Президентът подвежда народа: мажоритарно, задължително и електронно гласуване
Днес в лицето на Президента отново разпознаваме злоупотреба с пряката демокрация – този път чрез подпъхването на популистки въпроси, отговорът на които може да застраши автентичния политически процес и да направи голяма задкулисна услуга. Всичко това идва да покаже, че властите в България са много далеч от разбирането за смисъла на пряката демокрация и още по-далеч от умението да я използват като инструмент за стимулиране на националното благоденствие.
Това е първият път в съвременната българска история, когато Президентът използва своите конституционни правомощия, за да иска произвеждането на национален референдум. На пръв поглед няма нищо по-открито и честно от това – да предложиш гражданите да решат пряко чрез национален референдум въпроси от съществено значение за формирането на представителната власт – особено в условията на форсирано подготвян нов изборен закон, когато основните политически сили взаимно се обвиняват в опити гласът на народа да бъде манипулиран и политическата воля да бъде подменена. В такъв момент инициативата на Президента изглежда сплотяваща. За съжаление обаче трябва да отбележим, че всеки един от трите предложени въпроса е формулиран тенденциозно и популистки, и резултатите от даването на отговор биха навредили на българския политически процес.
„Въпрос 1: Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“ От известно време в българското обществено пространство упорито се прокарва погрешното схващане, че мажоритарни избори биха довели до излъчването на силни личности в представителната власт, които са способни да вземат полезни политически решения. В действителност мажоритарните изборни системи не определят какви личности ще бъдат излъчвани във властта, а определят само начина, по който ще се формира изборното мнозинство. При мажоритарните системи няма многомандатни избирателни райони – територията се разбива на сравнително по-малки едномандатни райони, във всеки от които печели един единствен кандидат (този, който е събрал най-много гласове). Гласовете за останалите кандидати (дори и съвкупно да надхвърлят значително резултата на спечелилия) остават без свой представител. Това позволява на олигархични бизнес-кръгове по сравнително лесен начин да узурпират властта в по-малки общини, където се явяват например основен икономически субект; като „убедят“ зависимите от тях хора – напр. работници и служители, под страх да запазят работните си места – да гласуват и формират по този начин малко, но достатъчно мнозинство за превземане на единствения мандат. В сравнително по-големите многомандатни избирателни райони на пропорционалните системи е трудно да бъде упражнена подобна манипулация, по няколко причини. На първо място, гласът на отделния избирател „се размива“ в значително по-голям брой други гласове и е трудно да се твърди, че той не е проявил необходимата „лоялност“. Дори и известен брой мандати да бъдат узурпирани чрез контролиран вот, все пак остават известен брой гласове за другите кандидати и те не се губят „в нищото“ (както би се случило при мажоритарни избори), а формират пропорционално на броя си оставащите мандати. Пропорционалните изборни системи отразяват по-вярно волята на избирателите, въпреки липсата на пряка връзка между конкретния избирател и конкретния излъчен кандидат. Такава връзка е по-подходящо да се търси чрез засилване на преференциалния вот (който позволява избирателят да посочи предпочитан от него кандидат от избраната партийна листа). В предложения изборен законопроект е заложена преференция с нищожно значение. Ако тя бъде доразвита и превърната в действително определящ механизъм, може да се преодолее до голяма степен недостатъкът на пропорционалната система в лицето на липсващата връзката между избирателя и неговия кандидат. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
„Въпрос 2: Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“ Един от основните проблеми на представителната демокрация е опасността избирателите да откажат да проявяват интерес към нейните институти и практически да я обезсмислят. При това положение активни малцинства от гласоподаватели формират политически мнозинства, които нямат никаква легитимност в лицето на негласуващото мнозинство и не могат да вземат никакво политическо решение, което да се ползва от обществен авторитет. Така например българското правителство към настоящия момент е подкрепяно от едва 15-20% от гражданите, а близо 60% от избирателите изобщо не са гласували и нямат свой народен представител. В такава ситуация политическите елити по света най-често предприемат една от следните две тактики: или отказват да забелязват липсата на обществен интерес към тях и продължават да упражняват властта въпреки всичко, или създават механизми за силово налагане на избирателите да гласуват за тях и да ги легитимират. И двата сценария водят до шизофренни последици, които изтласкват политическия процес все по-далеч от реалността и от действителната представителна демокрация. Въпреки, че въвеждането на задължително гласуване в такъв момент изглежда спасително за демокрацията, то в действителност я лишава и от последните нейни основания. Насила човек може да бъде накаран да замълчи, но не и да проговори, а още по-малко – да хареса и да избере нещо. Дори и да бъде принуден да се яви пред изборната урна под страх от санкция (което само по себе си влиза в противоречие с чл. 42, ал. 1 от Конституцията), избирателят не може да бъде принуден да мисли за политическото бъдеще на страната си тъкмо в предложените му от политиците алтернативи. В този смисъл максимата „който не гласува няма право на протест“ е подвеждаща и идва да легитимира едно статукво, което предлага на картелен принцип серия от еднотипни псевдо-алтернативи, подигравайки се с „правото“ на избирателя да посочи една от тях. Вместо да бъде търсен начин избирателят да се принуди да гласува, трябва да се търси начин да бъдат предложени действителни, интригуващи алтернативи, които ще провокират избирателя сам да пожелае да ги подкрепи. Това може да се постигне, ако например бъдат занижени организационните и финансови изисквания за явяване на избори (брой събрани подписи и размер на паричния депозит), за да се позволи на повече кандидати да влязат в политическата конкуренция. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
„Въпрос 3: Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ В последно време все по-често се говори за предимствата на електронното гласуване, като също толкова често става въпрос и за рисковете, които го съпътстват. От една страна логистиката за организиране на електронни избори е несравнимо по-щадяща – след като веднъж системата за електронно гласуване и отчитане на резултатите бъде изградена. Заедно с това едно подходящо хардуерно и софтуерно решение би могло да пресече повечето възможности за манипулиране на вота – до колкото машините броят и отчитат еднозначно, и ако са настроени правилно, не могат да подменят бюлетини и не могат да дописват негласували избиратели. Идеята за въвеждане на дистанционно електронно гласуване предполага и улеснен достъп до гласуване за трудно подвижните граждани и за нашите сънародници в чужбина, които към настоящия момент са силно възпрепятствани от разстоянията и от бюрократични неуредици. Идеята е в съзвучие и с постоянните напъни на властта да изгради и пусне в действие системи за Електронно управление, за което до тук вече са изхарчени няколко милиарда евро с почти нулев резултат. Последното разкрива един от основните рискове за електронното гласуване – отчайващата некомпетентност на властта и липсата на действителна политическа воля за електронизация на управлението. Ако бъдещата електронна система не се защити по подходящ начин срещу манипулации, може да се окаже мощен лост в ръцете на определени политически кръгове и специализирана държавна администрация за директно фалшифициране на изборните резултати – при това по непроследим и недоказуем начин (в т.см. сериозните опасения на германския Конституционен съд към електронното гласуване). На следващо място – за да се пусне в действие електронна система за гласуване, трябва преди това да бъде изградена електронна идентичност, защото компютрите обикновено не могат да преглеждат личните документи на избирателите и не могат да им представят изборния списък за подпис. Ето защо – дори да бъде прието – предложението за електронно дистанционно гласуване няма да заработи на този етап. И най-важното: в условията на масови злоупотреби с политически и граждански права в България не би представлявало трудност, ако се допусне дистанционно гласуване през internet, големи бизнес-групировки да принудят „под строй“ своите работници да гласуват контролирано от компютрите в предприятието, за да не загубят работните си места например. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС) уреди възможността за произвеждане на референдуми (допитвания до народа) през 2009 г. – почти 20 години след като Конституцията беше гарантирала на гражданите правото да се произнасят пряко по обществено значими въпроси. ЗПУГДВМС регламентира националния референдум така, че е почти невъзможно за обикновени граждани (зад които не стоят големи политически интереси) да предизвикат национално допитване. Ето защо тази възможност досега е използвана само веднъж – на 27.01.2013 г. – когато Българската социалистическа партия (БСП) набра в национален мащаб 717'021 подписа за поставяне на въпроса „Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждане на ядрена централа на площадка „Белене“?“. Явно под страх от възможния резултат, тогавашното парламентарно мнозинство подмени въпроса в нарушение на законодателството – с формулировката „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“. Това практически обезсмисли произвеждането на референдум, защото евентуален утвърдителен отговор вече нямаше да доведе до какъвто и да било конкретен резултат. Днес в лицето на Президента отново разпознаваме злоупотреба с пряката демокрация – този път чрез подпъхването на популистки въпроси, отговорът на които може да застраши автентичния политически процес и да направи голяма задкулисна услуга. Всичко това идва да покаже, че властите в България са много далеч от разбирането за смисъла на пряката демокрация и още по-далеч от умението да я използват като инструмент за стимулиране на националното благоденствие.
