Дистанционното електронно гласуване като възможност за приватизация на волята
Въпросът „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ измамливо подтиква към категоричен положителен отговор. В действителност българската изборна система е лишена дори от базовата инфраструктура, необходима за осъществяването на подобен вид гласуване, при осигурени гаранции, че това няма да доведе до пълно обезсмисляне на изборния процес посредством своеобразна „приватизация“ на свободната воля на гражданите.
(18.10.2015) Екипът на www.Advocati.org винаги е застъпвал категорични позиции „За“ електронната демокрация и „За“ внедряването на съвременни информационни и комуникационни технологии в управлението. Въпреки това днес ще се изкажем „Против“ въпроса за национален референдум, на който се очаква българските избиратели да отговорят на 25.10.2015 г.: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“
Формулиран по този начин, въпросът би трябвало на пръв поглед да получи категоричен отговор „Да“ от всеки избирател, който желае модернизиране на българската политическа система и скъсване с порочните практики, водещи от една страна до огромни разходи за бюджета при произвеждането на конвенционални избори и допускащи от друга страна всевъзможни манипулации на вота и на изборния резултат. Не толкова категорично обаче стоят нещата, ако погледнем проблема за изборната реформа по-отблизо.
На първо място впечатление прави факултативният характер на въпроса, който беше допуснат до произвеждането на национален референдум. Формулировката се задоволява с даването „и“ на допълнителна възможност – без от това да произтича каквото и да било със сигурност. От волята на избирателите няма да произтече никакво задължение за политическата власт – дори да се получат 100% отговори „Да“ при избирателна активност над изискуемия минимум по чл. 23, ал. 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Ако избирателите заявят, че подкрепят възможността да се гласува „и“ дистанционно по електронен път, от така изразената тяхна подкрепа не следва задължение тази възможност да бъде практически въведена, нито следва някаква индикация за начина, по който това да стане. Тъкмо последното – както ще проследим по-долу – прави формулирания по този начин въпрос за референдума по-скоро опасен, отколкото полезен.
Освен чисто граматическата обтекаемост на въпроса, правеща неговото отработване удобно за политиците (независимо от отговора, който ще бъде получен на 25-ти), липсата на категоричност в запитването прави референдума неатрактивен и има голяма вероятност да попаднем в хипотезата на чл. 23, ал. 3 във вр. с чл. 52, ал. 1 от ЗПУГДВМС. Цитираните разпоредби определят въпросът да бъде отнесен за решаване от Народното събрание (НС) в тримесечен срок, ако „в гласуването са участвали по-малко от участвалите в последните избори за НС, но повече от 20% от гражданите с избирателни права, и ако с „Да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума“. Както знаем, традиционно парламентарните избори реализират значително по-висока активност от местните и на фона на това е малко вероятно един уклончив въпрос като предложения за предстоящия национален референдум да предизвика особено повишаване на избирателната активност. Сякаш отсъствието на активни разяснителни кампании у по-големите политически партии потвърждава това очакване и затвърждава усилията на властта националните допитвания да бъдат колкото се може по-малко привлекателни и още по-малко прилагани.
Интересно за настоящата тема би било да припомним и сагата около настояването на президента Плевнелиев да бъде произведен национален референдум с 3 въпроса във връзка с изборната реформа. От трите въпроса НС допусна само последния, за който ще гласуваме на 25-ти. Първият въпрос: „Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“ беше отхвърлен с 89 гласа „За“ при 85 „Против“ и 22 „Въздържали се“; вторият въпрос: „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“ беше също отхвърлен с 80 гласа „За“ при 59 „Против“ и 25 „Въздържали се“; едва третият въпрос „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ беше допуснат от народните представители със 131 гласа „За“ при 41 „Против“ и 3 „Въздържали се“. Впечатление правят две неща: първо, мнозинството се обедини около категоричната воля от политическите партии да не се отнема никаква част от тяхната абсолютна доминация в партийното парцелиране на електората и около също толкова категоричната воля да не се вземат никакви мерки за повишаване на избирателната активност; и второ, категорично „За“ дистанционното гласуване по електронен път се обявиха политически партии като Движението за права и свободи (ДПС), чийто електорат традиционно стои твърде далеч от информационните и комуникационните технологии. Защо ли?
Сред аргументите „За“ дистанционното гласуване по електронен път е този, че такова гласуване ще позволи включване в изборния процес на нашите сънародници зад граница, на трудно подвижните хора, на технологично настроените младежи. Всеки модерен човек би трябвало да хареса идеята гласуването да може да става от личния компютър, свързан с internet. Но какво да кажем за възможността гласуването да стане от личния компютър на някой друг? Например от служебния компютър в Отдел „Човешки ресурси“ на единственото структуроопределящо предприятие в района? Тъкмо заради тази опасност призоваваме към особено внимание при вземането на решение за това как да отговорим на въпроса: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ Без да се създадат гаранции за защита на свободата, тайната и неприкосновеността на гласа, рискуваме с допускането на такова гласуване да позволим свободната воля на избирателите да бъде „приватизирана“ и впрегната в услуга на съмнителни бизнесмени, безалтернативни работодатели и откровени местни феодали.
Идеята за дистанционно гласуване по електронен път сама по себе си не е лоша – дори е необходима за осъществяването на адекватна изборна реформа. Ако обаче тази идея бъде приложена без необходимите предварителни мерки за гарантиране конституционните права на гражданите, резултатите ще бъдат потресаващи. „Убеден съм – мотивира своето предложение президентът в началото на лятото, когато се решаваха въпросите за референдума, – че ако избирателите кажат „Да“ на електронното дистанционно гласуване, може да бъде намерено законодателно решение, което да гарантира тайната на вота, изразяването на лична воля и свободния избор. Ясно е, че това изисква време и не може да стане от днес за утре, но произнесат ли се гражданите в полза на електронното дистанционно гласуване, ще сме длъжни да работим, за да го въведем.“ В този контекст трябва да бъдат решени няколко групи от ключови въпроси.
На първо място – към днешна дата не съществува необходимата инфраструктура за установяване на самоличността в електронна среда. Без такава инфраструктура чисто практически няма да има как да се осъществи каквото и да било дистанционно гласуване по електронен път.
На второ място – в условията на икономическа зависимост, граничеща с тази от епохата на феодализма, гласуването не трябва да се допуска да става другаде, освен на публично място, преграждащо в максимална степен възможностите за оказване на принуда. Такова публично място е изборната секция с „тъмната стаичка“, заобиколена от възможно най-голям брой застъпници и наблюдатели на различни, противопоставени една на друга политически сили.
На трето място – процесът по отбелязване от избирателя на неговия глас и по отчитане на този глас в общите резултати трябва да бъде защитен от разкриване, променяне и неотчитане. Само така може да се гарантира, че избирателят „ще посмее“ да гласува според действителните си предпочитания и гласът му ще повлияе на изборния резултат. Днес повечето хора работят с компютри, но малцина от тях могат да гарантират, че поддържат своята система в изправност и биха предотвратили опит за неоторизиран пробив.
На четвърто място – политическият елит досега не е дал нито една причина да вярваме, че евентуалният софтуер за гласуване ще работи правилно и няма да се поддава на манипулации. Последното ни задължава да настояваме такъв софтуер да бъде само и единствено със Свободен код (достъпен за независима проверка на неговата надеждност и сигурност) и да функционира на напълно изолирани компютри (които не се ползват за нищо друго и не биха могли да се заразят с цел разкриване тайната на вота или изкривяване на изборните резултати).
И на пето място – интерфейсът за гласуване (графична среда на монитора, бутони на клавиатурата и мишката, и други) трябва да затруднява в максимална степен възможностите за документиране и проследяване на вота. Само така ще се гарантира, че търговците на гласове няма да могат да проследяват лоялността на своите жертви и ще загубят възможностите си да оказват натиск.
В обобщение – въпросът „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ измамливо подтиква към категоричен положителен отговор. В действителност българската изборна система е лишена дори от базовата инфраструктура, необходима за осъществяването на подобен вид гласуване, при осигурени гаранции, че това няма да доведе до пълно обезсмисляне на изборния процес посредством своеобразна „приватизация“ на свободната воля на гражданите. В този смисъл, дори самото поставяне на въпроса преди тази инфраструктура да е факт или поне преди да е протекъл адекватен дебат за нейното естество, е по-скоро безотговорност и обслужване на олигархични интереси, отколкото проява на модерно, реформистко мислене.
