „предизвестените“ смъртни присъди. Вместо очакваната формална позиция обаче, служебният защитник представя на 05.07.1876 г. на безупречен турски език своята блестяща пледоария в защита на подсъдимите. Подкрепен със сериозни правни аргументи, призовава съда да не уважи исканията на обвинението, като приписва на Високата порта вината за Априлското въстание и отстоява тезата, че борбата за свобода и независимост не е престъпление. Наблюдателите – консули и представители на Австрия, Германия, Русия и Франция – адплодират смелостта му. Благодарение на неговото застъпничество процесът приключва без да бъде издадена нито една смъртна присъда. По-късно пред същия „извънреден съд“, адв. Илия Цанов се явява като защитник на Кирил Ботев (брат на Хр. Ботев), Никола Обретенов и още 21 други въстаници. Всеотдайната му защита спасява от смъртни присъди 20 от подсъдимите.
Заради своята неудобна за турската власт позиция, адв. Цанов изгубва работата си в османската администрация. След Освобождението работи в администрацията на Временното руско управление. За кратко е заместник кмет на гр. София. Утвърждава се като един от водачите на Либералната партия и е избиран за народен представител в Учредителното събрание от 1879 г., а след това е избиран за народен представител последователно в I-вото, II-рото и IV-то Народно събрание, и в III-тото Велико народно събрание. Между 1883 и 1884 г. Илия Цанов е дипломатически агент на България в Цариград (днешен Истанбул). Между 1884 и 1886 г. е министър на външните работи и изповеданията в правителството на Петко Каравелов. В това си качество осъществява ключово участие в преговорите за сключване на Топханенския акт от 1886 г., който се явява българо-турската спогодба и признание на международно ниво за Съединението между Княжество България и Източна Румелия.
Илия Цанов е роден на 27.07.1835 г. (15.юли стар стил), в семейството на богатия видински търговец Тома Хаджицанов. По майчина линия е потомък на Шишмановия род. Брат е на известния следосвобожденски политик, общественик и публицист Найчо Цанов. Учи в гр. Свищов, след което се връща в родния си град. Отличното познаване на френски, гръцки и турски език, и задълбочената правна подготовка му позволяват да постъпи на работа във видинската османска администрация. По това време спасява от смъртна присъда книгоиздателя Христо Г. Данов, когото турските власти във Видин заловили с „опасни книги от Европа“. От 1868 г. Цанов е вписан като адвокат при Търговския съд в гр. София. В същата година се венчае за Екатерина Анкова от гр. Враца. Така Цанов се сродява с Мито Анков – бъдещия председател на Врачанския революционен комитет. Въпреки, че Илия Цанов е рожба на няколко поколения чорбаджии и заема важни държавнически позиции, така и не постига финансова стабилност. Умира в бедност, на 27.03.1901 г. (14.март стар стил).

нови архивиактуални позиции


§ Изтече срокът за маркиране на домашните кучета чрез имплантиране на микрочип


(04.01.2012) Днес изтече 6-месечният срок по Наредбата за придобиване, притежаване и отглеждане на животни-домашни любимци /кучета и котки/ на територията на Столична община, в който срок „собственици на кучета-домашни любимци трябва[ше] да поставят чип на кучето и да го декларират в районната данъчна служба“ (т. 3 от Преходните и заключителни разпоредби на цитираната наредба във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 4 от същата). От днес в територията на Столична община тръгват мобилни групи към Столичния инспекторат, които ще проверяват домашните кучета, навършили 4 и повече месеца. Проверката ще се извършва посредством доближаването на безконтактно устройство-четец до главата на кучето, от което се установява дали там е имплантиран микрочип. Идентификационният код от чипа трябва да съответства на отбелязания във ветеринаромедицинския паспорт или в издадената преди това здравна книжка. Водачът на кучето се задължава да носи споменатия документ със себе си винаги, докато развежда кучето и да го представя на длъжностните лица при поискване. Съгласно чл. 24, ал. 5 от цитираната наредба, ако „собственикът не осигури поставянето на микрочип на кучето-домашен любимец и не го регистрира съгласно чл. 4, ал. 1, т.т. 4 и 5, му се налага глоба с фиш в размер до 50 лв., като се дава писмено предписание за извършване на регистрация в едноседмичен срок. При повторно нарушение в рамките на текущата година се съставя акт за административно нарушение и се издава наказателно постановление за налагане на глоба в размер до 200 лв.“.
Имплантирането на микрочип следва да се извършва само от правоспособен ветеринарен лекар. Манипулацията включва инжектиране на миниатюрното устройство в тила на кучето. За граждани услугата струва между 30 и 60 лева. След имплантиране на чипа лекарят вписва или залепя стикер с идентификационния код на чипа в паспорта (здравната книжка) на кучето. Регистрация е възможна след издаването на здравна карта за кучето, която от своя страна се издава след като бъде извършен ветеринарен преглед. След регистрацията на кучето собственикът трябва да подаде своите лични данни и идентификационния номер на чипа в териториалното поделение на НАП, което го легитимира като собственик и го задължава да плаща такса за притежаването на домашно куче в размер на 24 лв. годишно. Стопаните на домашни кучета се освобождават от плащането на такса за годината, в която бива имплантиран идентификационният чип. Освобождават се от такса и собствениците на кучета, които са кастрирани, водачи са на незрящи граждани или са притежание на самотни възрастни хора. В общинските приюти в Богров, Сеславци и Лоезенец имплантирането на чипа може да бъде извършено безплатно, ако кучето е кастрирано. В споменатите приюти за бездомни кучета се предвижда да бъдат имплантирани микрочипове и на уличните кучета, след като същите бъдат кастрирани и обезпаразитени. За тази дейност са отделени общински средства в размер на 1'200'000 лв.
Към настоящия момент се предполага, че на територията на Столична община приблизително 200'000 лица отглеждат домашни кучета, но едва 4'000 плащат дължимата годишна такса. Очаква се събираемостта да бъде повишена със затягането на регистрационния режим и стартирането на масирани проверки.
В Дирекция „Информационно обслужване и технологии“ към Столична община се предвижда да бъде създадена електронна база данни с информация за притежателите на кучета, която да позволи при намиране на изгубено животно или при инцидент, в който собственикът се укрива с цел избягването на отговорност, кучето да бъде идентифицирано и собствеността да бъде установена. Към настоящия момент необходимата информационна система не е изградена. Въпреки това, в Столичния инспекторат и в Общинско дружество „Екоравновесие“ може да бъде направена проверка за наличието на микрочип и в случай, че такъв е имплантиран, собствеността може да бъде установена, съответно – кучето да бъде върнато на собственика му или да бъде потърсена отговорност за причинени вреди.
Критици на идеята за маркиране на кучетата чрез имплантиране на микрочип изтъкват непроучената в достатъчна степен опасност електромагнитните излъчвания да причинят канцарогенни заболявания в организма на животното. Някои от критиците правят и аналогии с текстове от „Откровение“ на св. Йоан Богослов. Според споменатите критици маркирането на кучета чрез микрочипове е стъпка към описаната в „Откровение“ епоха, в която хората биват задължавани да приемат в дясната ръка или в челото им да бъде имплантиран „знакът на Звяра“ (Откровение – 13:16-17), без който знак никой не може да участва в стопанския оборот и чрез това се установява тоталитарен контрол.

нови архивиактуални позиции


§ Изтече срокът за вписване на търговците в Търговския регистър при АВ


(02.01.2012) В края на 2011 г. изтече срокът, в който търговците трябваше да се впишат в Търговския регистър при Агенция по вписванията и по този начин да потвърдят правното си съществуване. Приблизително 454'857 търговци направиха това. Търговската дейност на останалите търговци, които не са заявили своята регистрация в срок, следва да бъде спряна. Очаква се регистрацията на 464'507 еднолични търговци (ЕТ) да бъде заличена служебно. Около 106'354 акционерни дружества (АД) и такива с ограничена отговорност (ООД) попадат в специален списък, който им забранява да сключват търговски сделки и да залагат свое имущество. Заличените ЕТ ще отговарят за своите задължения с имуществото им на физически лица. Кредиторите ще могат в срок до 31.01.2015 г. да търсят своите вземания от активите и от дружествения капитал на ООД и АД, които не са заявили регистрация и са попаднали в списъка. След тази дата нерегистрираните дружества ще се заличават служебно, подобно на едноличните търговци. В момента се обсъжда размерът на разноските за извършване на ликвидация, които собствениците на служебно заличаваните търговски регистрации ще бъдат задължени да платят на Агенция по вписванията. Това се налага от големия брой регистрации, подлежащи на заличаване – повече от половин милион – което прави общите разходи значителни. Предполага се, че в общия случай разноските ще варират между 500 и 2'000 лв., в зависимост от особеностите около извършваната ликвидация. С последното се слага край на прехода от фирмени отделения и регистри при окръжните съдилища към общ търговски регистър, изнесен в самостоятелна държавна агенция.
Търговският регистър при Агенция по вписванията може да се види тук
http://www.brra.bg/

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)